— Тогава защо не му е казал да се скрие? — не й остана длъжен Абърфорт. — Защо не му е казал — пази се, спаси се…
— Защото понякога се налага човек да мисли не само за собствената си кожа — намеси се и Хари още преди Хърмаяни да отговори. — Понякога се налага човек да мисли за висшето благо! Във война сме!
— Ти си само на седемнайсет, момче!
— Пълнолетен съм и ще продължа да се боря, а вие се предавате.
— Кой казва, че съм се предал?
— „С Ордена на феникса е свършено“ — повтори думите му Хари. — „Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава.“
— Не съм казвал, че ми харесва, но истината е такава!
— Не, не е такава! — възрази Хари. — Брат ви знаеше как да довърши Вие-знаете-кого и предаде това познание на мен. Ще продължа, докато успея… или умра. Не си мислете, че не знам как може да завърши всичко това! Знам от години.
Очакваше Абърфорт да му се присмее или да започне да спори, той обаче си замълча. Само се свъси.
— Трябва да проникнем в „Хогуортс“ — повтори Хари. — Ако не можете да ни помогнете, ще изчакаме да съмне, ще ви оставим на спокойствие и ще се помъчим да се справим сами. А ако можете да ни помогнете… ще бъде страхотно да го кажете още сега.
Абърфорт продължи да седи на стола, без да се помръдва, и да гледа Хари с тези сини очи, които невероятно много приличаха на очите на брат му. Накрая се прокашля, изправи се, заобиколи масичката и отиде при портрета на Ариана.
— Знаеш какво да направиш — каза той.
Тя се усмихна, обърна се и тръгна нанякъде, но не както другите по портретите — през страничните рамки, — а по нещо като дълъг проход, нарисуван зад нея. Четиримата загледаха как тънкият й силует се отдалечава, докато накрая напълно беше погълнат от тъмнината.
— Ъъъ… ама какво?… — подхвана Рон.
— Сега има само един път — отговори Абърфорт. — Трябва да знаете, че според моите източници входовете и изходите на всички стари тайни тунели са под наблюдение, покрай оградата пазят диментори и вътре в училището постоянно има патрули. Замъкът никога не е бил охраняван толкова строго. Как изобщо се надявате да постигнете нещо, след като проникнете вътре — сега директор е Снейп, а Алекто и Амик Кароу са му заместници… е, може би точно това и търсиш, нали каза, че си готов да умреш.
— Но какво… — възкликна и Хърмаяни, свъсена към портрета на Ариана.
В дъното на нарисувания проход отново се беше появила бяла точица: Ариана се връщаше при тях и ставаше все по-голяма. Сега обаче с нея имаше още някой, който беше по-висок, изглеждаше развълнуван и куцукаше. Хари не го беше виждал никога с толкова дълга коса: по лицето му личаха следи от удари, дрехите му бяха разкъсани и съдрани. Двата силуета ставаха все по-големи и по-големи, докато портретът не се запълни само от главите и раменете им. После цялата картина се завъртя напред върху стената като малка врата, показа се вход за истински проход и от него се измъкна истинският Невил Лонгботъм — с прекалено дълга коса, с разранено лице и с раздрана мантия, — който нададе радостен рев, скочи от полицата над камината и викна:
— Знаех си аз, че ще дойдеш.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
ИЗГУБЕНАТА ДИАДЕМА
— Невил… ама как… какво…
Но Невил беше видял Рон и Хърмаяни и с радостни викове започна да прегръща и тях. Колкото по-дълго го гледаше, Хари осъзнаваше в какво окаяно състояние е приятелят му: едното му око беше жълтеникавосиньо и беше отекло, по лицето му се виждаха следи от удари, а запуснатият му вид издаваше, че животът му никак не е спокоен. Въпреки това разраненото лице на Невил грееше от щастие, когато пусна Хърмаяни и отново каза:
— Знаех си, че ще дойдете! Все му повтарях на Шиймъс, че е само въпрос на време.
