изядат! Да се почерпят с нас! А сега Хагрид очаква да идем и да леем сълзи над ужасното му космато туловище!
— И не само това — допълни Хърмаяни. — Кара ни да излизаме от замъка вечер, а знае, че мерките за безопасност са милион пъти по-строги и ако ни хванат, ще си имаме страхотни неприятности.
— И друг път сме ходили при него нощем — напомни Хари.
— Да, но за такова нещо? — възкликна Хърмаяни. — Излагали сме се на какви ли не опасности само и само да помогнем на Хагрид, но в края на краищата… Арагог е мъртъв. Ако ставаше въпрос да го спасяваме…
— Тогава щях да имам още по-малко желание да ходя там — отсече Рон. — Хърмаяни, ти не си го виждала. Повярвай ми, това, че е мъртъв, му се е отразило много добре.
Хари отново взе писмото и се загледа в мастилените петна, с които беше осеяно. Върху пергамента очевидно обилно бяха капали едри сълзи…
— Хари, и дума не може да става да ходиш там! — каза Хърмаяни. — Само това оставаше — да те накажат за такова безсмислено нещо.
Хари въздъхна.
— Да, знам — съгласи се той. — Явно ще се наложи Хагрид да погребе Арагог без нас.
— Да, ще се наложи — рече с облекчение Хърмаяни. — Виж какво, в часа по отвари днес няма да има почти никой, всички ще се явяваме на изпит… опитай да умилостивиш някак Слъгхорн!
— На петдесет и седмия път ще извадя късмет, така ли? — простена горчиво Хари.
— Късмет! — възкликна най-неочаквано Рон. — Точно така, Хари… трябва ти късмет!
— За какво говориш?
— Пийни от отварата за късмет!
— Рон, браво на теб! — възхити се Хърмаяни. — Ами да! Как не съм се сетила!
Хари ги зяпна и двамата.
— Феликс Фелицис ли? — попита той. — Не знам… Пазех го за…
— За какво? — възкликна с недоумение Рон.
— Какво може да е по-важно от този спомен, Хари? — рече Хърмаяни.
Той не отговори. От известно време мисълта за златното шишенце витаеше в периферията на въображението му, в дълбините на ума му зрееха мъгляви неизяснени представи как Джини ще скъса с Дийн и Рон ще се зарадва да я види с нов приятел, които Хари виждаше единствено в сънищата си или във времето на здрача между съня и будността…
— Хари! С нас ли си още? — попита Хърмаяни.
— Какво?… Да, разбира се — отвърна той, след като дойде на себе си. — Ами… Добре. Ако и днес следобед не успея да убедя Слъгхорн да поговори с мен, ще пийна от Феликса и довечера ще опитам отново.
— Значи го решихме — отбеляза делово Хърмаяни, като стана на крака и направи изящен пирует. — Посока, постоянство, последователност… — прошепна тя.
— О, стига вече! — примоли се Рон. — Дойде ми до гуша… бързо, скрий ме!
— Не е Лавендър! — спря го нетърпеливо Хърмаяни, когато на двора се появиха още две момичета и Рон се шмугна зад нея.
— Супер! — възкликна той, като надзърна иззад рамото й да се увери. — Майко мила, не изглеждат никак щастливи, нали?
— Това са сестрите на Монтгомъри и е съвсем естествено да не изглеждат щастливи, не си ли чул какво е сполетяло малкото им братче? — попита Хърмаяни.
— Да ти призная, вече му изгубих дирята на чии роднини какво се случва — призна си Рон.
— Брат им е бил нападнат от върколак. Ако се вярва на мълвата, майка им е отказала да помага на смъртожадните. Така или иначе, момченцето е било само на пет годинки и е починало в „Свети Мънго“, не са успели да го спасят.
— Починало ли? — повтори стъписан Хари. — Но върколаците със сигурност не убиват, само те превръщат в такъв като тях.
— Понякога убиват — поправи го Рон, който изведнъж бе станал много сериозен. — Случва се, когато върколаците попрекалят.
