поздрав. Хари видя, че е възможно за пореден път да си променят намерението, защото Дъдли се свря близо до майка си при вида на магьосника и магьосницата.
— Виждам, че вече сте готови за отпътуване. Прекрасно! Планът, както Хари ви е разяснил, е съвсем прост — каза Дедалус, поглеждайки огромния джобен часовник, който беше извадил от жилетката си. — Ние ще тръгнем преди Хари. Поради опасността осъществяването на магия в къщата ви да бъде използвана като предлог от Министерството да арестува Хари, ще трябва да се повозим около петнадесетина километра преди да се магипортираме към безопасното място, което сме избрали за ваш нов дом. Предполагам знаете как да шофирате? — попита той учтиво вуйчо Върнън.
— Дали знам как да… Разбира се, че знам как да шофирам! — разлюти се вуйчо Върнън.
— Много сте умен, поздравления, сър! Лично аз щях да съм се объркал с всички тези копчета и бутончета… — каза Дедалус. Магьосникът явно си мислеше, че прави комплимент на Върнън Дърсли, но се оказа, че последният губи вяра в плана с всяка изречена от Дедалус дума.
— Та той дори не може да кара кола!… — измърмори тихо и с негодувание под мустак Върнън, но за щастие нито Дедалус, нито Хестия го чуха.
— Хари, — продължи Дедалус — ще чакаш тук за пазача си. Има промяна в плана.
— Какво имаш предвид? — веднага попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и заедно ще направим паралелно магипортиране.
— Не става! — обади се рязко Хестия. — Лудоокия ще ти обясни!
Семейство Дърсли, които бяха изслушали всичко, с пълно недоумение, изписано на лицата им, подскочиха, когато силен глас отекна:
— ПОБЪРЗАЙТЕ!
Хари огледа учудено стаята, преди да осъзнае, че гласът идва от джобния часовник на Дедалус.
— Прав си, имаме стриктна програма! — каза Дедалиус, кимайки на часовника и прибирайки го обратно в жилетката си. — Ще се опитаме да съчетаем времето, в което ти се махаш от къщата, с изчезването на семейството ти и по този начин заклинанието ще спре да действа точно в момента, в който всички ще сте в безопасност.
Той се обърна към семейството и каза:
— Е, добре, готови сте за отпътуване, нали?
Никой от тях не отговори. Вуйчо Върнън все още продължаваше да гледа ужасено към джоба на Дедалус и жилетката му, която се беше издула от огромния часовник.
— Може би трябва да изчакаме в коридора, Дедалус — прошепна Хестия. Явно смяташе, че няма да е тактично от тяхна страна да останат в стаята, докато Хари и семейство Дърсли си вземат нежно, а и вероятно изпълнено със сълзи сбогуване.
— Няма нужда… — прошепна в отговор Хари, но вуйчо Върнън, като човек, не оставящ нищо на капризите на съдбата, избоботи на висок глас:
— Е, момче, това е нашето сбогуване!
Замахна напред с дясната си ръка, за да стисне ръката на Хари, но сякаш размисли в последния момент и вместо това стисна дланта си в юмрук и започна да я клати напред-назад.
— Готов ли, Дъденце? — попита Петуния, суетливо проверявайки катарамата на ръчната си чанта, за да избегне необходимостта от това, да поглежда Хари.
Дъдли не отговори, а остана с леко отворена уста, напомняща на Хари, за добродушния великан Гроуп.
— Хайде, да тръгваме! — каза вуйчо Върнън.
Вече бяха стигнали до вратата на всекидневната, когато Дъдли промърмори:
— Не разбирам…
— Какво не разбираш, сладкишче? — попита Петуния, поглеждайки към сина си.
Дъдли вдигна голямата си ръка, която повече приличаше на свински бут и посочи Хари.
— Защо той не идва с нас?
Вуйчо Върнън и леля Петуния замръзнаха на място и после погледнага Дъдли все едно, че беше казал, че мечтае да стане балерина.
— К-какво? — изпелтечи силно вуйчо Върнън.
— Защо той не идва с нас? — повтори Дъдли.
— Ами… не иска. — каза вуйчо Върнън, хвърляйки поглед към Хари и сетне добави: — Нали не искаш?
— Никак! — призна си Хари.
— Ето, видя ли! — каза вуйчо Върнън на Дъдли. — Хайде, нека да тръгваме!
Той излезе от стаята. Чу се отварянето на входната врата врата, но Дъдли не помръдна от мястото си и след няколко плахи стъпки леля Петуния също спря.
— Сега пък какво? — изръмжа вуйчо Върнън, след като се върна обратно.
Изглежда Дъдли се бореше с мисли, които бяха прекалено трудни за изричане. След няколко мига на вътрешна борба, той отново попита:
— А той къде отива?
Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше пределно ясно, че поведението на Дъдли ги плаши. Гласът на Хестия Джоунс отекна в тишината.
— Но вие със сигурност знаете къде отива племенника ви, нали? — озадачено попита тя.
— Разбира се, че знаем — отвърна Върнън Дърсли. — Тръгва с някои от вашите хора, нали? Готови сме, Дъдли, хайде да се качваме в колата! Чу човека, че трябва да побързаме.
Отново Върнън Дърсли излезе през входната врата и отново Дъдли не го последва.
— „С някои от вашите хора“?!
Хестия изглеждаше безкрайно обидена. Хари беше свидетел на подобно възмущение и от други магьосници и вещици, които оставаха изумени от факта, че близките му проявяваха такъв завидно малък интерес към световноизвестния Хари Потър.
— Няма проблем… — успокои я Хари — Наистина, това е без значение!
— „Това е без значение“? — повтори Хестия, а в гласа й прибягнаха зловещи нотки. — Тези хора не разбират ли през какво минаваш?! В каква опасност си? Колко си необходим за всички, които се противопоставят на Волдемор??
— Ами,… не — не разбират! — каза Хари. — Всъщност ме смятат за безполезен, но отдавна съм свикнал.
— Не мисля, че си безполезен!
Ако Хари не бе видял устните на Дъдли да се помръдват, със сигурност нямаше да повярва на ушите си. Думите обаче бяха изречени и накараха Хари да застине в недоумение за секунда, преди да осъзнае, че братовчед му се е изчервил като домат от това признание. Самият Хари бе объркан и удивен.
— Ами… ъ-ъ… благодаря ти, Дъдли!
Отново Дъдли изглеждаше така, че се бори с мисли, които бяха прекалено непосилни за него, преди да измърмори:
— Ти ми спаси живота!
— Всъщност не съм! — каза Хари. — Спасих само душата ти, която щеше да бъде погълната от диментора.
Хари гледаше с любопитство братовчед си. Никога не бяха истински близки и дори когато Хари се връщаше за кратко през ваканцията на „Привит Драйв“, си стоеше предимно в стаята. Сега обаче започна да се съмнява, дали наистина чашата студен чай, на която се бе натъкнал сутринта, беше поставена като капан, или беше искрена благодарност. Въпреки че бе трогнат, почувства истинско облекчение заради факта, че Дъдли явно е изчерпал възможностите да изразява чувствата си. След като отвори устата си още веднъж-дваж, повече не се обади.
Леля Петуния се разрева. Хестия й хвърли насърчителен поглед, който бързо се промени на гневен, след като леля Петуния се втурна напред и прегърна Дъдли, вместо Хари.
— Толкова си мило, Дъденце-е-е! — изхлипа тя, притискайки се в масивните му гърди — Толкова си добро момченце — което благодари…
— Въобще не благодари! — възмути се за сетен път Хестия. — Само каза, че не смята Хари за
