наследство. Защо да искам тази? Заради всичките ми щастливи спомени?!
Настъпи тишина и Хари реши, че с този аргумент по-скоро е успял да убеди вуйчо си.
— Значи твърдиш… — измънка вуйчо Върнън, продължавайки да крачи напред-назад — че това за Лорд…
— … Волдемор! — каза припряно Хари. — Вече сме водили този разговор около хиляда пъти. Това не са предположения, а факти. Дъмбълдор ви го каза миналата година, а сега го потвърдиха и Кингсли, и г-н Уизли…
Върнън Дърсли сякаш се прегърби от яд и Хари си помисли, че може би вуйчо му се опитва да забрави болезнените спомени за неканените гости. Споменатите току-що от Хари магьосници бяха прекарали няколко дни тук през лятната ваканция. Прекрачването на прага на този дом от Кингсли Шекълболт и Артър Уизли беше доста неприятен шок за семейство Дърсли. Хари трябваше да си признае, с ръка на сърцето, че разрушаването на половината всекидневна от г-н Уизли преди три години едва ли е оставило много приятни спомени у вуйчо Върнан.
— Кингсли и г-н Уизли също се опитаха да ти обяснят — поде отново безмилостно Хари. — Веднъж, след като навърша седемнадесет, древната магия, която ме пази, ще престане да действа и това ще изложи на опасност както мен, така и вас. От Ордена са напълно сигурни, че Волдемор ще се насочи към вас, най- малкото, за да ви измъчва и да се опита да разбере къде съм, защото може да си мисли, че ако ви плени и ви задържи като заложници, ще дойда да ви освободя.
Вуйчо Върнън го погледна в очите и в този момент Хари беше убеден, че и двамата си мислеха за едно и също нещо. Вуйчо Върнън продължи да крачи и Хари също продължи да говори:
— Вие трябва да се скриете и Орденът иска да ви помогне. Предоставя ви се сериозна защита, най- добрата, която е възможно да ви се осигури.
Вуйчо Върнън не каза нищо и продължи с обикалянето в стаята. Навън слънцето залязваше над живите плетове на „Привит Драйв“, а косачката на съседа най-сетне отново замлъкна.
— Мислех, че има Министерство на Магията, нали? — внезапно попита Върнън Дърсли.
— Има! — каза Хари изненадан.
— Е, тогава защо ТЕ не могат да ни защитят? Струва ми се, че ние, като невинни жертви, прегрешили само с това, че са приютили един белязан младеж, заслужаваме да получим защита от правителството!
Хари се засмя, просто не можа да се сдържи. Беше така типично за вуйчо му да възлага надеждите на институциите, дори и когато те бяха от толкова презиран и неразбираем за него свят като Магическия.
— Не чу ли какво казаха Кингсли и г-н Уизли?! — попита Хари. — Смятат, че неговите хора са проникнали в Министерството!
Вуйчо Върнън пристъпи към огнището, след което се върна обратно. Толкова се беше съсредоточил върху това, което мислеше, че дишаше много тежко и дори черният му мустак изглеждаше изправен.
— Така… — каза той и спря пред Хари. — Добре де, да вземем предвид всички възможности и да приемем тази защита. Все още не мога да разбера защо не можем да използваме услугите на този Кингсли?
Хари успя с голямо усилие да не покаже признаци на отегчение, защото този въпрос също му беше задаван поне стотина пъти.
— Както ви казах… — започна той през зъби. — Кингсли охранява мъгълс… ъ-ъ, имам предвид вашия министър-председател.
— Именно — човек като него е най-подходящ! — каза чичо Върнън и посочи изключения телевизор. Дърсли бяха гледали по новините Кингсли, който в ролята си на бодигард беше придружил мъгълския министър-председател при посещението му в една болница. Като добавим и фактите, че Кингсли беше овладял умението да се облича като мъгъл, както и благият му успокояващ глас, който не можеше да не бъде забелязан, накланяха везните в полза на Кингсли. Той беше накарал Дърсли да го приемат по начин, по който не бяха приели никой друг магьосник. Може би защото никога не го бяха виждали с обецата му…
— Той е зает — каза Хари — Но Хестия Джоунс и Дедалус Дигъл ще са най-подходящи за случая.
