Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Професоре — подхвана Хари, ала Слъгхорн тутакси погледна през рамо и щом видя, че са останали сами в стаята, хукна да излиза. — Професоре… професоре… не искате ли да опитате от… — провикна се отчаян Хари.

Но Слъгхорн си беше отишъл. Разочарован, Хари изпразни котела, прибра си нещата, излезе от подземието и се отправи бавно нагоре по стълбището към общата стая.

Рон и Хърмаяни се прибраха надвечер.

— Хари! — извика Хърмаяни, докато се прекачваше през дупката в портрета. — Взех го!

— Браво на теб! — отвърна той. — А Рон?

— Той… той не успя — пошушна Хърмаяни точно когато Рон влезе при тях, сгърбен и свъсен като буреносен облак. — Наистина нямаше късмет, скъсаха го за нещо съвсем дребно, изпитващият забеляза, че е забравил да магипортира половината си вежда… Как мина със Слъгхорн?

— Пак нищо — рече Хари и се обърна към Рон. — Е, не си имал късмет, приятелю, но следващия път ще го вземеш… ще се явим заедно.

— Да, сигурно — отвърна намръщен Рон. — Само заради някаква си половин вежда! За такова нещо!

— Знам, знам — взе да го успокоява Хърмаяни, — наистина не е честно…

По време на пялата вечеря тримата сипеха обиди по адрес на изпитващия по магипортиране и Рон като че ли се поободри мъничко, когато тръгнаха към общата стая и се заеха да обсъждат висящия въпрос със Слъгхорн и спомена.

— Е, Хари… ще използваш ли Феликс Фелицис? — попита Рон.

— Да, май е най-добре — отговори Хари. — Едва ли ще ми трябва цялото количество за дванайсет часа, съмнявам се да ми отнеме цялата нощ… ще глътна само малко. Два-три часа би трябвало да ми стигнат.

— Усещането е страхотно — отдаде се на спомени Рон. — Имаш чувството, че ти върви като по вода.

— Какви ги дрънкаш? — засмя се Хърмаяни. — Ти изобщо не си пил от отварата!

— Да, но си мислех, че съм пил — напомни Рон, сякаш обясняваше очевидни неща. — Все същото е…

Току-що бяха видели, че Слъгхорн влиза в Голямата зала, и понеже знаеха, че той обича да се храни дълго, поостанаха в общата стая: планът беше Хари да отиде в кабинета на Слъгхорн, след като му остави известно време да се върне там. Щом слънцето се сниши до върхарите на дърветата в Забранената гора, тримата решиха, че моментът е дошъл, увериха се, че Невил, Дийн и Шеймъс са в общата стая, и се промъкнаха в момчешката спалня.

Хари взе от дъното на куфара навитите на клъбце чорапи и извади от тях малката лъскава стъкленичка.

— Я да опитаме!

И той надигна шишенцето и отпи внимателно премерена глътка.

— Как е? — прошепна Хърмаяни.

За миг Хари не отговори. После бавно, но сигурно го заля вдъхновяващото усещане за неизчерпаеми възможности и му се стори, че е способен на всичко, на абсолютно всичко… че не само е в състояние да получи спомена на Слъгхорн, но и че това е съвсем лесно…

Изправи се усмихнат, преливаше от самоувереност.

— Страхотно! — рече той. — Наистина е страхотно. И така… отивам при Хагрид.

— Какво? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни с ужас.

— Не, Хари… длъжен си да отидеш при Слъгхорн, не помниш ли? — попита Хърмаяни.

— Не, отивам при Хагрид — оповести уверено той. — Нещо ми подсказва, че трябва да отида при него.

— Нещо ти подсказва, че трябва да погребваш някакъв си грамаден паяк? — изуми се Рон.

— Да — потвърди Хари и извади от чантата си мантията невидимка. — Имам чувството, че тази вечер трябва да бъда точно там, нали се досещате?

— Не, не се досещаме — казаха пак в хор Рон и Хърмаяни, и двамата вече доста разтревожени.