— Какво се е случило, Невил?
— А, това тук ли? — поклати глава Невил, все едно раните му са нещо незначително. — Дребна работа. Шиймъс е по-зле. Ще видиш. Е, тръгваме ли? О, Аб — извърна се той към Абърфорт, — може би ще се появят още двама-трима души.
— Още двама-трима ли? — застрашително повтори старецът. — В какъв смисъл още двама-трима, Лонгботъм? В цялото село има вечерен час, направено е и заклинание за котешки писъци.
— Знам, знам, точно затова ще се магипортират направо в кръчмата — отговори Невил. — Щом се появят, просто ги пратете да минат по прохода. Много благодаря.
Той протегна ръка на Хърмаяни и й помогна да се покатери на полицата над камината и оттам в прохода, след нея се качи и Рон и накрая и Невил. Хари се обърна към Абърфорт.
— Не знам как да ви благодаря. Спасихте ни живота… два пъти.
— Ами тогава ги пази — сърдито изсумтя мъжът. — Може би няма да успея да ги спася и трети път.
Хари се качи на полицата и мина през дупката зад портрета на Ариана. От другата страна имаше гладки каменни стъпала: проходът изглеждаше така, сякаш е бил там от дълги години. По стените имаше месингови лампи, пръстеният под беше отъпкан и равен и докато четиримата вървяха, сенките им се гънеха на ветрило по стената.
— Откога ли съществува този тунел? — зачуди се Рон. — Няма го на Хитроумната карта, нали, Хари? Мислех, че в училището има само седем тунела, по които може да се влезе и да се излезе.
— Запечатали са ги всичките още преди началото на учебната година — обясни Невил. — Сега е изключено да минеш по някой от тях: на входовете са направени проклятия, а на изходите дебнат смъртожадни и диментори. — Той тръгна заднишком, за да им се полюбува. — Както и да е… Ама вярно ли е? Наистина ли сте проникнали в „Гринготс“? И сте избягали на гърба на змей? Навсякъде всички говорят само за това, Кароу дори наби Тери Буут, задето се разкрещя за подвизите ви по време на вечеря в Голямата зала.
— Да, истина е — потвърди Хари.
Невил се засмя радостно.
— А какво направихте със змея?
— Пуснахме го на свобода — отговори Рон. — Хърмаяни много искаше да си го оставим за домашен любимец…
— Не преувеличавай, Рон…
— Но какво всъщност правите? Хората разправят, че бягаш, Хари, но според мен не е вярно. Сигурен съм, че си намислил нещо и го осъществяваш.
— Точно така — потвърди Хари, — но я ти ни разкажи за „Хогуортс“, не сме чували нищо.
— Ами… това всъщност вече не е „Хогуортс“ — рече момчето и докато говореше, усмивката на лицето му помръкна. — Знаете ли за Алекто и Амик Кароу?
— Двамата смъртожадни, които сега преподават?
— Не само преподават — поправи го Невил. — Отговарят за дисциплината. И много обичат да наказват.
— Като Ъмбридж ли?
— А, не, в сравнение с тях тя си е направо кротка. Другите учители са длъжни да ни топят пред Кароу, ако не сме послушни. Но те не го правят, стига да е възможно. Личи си, че мразят Кароу не по-малко от нас. Амик преподава онова, което навремето се наричаше „защита срещу Черните изкуства“, с тази малка разлика, че от него сега са останали само Черните изкуства. От нас се очаква да упражняваме проклятието Круциатус върху хора, които са заслужили наказание…
— Моля?! — възкликнаха Хари, Рон и Хърмаяни в един глас, отекнал в двете посоки на тунела.
— Ами да — каза Невил. — Така се сдобих с това тук — посочи той една особено дълбока рана на бузата си, — просто отказах да го направя. Но на някои им харесва, Краб и Гойл си умират от щастие. Сигурно за пръв път са най-добри в нещо.
