Хари Потър и даровете на смъртта

Кръчмарят влезе в стаята.

— Ама че сте глупави! — тросна се сърдито той, като ги огледа един по един. — Толкова ли нямате ум в главата си, че да идвате тук?

— Благодаря ви — рече Хари, — направо не знам как да ви се отплатим. Спасихте ни живота.

Кръчмарят изсумтя. Хари се приближи, взря се в лицето му и се опита да види друго, освен дългите клечести стоманеносиви коса и брада. Мъжът носеше очила. Очите зад мръсните стъкла бяха пронизващо ясносини.

— Значи съм видял в огледалото вашето око!

В стаята се спусна тишина. Хари и кръчмарят се погледнаха.

— Вие ли пратихте Доби?

Мъжът кимна и затърси с очи домашното духче.

— Мислех, че ще бъде с вас. Къде сте го оставили?

— Доби е мъртъв — отговори Хари. — Белатрикс Лестранж го уби.

Лицето на кръчмаря си остана безизразно. След малко той каза:

— Жалко. Харесвах го.

Мъжът се обърна и тръгна да пали с почукване на пръчката си лампите, без да поглежда никого от тримата.

— Вие сте Абърфорт — заяви Хари на гърба му.

Кръчмарят нито потвърди, нито отрече, само се наведе да запали огъня.

— Откъде имате това? — попита Хари, след като отиде при огледалото на Сириус, съвсем същото като онова, което той беше счупил преди около две години.

— Някъде преди година го купих от Дънг — обясни Абърфорт. — Албус ми каза какво е. Опитвах се да ви държа под око.

Рон ахна.

— Сребърната кошута! — възкликна той развълнуван. — Пак ли вие?

— За какво ми говориш? — попита Абърфорт.

— Някой ни прати покровител във вид на кошута.

— С тоя пъргав ум можеш да станеш и смъртожаден, синко. Нали току-що доказах, че моят покровител е коза?

— О! — рече Рон. — Да, ама аз съм гладен! — добави той така, сякаш се защитаваше, а стомахът му изкъркори страшно шумно.

— Намира ми се храна — каза Абърфорт и излезе сгърбен от стаята, а след няколко мига се върна с голям самун хляб, сирене и оловна кана медовина, които сложи на масичката при огъня.

Тримата се нахвърлиха лакомо и известно време не се чуваше друго, освен пукащият огън, потракващите бокали и звуци от дъвчене.

— И така — каза Абърфорт, след като тримата си хапнаха до насита и Хари и Рон се отпуснаха сънено в креслата. — Трябва да измислим как най-лесно да ви измъкнем оттук. Не може да се направи нощем, чухте какво се случва, ако някой тръгне навън по мръкнало: включва се заклинанието за котешки писъци и ония ще ви се нахвърлят като съчковци върху яйца на омайница. Съмнявам се още веднъж да успея да ги убедя, че еленът е коза. Изчакайте да съмне и вечерният час да свърши, тогава можете да се покриете с мантията невидимка и да тръгнете пеш. Махнете се от Хогсмийд, идете в планината и там вече ще успеете да се магипортирате. Нищо чудно да срещнете и Хагрид. Откакто се опитаха да го задържат, той се укрива в една пещера заедно с Гроп.

— Няма да ходим никъде — отсече Хари. — Трябва да проникнем в „Хогуортс“.

— Не изглупявай, момче — каза Абърфорт.

— Длъжни сме — възрази Хари.

— Ако има нещо, което сте длъжни да направите, то е да отидете възможно най-далеч оттук — възрази кръчмарят, след като се наклони напред.

— Вие не разбирате. Няма много време. Трябва да проникнем в замъка. Дъмбълдор… брат ви де, искаше да…

За миг мръсните стъкла на очилата на Абърфорт станаха матови от светлината на огъня, някак плоски и яркобели, и Хари се сети за слепите очи на грамадния паяк Арагог.

— Брат ми Албус искаше много неща — рече Абърфорт — и хората имаха навика да бъдат наранявани, докато той осъществяваше грандиозните си замисли. Махни се от училището, Потър, махни се и от страната, ако можеш. Забрави брат ми и хитроумните му кроежи. Той отиде там, където всичко това не може да го нарани, и ти не му дължиш нищо.

— Вие не разбирате! — повтори Хари.

— О, не разбирам ли? — рече тихо кръчмарят. — Смяташ, че не съм разбирал родния си брат? Смяташ, че си познавал Албус по-добре от мен?

— Имах предвид друго — възрази Хари, чийто мозък сякаш се беше размекнал от изтощението и обилната храна и вино. — Той… той ми възложи нещо.

— Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Надявам се, нещо приятно. И лесно. Което е по силите и на неподготвен невръстен магьосник.

Рон се засмя мрачно. Хърмаяни изглеждаше напрегната.

— Аз… е, не, не е лесно — призна Хари. — Но аз трябва…

— Трябва ли? Защо пък да трябва? Албус е мъртъв, нали? — напомни грубо Абърфорт. — Остави тая работа, момче, докато не си го последвал! Спасявай се!

— Не мога.

— Как така не можеш?

— Аз… — Хари сякаш онемя: не можеше да обясни, затова предпочете да премине в настъпление. — Но и вие се борите, нали, и вие сте в Ордена на феникса…

— Бях — поправи го Абърфорт. — С Ордена на феникса е свършено. Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава. Тук, Потър, няма да бъдеш никога в безопасност, той те издирва под дърво и камък. Върви в чужбина, скрий се, спасявай се. И най-добре вземи със себе си и тия двамата — показа рязко той с показалец Рон и Хърмаяни. — Докато са живи, те ще бъдат в опасност, сега вече всички знаят, че ти помагат.

— Не мога да се махна оттук — повтори Хари. — Имам да върша нещо…

— Възложи го на друг!

— Не мога. Трябва да го направя аз, Дъмбълдор обясни всичко…

— О, така ли? И наистина ли ти каза всичко, беше ли откровен с теб?

На Хари му се искаше от все сърце да каже „да“, но простичката дума някак си не излизаше от устата му. Абърфорт сякаш прочете мислите му.

— Аз познавах брат си, Потър. Той се научи да е потаен още в скута на майка ни. Тайни и лъжи, ето как сме израсли ние, а Албус… това направо си му беше вродено.

Очите на стареца се плъзнаха към портрета на момичето над камината. Сега, когато се огледа по- внимателно, Хари забеляза, че това е единствена картина в стаята. Нямаше снимки на Албус Дъмбълдор или на друг.

— Господин Дъмбълдор! — намеси се доста смутена Хърмаяни. — Това сестра ви ли е? Ариана?

— Да — лаконично потвърди Абърфорт. — Както гледам, малка госпожичке, следиш писанията на Рита Скийтър.

Дори в розовата светлина на огъня беше ясно, че Хърмаяни се е изчервила.

— Елфиъс Дож ни спомена за нея — уточни Хари в опит да я спаси.

— Ах, старият му негодник! — промърмори кръчмарят и пак отпи от медовината. — Смяташе, че от всяко отвърстие на брат ми грее слънце. Е, много хора бяха на това мнение, както гледам, и вие тримата сте от тях.

Хари не каза нищо. Не искаше да изрича на глас съмненията и подозренията за Дъмбълдор, които го терзаеха вече от няколко месеца. Докато копаеше гроба на Доби, беше решил да продължи по опасния криволичещ път, посочен му от Албус Дъмбълдор, да приеме, че не му е било казано всичко, което иска да знае, и просто да вярва. Нямаше желание отново да изпада в съмнения, не искаше да чува неща, които