Кои бяха те?
— Т-т-това беше м-м-малкият П-п-потър и… двама негови съучастници…
— И какво взеха? — попита той още по-силно, скован от ужасен страх. — Кажи!
— М-м-малка златна ч-чашка… г-г-господарю…
Писъкът на ярост и неверие се изтръгна от него така, сякаш беше дошъл от чужд човек: той побесня, развилня се — не искаше да повярва, това беше невъзможно, никой досега не беше разбрал… Как изобщо беше възможно едно момче да е разкрило тайната му?
Бъзовата пръчка изсвистя във въздуха и в стаята плисна зелена светлина: падналият на колене таласъм се претърколи мъртъв, а магьосниците, които го наблюдаваха, се пръснаха ужасени: Белатрикс и Луциус Малфой изпревариха останалите в надбягването към вратата, а магическата пръчка отново и отново падаше и онези, които не бяха успели да се спасят, бяха поразени до последния, задето са му донесли такава новина и са чули за златната чаша…
Сам сред мъртъвците, той заснова с тежка стъпка напред-назад, като си представяше своите съкровища, залог и надежда за безсмъртие: дневникът беше унищожен, чашата пък беше открадната… Ами ако момчето знаеше и за другите? Беше ли възможно да знае, дали вече не беше предприело нещо, дали не беше открило още от съкровищата му? Дали в дъното на всичко това не беше Дъмбълдор? Дъмбълдор, който винаги го беше подозирал, Дъмбълдор — мъртъв по негова заповед, Дъмбълдор, чиято магическа пръчка сега вече беше негова, но който въпреки това сякаш се пресягаше отвъд позорната смърт и действаше чрез момчето, момчето…
Но ако момчето беше унищожило някой от хоркруксите, той със сигурност би трябвало да е разбрал, би трябвало да е усетил. Той, най-великият от всички магьосници, той, най-всесилният, убиецът на Дъмбълдор и на още безчет незнайни безполезни хора: как Лорд Волдемор няма да научи, ако самият той — най- важният и най-безценният, — е бил нападнат и осакатен?
Да, наистина, не беше усетил, когато унищожиха дневника, но според него причината беше в липсата на тяло, което да чувства, беше по-нищожен и от призрак… не, останалите хоркрукси бяха на сигурно място… и си стояха непокътнати…
Но той трябваше да разбере, трябваше да се увери… Продължи да снове из стаята, като пътем подритваше трупа на таласъма, а картините в кипналия му мозък се размазваха и пламтяха: езерото, порутената къща и „Хогуортс“…
Гневът му беше попритъпен от известна доза успокоение: откъде момчето би могло да разбере, че той е скрил пръстена в къщата на Гонт? Никой не знаеше, че е свързан с рода на Гонт, той го беше укривал, така и не бяха успели да докажат, че има нещо общо с убийствата: пръстенът със сигурност не беше застрашаван от нищо.
И как момчето или който и да е друг можеше да знае за пещерата и да преодолее защитните магии? Беше абсурдно дори да допусне, че медальонът с капачето е бил откраднат…
Колкото до училището: само той знаеше къде точно в „Хогуортс“ е скрит хоркруксът, защото единствено той беше проникнал в най-големите тайни на замъка…
Оставаше и Наджини, която сега трябваше постоянно да бъде близо до него, под негова закрила, той нямаше да я праща повече да върши едно или друго…
Ала за да бъде сигурен, докрай сигурен, трябваше да се върне във всяко от скривалищата, трябваше да удвои защитата на всеки хоркрукс… а с това, както беше и с издирването на Бъзовата пръчка, трябваше да се заеме сам…
При кой от хоркруксите да отиде най-напред, кой беше в най-голяма опасност? У него се пробудиха стари притеснения… Дъмбълдор знаеше цялото му име… Възможно бе да е направил връзката с рода Гонт… опустелият дом вероятно беше най-несигурното от всички скривалища и той трябваше да отиде първо там…
Езерото — не, невъзможно… въпреки че не беше изключено Дъмбълдор да е научил в сиропиталището за някои от злодеянията му в миналото.