— Как се казва върколакът? — побърза да попита Хари.
— Според слуховете го е направил Фенрир Грейбек — отговори Хърмаяни.
— Знаех си… маниакът, който обича да напада невръстни деца, Лупин ми разказа за него! — рече разгневен Хари.
Хърмаяни го погледна безрадостно.
— Хари, на всяка цена трябва да изтръгнеш този спомен — каза му тя. — Всъщност от това зависи да бъде спрян Волдемор. Тези ужасии, които постоянно се случват, са свързани с него…
В замъка зад тях би звънецът и Хърмаяни и Рон ужасени скочиха на крака.
— Ще се справите — каза им Хари, когато те се отправиха към входната зала — там се събираха всички, които щяха да се явят на изпита по магипортиране. — Успех!
— И на теб също! — пожела му с многозначителен поглед Хърмаяни и той се запъти към подземията.
Този следобед в часа по отвари бяха само трима души — Хари, Ърни и Драко Малфой.
— Още сте много мънички, за да се магипортирате, а? — възкликна сърдечно Слъгхорн. — Не сте навършили седемнайсет, нали?
Те поклатиха глави.
— Е, понеже сме съвсем малко, ще се
— Звучи приятно, сър! — взе да се подмазва Ърни, като потриваше ръце.
Малфой обаче дори не благоволи да се усмихне.
— Какво имате предвид под „да ме развесели“? — попита той раздразнен.
— О, изненадайте ме! — отвърна нехайно Слъгхорн.
Малфой отвори нацупен учебника по отвари за напреднали. Едва ли можеше да бъде по-ясно, че според него този час си е жива загуба на време. Докато го наблюдаваше над своя учебник, Хари си помисли, че без съмнение Драко се дразни, задето не може да прекара това време в Нужната стая.
Дали само му се струваше, но и Малфой, точно като Тонкс, изглеждаше отслабнал? Със сигурност беше по-блед, кожата му беше със сивкав оттенък — навярно защото напоследък той рядко виждаше дневна светлина. Но ги нямаше самодоволството, онази надменност и нафуканост, с които Малфой се беше държал в експреса „Хогуортс“ и се беше похвалил на всеослушание, че Волдемор му е възложил нещо важно… Според Хари изводът се натрапваше от само себе си: каквато и да беше тази важна задача, Малфой явно не можеше да се справи.
Ободрен от тази мисъл, Хари се зае да прелиства учебника по отвари за напреднали и откри силно поправена от Нечистокръвния принц разновидност на еликсир за еуфория, която не само отговаряше на предложението на Слъгхорн, но и с нейна помощ (при тази мисъл сърцето на Хари подскочи) — ако успееше да го убеди да пийне малко, — учителят можеше да изпадне в добро настроение и да даде спомена…
— Изглежда невероятно! — плесна с ръце Слъгхорн час и половина по-късно, докато се взираше в слънчевожълтото съдържание в котела на Хари. — Еуфория, познах ли? И какво надушвам? Ммм… добавил си и щипка мента, нали? Необичайно, какъв прилив на вдъхновение, Хари! Ментата, разбира се, ще омекоти страничните ефекти, които отварата понякога дава: излишна склонност към пеене и щипане по носа… Наистина недоумявам откъде ти хрумват такива неща, момчето ми… освен…
Хари натика още по-надълбоко с крак учебника на Нечистокръвния принц в чантата си.
— Освен че у теб се проявяват гените на майка ти!
— О… да, може би — отвърна с облекчение Хари.
Ърни се мусеше: беше решил поне веднъж да удари Хари в земята и доста безразсъдно беше изобретил своя си отвара, но тя се беше пресякла и се беше утаила на морави бучки в котела. Малфой пък с кисела физиономия си прибираше нещата — Слъгхорн бе обявил неговата отвара за хълцане за „приемлива“.
Звънецът удари и Ърни и Малфой се изнесоха на мига.