— Ако само им бяхме видели биографиите… — започна вуйчо Върнън, но Хари изгуби търпение. Стана прав и тръгна към вуйчо си, като му посочи телевизора.
— Тези инциденти, за които говорят в новините, не са нещастни случаи! Катастрофите, експлозиите, дерайлирането на влаковете и всичко друго, което видяхме последния път по новините не е случайно. Хора изчезват и умират — и зад това стои Волдемор. Казвал съм ви го хиляди пъти — той убива мъгъли ей-тъй — за забавление. Да не говорим за мъглите, които са предизвикани от дименторите. Ако случайно си забравил какво представляват дименторите, то попитай сина си!
Дъдли ужасено закри устата си с ръце. Хари и родителите му се обърнаха към него, когато той попита:
— Има ли… още от тях?!
— Още ли? — усмихна се Хари. — Имаш предвид повече от тия двамата, дето ни нападнаха? Разбира се че има. Те са стотици, а може би вече и хиляди, защото се хранят от страха и отчаянието на хората.
— Добре, ясно! — изрева Върнън Дърсли. — Разбрахме какво намекваш.
— Е, надявам се! — отвърна Хари — защото щом навърша седемнадесет, всички те — смъртожадни, диментори, дори може би инферите, които представляват мъртви човешки тела, омагьосани от Тъмен магьосник — ще могат да ви намерят и със сигурност ще ви атакуват. И ако се сещаш какво се случи последния път, когато се опита да се бориш с магьосник, значи ще се съгласиш с мен, че ви е необходима помощ.
Отново за кратко настъпи тишина, в която далечния спомен за Хагрид, разбиващ дървена врата на острова, отекна в съзнанието на Хари. Леля Петуния гледаше вуйчо Върнън, а Дъдли се беше вторачил в Хари. Най-накрая вуйчо Върнън пророни:
— Но… какво ще стане с работата ми? А с училището на Дъдли? Предполагам, че подобни неща са без особено значение за банда безделници-магьосници…
— Ти не разбра ли, бе?! — извика Хари. — Ще ви изтезават и убият така, както направиха и с моите родители!
— Татко… — каза Дъдли решително — татко, аз тръгвам с хората от Ордена.
— Дъдли, — добави Хари — за пръв път в живота си говориш смислено.
Хари разбра, че битката е спечелена. Ако Дъдли се страхуваше достатъчно, за да приеме помощта на Ордена, неговите родители щяха да го придружат. Не можеше и да става въпрос да се разделят със своето Дъденце. Хари хвърли бегъл поглед към часовника на камината.
— Ще пристигнат след пет минути! — добави той и след като получи неясен отговор на някой от семейството, излезе от стаята. Идеята, че най-накрая се разделя с тях, с леля си, с чичо си и с братовчед си, вероятно завинаги, му изглеждаше прекрасна, но все още нещо витаеше във въздуха. Сякаш някакво неудобство — неудобство от това, какво да кажеш на хора, с които си преживял едни нерадостни шестнадесет години…
Хари се прибра в стаята си и без да губи време се зае с подреждането на багажа си, като преди това подхвърли малко от „Совешки лакомства“ на Хедуиг. Семенцата паднаха на дъното на клетката, а совата дори не ги забеляза.
— Ще тръгнем скоро, много скоро! — каза й Хари. — И когато го направим, ще можеш отново да си летиш на воля.
На вратата се позвъни. Хари се поколеба за момент, след което излезе от стаята си и слезе долу. Беше прекалено невероятно да очаква, че Хестия и Дедалус ще успеят да се справят сами с багажа и претенциите на семейство Дърсли.
— Хари Потър! — извика възторжено някой, в момента, в който момчето отвори вратата. Беше нисичък мъж, с морав цилиндър, който му се поклони дълбоко. — Удоволствие е за мен, както винаги, че Ви виждам.
— Благодаря ти, Дедалус! — отвърна Хари, след което направи опит да се усмихне и на чернокосата Хестия. — Много ви благодаря, че правите това… Това са те — моите леля, вуйчо и братовчед.
— Добър ден и на вас, о, роднини на Хари Потър! — каза Дедалус, пристъпвайки усмихнато във всекидневната. Семейство Дърсли с нищо не показваха, че денят е добър, за да заслужават подобен
