безполезен!
— Да, но изречено от устата на Дъдли е равносилно на „обичам те“ — отвърна й Хари, чудейки се дали да продължава да се чувства неловко или да се смее на леля си, която продължаваше да прегръща Дъдли, сякаш той беше герой, спасил го от горяща сграда.
— Ще тръгвате ли, или не? — изрева вуйчо Върнън, който се появи за сетен път на прага на всекидневната. — Мислех, че трябва да спазваме стриктен график!
— Да, да, трябва! — каза Дедалус Дигъл, който изумено и безмълвно беше наблюдавал цялата случка и едва сега успя да се съвземе от смайването си.
— Наистина трябва да тръгваме, Хари!
Той пристъпи напред и стисна ръката на Хари с две ръце.
— Късмет! Надявам се, че ще се срещнем отново. Надеждите на целият Магически свят са върху плещите ти.
— О! — каза Хари — Да. Благодаря!
— Всичко хубаво, Хари! — каза Хестия и стисна ръката му по същия начин. — Нашите мисли са с теб.
— Надявам се всичко да е наред между вас — каза Хари, хвърляйки поглед към леля Петуния и Дъдли.
— А, убеден съм, че в крайна сметка ще се окажем много добри приятели — прошепна Дигъл, след което размаха леко цилиндъра си за сбогом и излезе от стаята, последван от Хестия.
Дъдли нежно се освободи от прегръдката на майка си и тръгна към Хари, който положи огромни усилия да възпре желанието си да приложи някоя магия върху братовчед си. Но Дъдли вдигна голямата си розова ръка, за да се здрависа.
— Леле, Дъдли! — каза Хари, опитвайки се да надвика подновените хлипания на леля Петуния — дименторите да не са ти сменили мозъка?!
— Откъде да знам! — измърмори Дъдли. — Е, до скоро виждане, Хари!
— До скоро! — повтори Хари, стискайки ръката на Дъдли. — Може би! Пази се, голям Д.
Дъдли почти се усмихна и след това се изниза от стаята. Хари чу тежките му стъпки по пясъчната алея, а след това и затварянето на врата на колата.
Леля Петуния чието лице беше потънало в мократа от сълзи кърпичка се огледа, когато чу звука. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Припряно прибира мократа си кърпичка в джоба и промърмори:
— Ами… довиждане — и тръгна през вратата, без да го погледне.
— Довиждане! — подвикна Хари.
Тя спря и се обърна. За момент Хари имаше странното чувство, че иска да му каже нещо, но след това погледа й стана странен и колеблив. Сякаш това, което мислеше, беше на езика й, но някак си успя да го преглътне, обърна глава и излезе от стаята, за да последва съпруга и сина си.
Глава четвърта
СЕДЕМТЕ ПОТЪРОВЦИ
Хари избяга нагоре по стълбата в спалнята веднага, щом колата със семейство Дърсли излезе на пътя. Котелът на Дедалус се виждаше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на „Привит Драйв“ колата сви надясно, прозорците й светнаха с рубиненото сияние на залязващото слънце и изчезна от поглед.
Хари взе клетката с Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата си, за последен път огледа своята необичайно чиста стая и се отправи надолу в коридора, където постави клетката, метлата и пътната чанта на последното стъпало.
Започна да се смрачава и коридорът сякаш се изпълни със сенки. Беше странно да стоиш там, в тишината и да знаеш, че напускаш този дом завинаги.
Много отдавна, когато семейство Дърсли го оставяха сам, за да отидат да се повеселят, тези минути самота му се струваха ценни. Понякога отскачаше до хладилника, за да си вземе някое лакомство, а после бързо тичаше нагоре по стълбите да поиграе на компютъра на Дъдли, или включваше телевизора, превключвайки каналите да потърси нещо по-интересно. Странно чувство на пустота го обхвана сега, като че ли беше загубил по-малък брат, или сестра…
— Не искаш ли за последен път да се разходиш наоколо? — попита Хари Хедуиг, която все още седеше с глава под крилото. — Ние тук никога няма да се върнем. Нима не ти се иска да си спомниш всичко, което се случи тук? Погледни това килимче. Колко спомени… Дъдли се издрайфа на него, когато го спасих от дименторите… Като си отиваше, той все пак ми беше благодарен, представяш ли си?… А миналото лято Дъмбълдор влезе през тази врата…
Хари за миг загуби мисълта си, а Хедуиг не направи нищо за да му помогне да я възстанови, само си седеше с глава под крилото. Хари обърна гръб на вратата.
