че, тези които лековерно са повярвали на невероятната победа на Дъмбълдор трябва да се подготвят за удар. Много долни неща са ставали. Всичко което мога да кажа, е да не бъдете толкова сигурни че това е бил вълнуващ дуел между легенди. След като прочетат книгата ми, много хора ще трябва да заключат, че Гриндълуолд е развял бяло знаме от върха на пръчката си и се е предал без бой!
Скийтър отказа да коментира повече по тази увлекателна тема, и за това обърнахме разговора към темата, която със сигурност ще омае читателите повече от всяка друга.
— О, да… — каза Скийтър, кимаща живо — посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър — Дъмбълдор. То е наричано нездравословно, даже злокобно. Отново казвам, читателите ще трябва да купят книгата ми за пълната история, но няма съмнение, че Дъмбълдор имаше неестествен интерес към Потър още от начало. Дали това е било най-добре за момчето — е, ще видим. Със сигурност е обществена тайна, че Потър имаше изпълнено с грижи юношество.
Попитах Скийтър, дали все още поддържа връзка с Хари Потър, от когото тя взе прочутото интервю миналата година: изключително важната статия, в която Потър говори за убедеността си, че Този-който- не-бива-да-се-назовава се е завърнал.
— О, да, развихме по-силна връзка! — каза Скийтър — Горкичкият Потър — има малко истински приятели и ние се срещнахме в един от моментите от живота му, когато той бе изложен на най-голямо изпитание — Тримагическия Турнир. Аз съм може би, единствената от малкото живи хора, които могат да кажат че познават истинския Хари Потър.
Което ни води към много слухове които циркулират, за последните часове на Дъмбълдор. Смята ли Скийтър, че Потър е бил там, когато Дъмбълдор е умрял?
— Е, не искам да разкривам много, всичко е в книгата, но свидетели в „Хогуортс“ твърдят, че са видели Потър да бяга от мястото, секунди преди Дъмбълдор да падне, скочи, или бъде бутнат. Потър по-късно е дал показания срещу Сивиръс Снейп, човек срещу който той изпитва голяма ненавист. Дали всичко е така — както изглежда? Нека Магическото общество реши това.
След тази интересна бележка, аз реших че е време да си тръгвам. Не може да има съмнение че Скийтър е написала бестселър. Междувременно поддръжниците на Дъмбълдор треперят какво ще се разкрие скоро за техния „герой“.
Хари стигна края на страницата, но продължи да я зяпа с празен поглед. В него се надигнаха отвращение и ярост. Той направи вестника на топка и го хвърли с все сила към стената, правейки го част от останалата купчина боклуци натрупани около препълненото кошче. Започна да крачи из стаята наслуки, отваряйки празни чекмеджета, вдигайки книги от рафтове с единствената цел след това да ги върне на същото място, неосъзнаващ какво прави, мислейки си за случайни фрази от статията на Рита: „посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър — Дъмбълдор“, „… То е наричано нездравословно, даже злокобно…“, „… аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките…“, „отношението му към Черните изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях!…“
— Лъжи!!! — изрева Хари, и видя през прозореца съседа който рестартираше косачката си, да гледа нагоре нервно.
Хари седна на леглото си. Парчето огледало отскочи по-далеч от него. Той го взе и започна да го върти из пръстите си, мислейки и мислейки за Дъмбълдор и лъжите, с които Рита Скийтър го клеветеше.
Лъч светлосиня светлина! Хари замръзна, а пръста му се плъзна по наръбения край на огледалото отново. Не беше възможно, той си беше въобразил! Хвърли един поглед през рамото си, но и там нямаше нищо друго освен стената с леко светъл прасковен цвят както го беше избрала леля Петуния: нямаше нищо синьо което можеше да се е отразило. Той се взря отново в парчето стъкло и не видя нищо, освен своите зелени очи, които го гледаха от него. Той си беше представил, нямаше друго обяснение; беше си представил защото си мислеше за своя мъртъв директор. Ако нещо бе сигурно, то това бе, че погледът на светлосините очи на Албус Дъмбълдор няма никога да го прониже отново…
Глава трета
ОТПЪТУВАНЕТО НА СЕМЕЙСТВО ДЪРСЛИ
Шум от затваряне на врата долетя някъде горе до стълбите, последван от изръмжаване на един глас:
— Ей, ти!