— Това е точно Феликс Фелицис, нали? — рече притеснена Хърмаяни и вдигна стъкленичката да я огледа на светлината. — Да не би да имаш още едно шишенце, пълно… и аз не знам с какво…

— С екстракт за безумие — подметна Рон, докато Хари се замяташе с мантията невидимка.

Той се засмя, от което Рон и Хърмаяни се разтревожиха още повече.

— Имайте ми вяра — успокои ги Хари. — Знам какво правя… или поне Феликс знае — допълни и уверено се запъти към вратата.

Покри и главата си с мантията невидимка и заслиза по стълбите, а Рон и Хърмаяни забързаха след него. В долния край на стълбището Хари се шмугна през отворената врата.

— Какво правиш там горе с тая? — изписка Лавендър Браун, която гледаше от общата стая право през Хари към Рон и Хърмаяни, когато те излязоха заедно от момчешката спалня.

Хари чу как Рон изпелтечи нещо зад него и се стрелна през стаята, за да избяга по-далеч от тях.

Не беше трудно да мине през дупката в портрета: когато се приближи, през нея се прекачваха Джини и Дийн и Хари се провря между двамата. Без да иска, закачи Джини.

— Много те моля, Дийн, не ме бутай — рече тя подразнена. — Постоянно го правиш, мога да мина и сама…

Портретът се завъртя и се затвори след Хари, но той успя да чуе как Дийн троснато отговаря на Джини… от което въодушевлението му нарасна още повече. Продължи нататък през замъка, без да се налага да внимава, защото не срещна никого по пътя си, което не го изненада ни най-малко — тази вечер той беше най-големият късметлия в „Хогуортс“.

Нямаше представа защо му се струва, че ще стори добре именно като отиде при Хагрид. Отварата сякаш осветяваше само по няколко крачки от пътя му и той не виждаше крайната цел, не виждаше къде във всичко това се вписва Слъгхорн, но знаеше, че трябва да постъпи именно така, ако иска да се сдобие със спомена. Стигна във входната зала и видя, че Филч е забравил да заключи предната врата. Грейнал, Хари я отвори с рязко движение, вдъхна от чистия въздух с мирис на трева и слезе в здрача по стълбите.

Вече на последното стъпало му хрумна, че по пътя към Хагрид ще бъде прекрасно да мине през зеленчуковите лехи. Не че му бяха на път, но Хари разбираше ясно, че това е приумица, която трябва да изпълни, ето защо тутакси насочи краката си към зеленчуковата градина, където с удоволствие и без особена изненада видя, че професор Слъгхорн си приказва с професор Спраут. Хари се спотаи зад нисък каменен зид: чувстваше се в мир със света и не се смути ни най-малко, че подслушва чужд разговор.

— Наистина съм ти признателен, Помона, че отдели от времето си — рече благовъзпитано Слъгхорн. — Повечето специалисти са единодушни, че въздействието е най-силно, ако го берем по здрач.

— О, напълно съм съгласна! — отвърна радушно професор Спраут. — Тези стигат ли?

— Стигат, стигат — потвърди Слъгхорн, който — както Хари забеляза — носеше цял наръч растения с големи листа. — Има по няколко листенца за всеки от моите третокурсници, ще стигнат и за подмяна, ако някой ги превари… Е, приятна вечер и още веднъж много благодаря!

Професор Спраут се отправи в сгъстяващия се мрак към парниците, а Слъгхорн се насочи право към мястото, където стоеше невидимият Хари.

Изневиделица го обзе желание да се разкрие и той смъкна със замах мантията невидимка.

— Добър вечер, професоре!

— Брадата на Мерлин, Хари, изкара ми ангелите! — възкликна Слъгхорн, спря като закован и се огледа уплашено. — Как си се измъкнал от замъка?

— Филч очевидно е забравил да заключи вратата — обясни весело Хари и с радост видя как Слъгхорн се въси.

— Накрая ще взема да се оплача от този тип, дай му да чисти… мен ако питаш, нехае за безопасността… А ти защо си тук?

— Ами заради Хагрид, сър — отвърна той, понеже знаеше, че точно сега е най-добре да каже истината. — Доста разстроен е… но нали няма да казвате на никого, професоре? Не искам Хагрид да си има неприятности…