И „Хогуортс“… знаеше, че там хоркруксът е в безопасност, Потър не можеше да влезе незабелязано в Хогсмийд, камо ли в училището. И все пак щеше да бъде разумно той да предупреди Снейп, че момчето може би ще се опита да проникне в замъка… беше глупаво, разбира се, да разказва на Снейп защо Потър може да се върне, беше допуснал голяма грешка, като се беше доверил на Белатрикс и Малфой — глупостта и небрежността им доказваха колко неразумно е постъпил.
И така, щеше да отиде първо в порутената къща на Гонт и да вземе със себе си и Наджини: занапред нямаше да се разделя със змията… Той излезе от стаята и през вестибюла отиде в тъмната градина, където подскачаше фонтанът, после извика на змийски змията и тя се плъзна и дойде като дълга сянка при него…
Очите на Хари се отвориха рязко, когато той се отскубна и се върна в настоящето: лежеше на брега на езерото под залязващото слънце, а Рон и Хърмаяни го гледаха. Ако се съди от тревогата, изписана по лицата им, и от несекващото туптене в белега му, внезапното посещение в съзнанието на Волдемор не беше останало незабелязано. Хари седна с усилие и потрепери, леко изненадан, че още е мокър до кости, после видя чашата, която лежеше невинно в тревата отпред, и езерото, наситеносиньо петно със златни пръски от снишилото се слънце.
— Той знае. — След оглушителните писъци на Волдемор гласът на Хари прозвуча тихо, като на чужд човек. — Той знае и смята да провери местата, където са останалите хоркрукси, а последният е в „Хогуортс“. Знаех си аз!
— Какво?!
Рон го беше зяпнал, а Хърмаяни приклекна с угрижен вид.
— Но какво видя? Как разбра?
— Видях как той научи за чашата, аз… аз бях вътре в съзнанието му, той… — Хари си спомни убийствата. — Той е разярен и уплашен, не проумява как сме разбрали и сега смята да провери останалите хоркрукси, първо пръстена. Мисли, че най-неуязвим е хоркруксът в „Хогуортс“, защото Снейп е там и е много трудно някой да проникне незабелязано в замъка… според мен това е последното място, където ще мине да провери, но пак не е изключено да отиде в училището след броени часове…
— Видя ли къде точно в „Хогуортс“ е хоркруксът? — попита Рон и също скочи на крака.
— Не, той мислеше само как да предупреди Снейп, а не къде точно е хоркруксът…
— Я чакайте, чакайте! — извика Хърмаяни, когато Рон стисна хоркрукса, а Хари извади отново мантията невидимка. — Не можем да отидем току-така, нямаме план, трябва да…
— Трябва да тръгваме — отсече Хари. Беше се надявал да поспи, очакваше с нетърпение да влезе в новата палатка, сега обаче това беше невъзможно. — Представяте ли си какво ще направи, щом види, че ги няма и пръстена, и медальона с капачето? Ами ако премести хоркрукса от „Хогуортс“, за да е в безопасност?
— Но как ще влезем вътре?
— Ще отидем в Хогсмийд — каза Хари — и ще се опитаме да измислим нещо, след като проверим каква е защитата на училището. Влизай под мантията невидимка, Хърмаяни, този път не искам да се делим.
— Но ние наистина не се побираме под…
— Ще бъде тъмно, никой няма да забележи краката ни.
Над черната вода прокънтя плясъкът на огромни криле: змеят беше утолил жаждата си и се беше извисил във въздуха. Хари, Рон и Хърмаяни прекъснаха приготовленията, за да погледат как той се издига все по-нависоко, черен на фона на бързо притъмнялото небе, и изчезва над близката планина. После се приближиха един до друг, Хари придърпа мантията възможно най-ниско, завъртяха се на място и хлътнаха в притисналия ги мрак.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА
ИЗЧЕЗНАЛОТО ОГЛЕДАЛО
Ходилата на Хари опряха в път. Той видя до болка познатата главна улица в Хогсмийд — тъмни витрини и очертанията на черни планини зад селото, завоя на пътя отпред, който водеше към „Хогуортс“, и светлина, плиснала от прозорците на „Трите метли“, — и със свито сърце пронизващо ясно си спомни как преди близо