Шестнадесет години подобна реплика винаги беше адресирана към Хари и извън всякакво съмнение, чичо му го викаше, но въпреки това той не отговори веднага. Беше се вгледал в парченцето огледало и дори беше решил, че е видял, макар за част от секундата, отражението на Дъмбълдор в него. Чак когато вуйчо му изквича „Момче-е-е!“, Хари стана бавно от леглото си и се запъти към вратата на спалнята. Спря се до чантата с нещата, които беше подготвил за пътуването си и сложи парченцето огледало вътре.
— Май не си се разбързал много! — изфуча Върнън Дърсли, когато Хари се показа на края на стълбите и видя, че и тримата Дърсли бяха във всекидневната, напълно подготвени за отпътуване. Вуйчо Върнън беше облякъл старо раздърпано яке, а Дъдли — големият, мускулест, рус братовчед — беше с новото кожено яке на баща си.
— Е? — каза Хари.
— Сядай! — заповяда вуйчо Върнън.
Хари повдигна вежди въпросително.
— Моля! — добави едва чуто вуйчо Върнън, потрепвайки леко, сякаш думата беше преминала с огромно усилие през устата му.
Хари седна и се почуди какво ли предстои пак. Вуйчо му започна да крачи напред-назад, а леля Петуния и Дъдли го следяха с нетърпеливи погледи. Най-накрая голямото му мораво лице напрегнато се съсредоточи. Вуйчо Върнън се спря пред Хари и каза:
— Размислих… — каза той.
— Я, каква изненада! — отговори Хари.
— Не говори с такъв тон… — започна леля Петуния с обичайния си писклив глас, но вуйчо Върнън й махна с ръка да млъкне.
— Това са празни приказки… — каза вуйчо Върнън, гледайки Хари злобно с малките си свински очички. — Реших, да не вярвам и на една думичка. Оставаме тук и никъде няма да ходим!
Хари погледна нагоре към вуйчо си и почувства нещо средно между гняв и смях. Върнън Дърсли си променяше мнението всеки ден през последните четири седмици и това го принуждаваше да опакова или разопакова багажа, предназначен за натоварване в колата, при всяко следващо решение. Любимата случка на Хари за тези четири седмици беше, когато, без да знае, че Дъдли е сложил гирите си в куфара, след поредната идея за разопаковане, вуйчо Върнън направи опит да го свали от багажника и куфарът се строполи право върху крака му, което доведе до истински вой и множество яки псувни.
— Според теб — каза Върнън Дърсли, продължавайки да се разхожда напред-назад из стаята — ние — Петуния, Дъдли и аз сме в опасност, заради, зара…
— Заради някой „като мен“ — каза Хари.
— Е, не ти вярвам! — повтори вуйчо Върнън, спирайки отново пред Хари. — Не можах да мигна почти цялата нощ, премислих всичко казано и най-накрая се убедих, че всичко това, всъщност е заговор, за да получиш права над къщата.
— Над къщата?! — повтори учудено Хари. — Над коя къща?
— Над ТАЗИ къща! — изрева вуйчо Върнън и вената на челото му отново започна да пулсира. — Над НАШАТА къща! Цените на имотите в този квартал нарастват постоянно! Искаш да ни няма, за да успее планът ти и заедно с твоите приятели да си направите фокусите, които ще променят всички документи, ще припишат имота на твое име и…
— Ти… изкука ли? — не повярва на ушите си Хари. — Заговор, за да получа правото на собственост на тази къща?! Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш?
— Не смей… — отново се обади леля Петуния, но Върнън отново й махна с ръка да млъкне. Обидите по негов адрес явно не бяха толкова важни, сравнени с опасността, пред която се бе изправил.
— В случай, че си забравил, — продължи Хари — вече имам къща, която моят кръстник ми остави в