— А тук, Хедуиг, — Хари отвори вратата на килера под стълбите — спях! Ти тогава не ме и познаваше още… Боже, той е бил толкова малък, бях забравил…
Хари се огледа, видя старите обувки и чадъри, спомняйки си как, като се събуждаше всяка сутрин, първо виждаше стълбите и винаги в компания с двойка паяци. Тогава не знаеше нищо за това, кой е той всъщност, какво се беше случило с родителите му и какви невероятни неща ставаха около него. Но винаги помнеше сънищата си, странни, непонятни, със зелени присвятквания, а веднъж сънува — вуйчо Върнън едва не катастрофира като му каза това — летящ мотоциклет…
Неочакван, оглушителен рев се разнесе някъде наблизо. Хари рязко се изправи и си трясна главата в ниския горен праг на вратата. Спря се, за да изтърси няколко отбрани ругатни на вуйчо Върнън, после се завтече в кухнята, държейки се за главата и погледна в прозореца към задното дворче. Тъмнината сякаш започна да пулсира, въздухът затрепера. После, един по един, с лек пукот почнаха да се появяват хора, тяхната Обезвидяваща магия преставаше да действа. Над всички висеше Хагрид с каска и защитни очила, възседнал огромен мотоциклет с кош. Хората около него се приземяваха на метли, а двама на скелетоподобни крилати черни коне. Разтваряйки задната врата Хари се втурна при тях. Рздадоха се радостни викове, Хърмаяни го прегърна, Рон го потупа по гърба, а Хагрид попита:
— Всичко както тряб’а ли е, Хари? Готов ли си за път?
— Определено! — отвърна Хари, като разглеждаше процесията с възторг. — Но не мислех, че ще сте толкова много!
— Плановете се промениха — продудна Лудоокия, в ръцете на който имаше два огромни, натъпкани вързопа, магическото му око се движеше с бясна скорост, оглеждайки къщата и улицата наоколо. — Хайде някъде да се покрием преди да ти разкажем всичко.
Хари ги поведе към кухнята, където весело смеейки и бъбрейки, седнаха на столовете и другите мебели, добре измити и поддържани от леля Петуния, или просто се облегнаха на безупречно чистите стени. Високият и слаб Рон; Хармаяни, пищните къдрици на която бяха сплетени в дълга плитка; еднакво усмихващите се Фред и Джордж; дългокосият Бил, целият в белези; оплешивяващият г-н Уизли, с неговото добро лице и малко криви очила; грохналият от битки Лудоок Муди, еднокрак и с вълшебно яркосиньо око, което непрестанно се въртеше в очната кухина; Тонкс, с нейните прекрасни късо подстригани розови коси; седналият Лупин, целият в бръчки; стройната светлоруса Фльор; плешивият широкоплещест Кингсли; Хагрид, със своите разчорлени коси, които трябваше да се пригладят, за да не му опре главата в тавана; а още и Мъндънгъс Флетчър, малко, мръсно, подличко старче. Хари беше щастлив да види всички, даже и Мъндънгъс, който старателно го избягваше от последната им среща.
— Кингсли, мислех, че охраняваш мъгълския министър-председател! — каза Хари през цялата стая.
— А, може и да преживее без мен една нощ — отвърна Кинксли. — Ти си много по-важен.
— Хари, познай какво стана! — усмихна се Тонкс, седнала на пералнята и пошава с пръстите на лявата си ръка, на една от които блестеше пръстен.
— Оженили ли сте се?! — викна Хари гледайки ту към нея, ту към Лупин.
— Съжалявам, че ти не беше с нас Хари, мина много тихо и мирно.
— Но това е отлично, поздра…
— Добре, добре, после всеки ще може да бъбри — извика Муди и в кухнята настана тишина. Муди свали
