Той се завъртя кръгом, както стоеше на един крак, и се просна на пода. За негово безкрайно изумление насреща се задаваше Тонкс с вид на човек, който често си минава по този коридор.
— Какво правиш тук? — изпъшка той, докато с мъка се изправяше на крака.
Защо все се получаваше така, че Тонкс го заварваше да лежи на някой под?
— Идвам при Дъмбълдор — обясни тя.
Хари си помисли, че изглежда ужасно: по-кльощава от обикновено, със зализана миша коса.
— Кабинетът му не е тук — рече той, — намира се точно в другия край на замъка, зад грозилището от водоливника…
— Знам — прекъсна го Тонкс. — Дъмбълдор отсъства. Очевидно пак е заминал.
— Така ли? — попита Хари и отново стъпи предпазливо с наранения си крак. — Ей… сигурно не знаеш къде ходи.
— Не, не знам — потвърди Тонкс.
— Защо си дошла при него?
— А, просто така — каза Тонкс, като си играеше — очевидно неволно — с ръкава на мантията. — Само си помислих, че той може би е в течение какво става… чувам разни слухове… за ранени хора…
— Да, знам, пише по вестниците — отвърна Хари. — Онова невръстно момченце, което се опитало да убие…
— В „Пророчески вести“ често изостават от събитията — заяви Тонкс, която май не го слушаше. — Напоследък получавал ли си писма от някого от Ордена?
— Вече никой от Ордена не ми пише — отвърна Хари, — откакто Сириус… — Той видя, че очите на Тонкс се пълнят със сълзи. — Извинявай! — изломоти смутено. — Исках да кажа, че… Сириус ми липсва и на мен…
— Моля? — попита объркана Тонкс, сякаш не го е чула. — Е… до скоро, Хари…
Обърна се внезапно и тръгна по коридора, оставяйки го да гледа подире й. След минута-две той пак се заметна с мантията невидимка и поднови опитите да проникне в Нужната стая, ала мислите му бяха другаде. Накрая усети, че стомахът му е празен, спомни си, че Рон и Хърмаяни ще се приберат всеки момент за обяд, и това го накара да зареже опитите и да предостави коридора на Малфой с надеждата, че той ще бъде много уплашен и през следващите няколко часа няма да мръдне оттам.
Завари Рон и Хърмаяни в Голямата зала, вече преполовили ранния обяд.
— Успях… е, донякъде! — оповести въодушевено Рон още щом зърна Хари. — Трябваше да се магипортирам до сладкарничката на Мадам Пудифут, само че се поувлякох и се озовах недалеч от магазина за пера „Скривъншафт“, но поне се придвижих!
— Браво на теб! — похвали го Хари. — А ти, Хърмаяни, как се справи?
— Иска ли питане, беше безупречна — отговори Рон още преди Хърмаяни да отвори уста. — Съвършена посока, проникновение, прозрение или каквото там беше… После всички отидохме да се почерпим набързо в „Трите метли“ и само да го беше чул Туайкрос как я превъзнася… Ще се изненадам, ако в скоро време не повдигне въпроса…
— Ами ти? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон. — През цялото време ли беше горе при Нужната стая?
— Да — потвърди Хари. — И познайте кого срещнах там! Тонкс!
— Тонкс ли? — изненадани повториха в хор Рон и Хърмаяни.
— Да, каза, че била дошла при Дъмбълдор…
— Мен ако питаш — поде Рон, след като Хари им разказа разговора си с Тонкс, — тя е започнала да превърта. След онова в министерството май не е на себе си.
— Странно е — съгласи се Хърмаяни, която по неизвестни причини изглеждаше много угрижена. — Пратена е да охранява училището. Защо най-неочаквано си зарязва поста и идва при Дъмбълдор, след като знае, че той отсъства?
— Хрумна ми нещо — колебливо рече Хари. Чувстваше се неловко да го изрича на глас — това бе по- скоро територия на Хърмаяни, а не негова. — Не смятате ли, че тя може би е била… нали се сещате… влюбена в Сириус?
Хърмаяни го зяпна.
— Какво те накара да си го помислиш?
— И аз не знам — сви рамене Хари, — но когато споменах името му, Тонкс почти се разплака… освен това сега Покровителят й е едър четириног звяр… чудех се дали той… не се е преобразил в него.
— Може — изрече бавно Хърмаяни. — Но пак не разбирам защо Тонкс ще дохвърчи в замъка и ще ходи да се вижда с Дъмбълдор, ако наистина е дошла заради това…
— Пак се връщаме на онова, което аз ви казах — включи се и Рон, който междувременно се тъпчеше с картофено пюре. — Тонкс се държи странно. Не е на себе си. Жени! — отсъди той дълбокомислено, извърнат към Хари. — Разстройват се за щяло и нещяло.
— И все пак — натърти Хърмаяни, която се беше отърсила от унеса, — съмнявам се да намериш
Рон се начумери.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО
Над кулите в замъка тук-там започна да се появява яркосиньо небе, но от тези първи признаци на наближаващото лято на Хари не му стана по-весело. Постоянно удряше на камък и в опитите си да разбере какво върши Малфой, и в усилията да подхване разговор със Слъгхорн и той да се престраши да му разкрие спомена, който очевидно беше укривал десетилетия наред.
— За последен път ти казвам, избий си го от главата този Малфой — отсече Хърмаяни.
Тримата с Рон седяха след обяда в едно слънчево кътче край замъка. Хърмаяни и Рон стискаха в ръце издадена от Министерството на магията брошура „Обичайни грешки при магипортирането и как да ги избегнем“, защото същия следобед щяха да се явяват на изпит, но брошурите изобщо не действаха успокоително на нервите им. Иззад ъгъла се появи момиче, Рон трепна и се опита да се скрие зад Хърмаяни.
— Не е Лавендър — отегчено каза тя.
— О, добре! — поотпусна се Рон.
— Хари Потър? — попита момичето. — Пратиха ме да ти предам това.
— Благодаря…
Хари взе със свито сърце навития на руло малък пергамент. След като момичето се отдалечи и вече не ги чуваше, той каза:
— Дъмбълдор ми заяви, че докато не изтръгна спомена, няма да имаме уроци!
— Може би иска да провери дали имаш напредък? — предположи Хърмаяни, докато Хари разтваряше пергаментовия свитък, но вместо високите, тесни и наклонени букви на Дъмбълдор видя небрежни драскулки, които се четяха много трудно заради големите петна размазано мастило по пергамента.
Скъпи Хари, Рон и Хърмаяни,
Нощес Арагог почина. Вий, Хари и Рон, сте се срещали с него и знаете колко прекрасен беше. Сигурен съм, Хърмаяни, че и ти щеше да го харесаш. Ще ви бъда признателен, ако по-късно довечера наминете за погребението. Смятам да бъде някъде на здрачаване, това беше любимото време на Арагог. Знам, че не ви е разрешено да излизате толкоз късно, но можете да използвате мантията невидимка. Нямаше да ви моля, ако можех да го понеса сам.
Хагрид
— Виж — рече Хари и подаде на Хърмаяни писмото.
— О, майко мила! — ахна тя, докато го преглеждаше набързо, после го връчи и на Рон, който го прочете с нарастващо неверие.
— Той е
