Хари Потър и даровете на смъртта

— Да, Мариус, ти току-що ги провери.

Хърмаяни продължи като фурия нататък заедно с Рон, а Хари с Грипкук забързаха невидими след тях. Докато прекрачваха прага, Хари се обърна: и двамата магьосници се чешеха озадачено по главите.

Пред двойната вътрешна врата, направена от сребро, върху която беше изсечено стихотворението с предупреждение за жестоко наказание на всеки, дръзнал да краде, стояха два таласъма.

Хари погледна стихотворението и най-неочаквано като нож го проряза ясен спомен: как стоеше на същото това място в деня, когато навърши единайсет години, най-прекрасния рожден ден в живота му, а Хагрид до него заяви: „Нали ти казах, трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш.“ Тогава „Гринготс“ му се беше сторила приказно място, омагьосано хранилище на златно съкровище, каквото Хари не беше и подозирал, че притежава, и изобщо не му беше и хрумнало, че ще се завърне да краде… Но след броени секунди вече стояха в огромната мраморна зала на банката.

Зад дългото гише на високи столове бяха насядали таласъми, които обслужваха първите клиенти за деня. Хърмаяни, Рон и Травърс се отправиха към стар таласъм, който оглеждаше с лорнет дебела златна монета. Хърмаяни пусна Травърс да мине пред нея, уж за да разкаже на Рон за залата.

Таласъмът метна встрани монетата, която държеше, и каза напосоки:

— Караконджули!

След това поздрави Травърс, а той му подаде мъничко златно ключе, което таласъмът огледа и му върна. Хърмаяни пристъпи напред.

— Мадам Лестранж! — сепна се таласъмът. — Майко мила! С какво… с какво мога да ви бъда полезен днес?

— Желая да посетя трезора си — рече Хърмаяни.

Старият таласъм като че ли се поотдръпна. Хари се огледа. Не само Травърс беше зяпнал Хърмаяни, но и няколко от другите таласъми бяха вдигнали очи от онова, което правеха, и я гледаха озадачено.

— Можете ли… да потвърдите самоличността си? — попита таласъмът.

— Да потвърдя самоличността си ли? Никога досега не са искали такова нещо от мен! — тросна се Хърмаяни.

— Знаят — пошушна Грипкук в ухото на Хари. — Явно са били предупредени, че може да се появи измамник, представящ се под нейната самоличност!

— Магическата ви пръчка е достатъчна, мадам — каза таласъмът.

Той протегна леко трепереща ръка и Хари в миг с ужас проумя, че таласъмите в „Гринготс“ знаят за откраднатата пръчка на Белатрикс.

— Не губи време, не губи време! — пошушна пак Грипкук в ухото на Хари, — прати Империус!

Хари вдигна под мантията невидимка пръчката от глог, насочи я към стария таласъм и прошепна:

— Империо!

По ръката му се стрелна странно усещане, нещо като гъделичкаща топлина, която сякаш струеше от съзнанието му надолу по сухожилията и вените, за да го свърже с пръчката и с проклятието, което току-що е отправил. Таласъмът взе пръчката на Белатрикс, огледа я хубаво и после каза:

— О, госпожо Лестранж, поръчала сте да ви изработят нова пръчка!

— Моля? — възкликна Хърмаяни. — Не, не, това си е моята…

— Нова пръчка ли? — попита Травърс и отново се приближи до гишето, а таласъмите наоколо продължиха да зяпат. — Но как си успяла, на кой майстор си я поръчала?

Хари не се и замисли: насочи пръчката си към Травърс и отново промърмори:

— Империо!

— А, да, разбирам — каза Травърс, загледан надолу в пръчката на Белатрикс, — да, много е красива. И добре ли ти служи? Винаги съм смятал, че се иска малко време, докато пръчката се разработи, нали?

Хърмаяни стоеше като попарена, но за огромно облекчение на Хари прие без излишни приказки странния обрат в събитията.

Старият таласъм зад гишето плесна с ръце и при него отиде по-млад таласъм.

— Донеси ми дрънкачите — нареди му той, а младежът хукна нанейде и след миг се появи отново с кожена торба, явно пълна с дрънчащи метални предмети, и я подаде на началника си. — Чудесно, чудесно! И така, елате с мен, мадам Лестранж — подкани старият таласъм, а после скочи от високия стол и се скри от поглед. — Ще ви отведа в трезора.

Изникна отново в края на гишето и изприпка радостен при тях, а съдържанието на кожената торба продължи да дрънчи. Сега вече Травърс си стоеше мирно и кротко, с широко отворена уста. Рон насочи вниманието си към това странно явление и объркано гледаше Травърс.

— Чакай… Богрод! — извика шефът.

Иззад гишето дотича друг таласъм.

— Получихме указания — напомни той и кимна на Хърмаяни, — ще прощавате, мадам, но за трезора на Лестранж имаме изрична заповед.

Той зашушука припряно на ухото на Богрод и таласъмът, на когото също междувременно беше направено проклятието Империус, закима с глава.

— Знам, знам указанията. Мадам Лестранж желае да посети трезора си… много стар род… стари клиенти… насам, ако обичате…

И все така подрънквайки, той забърза към една от многото врати, които извеждаха от залата. Хари се обърна да погледне Травърс, който още стоеше като пуснал корени на едно място и изглеждаше необичайно отнесен, и взе решение: замахна леко с пръчката и накара смъртожадния да дойде с тях. Той покорно ги настигна при вратата, през която те влязоха в мрачен каменен коридор, осветен от горящи факли.

— В беда сме, те са се усъмнили — съобщи Хари, когато вратата се затръшна след тях и той смъкна мантията невидимка.

Грипкук скочи от раменете му, но и Травърс, и Богрод не се изненадаха ни най-малко, че сред тях внезапно се е появил Хари Потър.

— Пратих им Империус — поясни той в отговор на безмълвния въпрос на Хърмаяни и Рон, изумени от поведението на Травърс и Богрод, които продължаваха да стоят и да гледат тъпо. — Май не съм го направил достатъчно силно, не знам…

В съзнанието му изникна друг спомен за истинската Белатрикс Лестранж, която при първия му опит да приложи непростимо проклятие се беше разврещяла: „Трябва наистина да искаш да го направиш, Потър!“

— И сега какво? — попита Рон. — Дали да не се изнесем, докато още е възможно?

— Ако наистина е възможно — поправи го Хърмаяни и погледна назад към вратата за основната зала, зад която нямаха представа какво точно става.

— Стигнахме дотук, предлагам да продължим — заяви Хари.

— Чудесно — намеси се и Грипкук. — Значи Богрод трябва да направлява вагончето, аз вече нямам право. Но за онзи няма място.

Хари насочи пръчката си към Травърс.

— Империо!

Той се обърна и забърза по обгърнатите с мрак релси.

— Какво го накара да направи?

— Да се скрие — обясни Хари, после насочи пръчката към Богрод и той изсвирука, за да повика вагонче: след миг то се показа от тъмнината и запъпли към тях по релсите.

Хари беше сигурен, че чува в главната зала викове, докато те се качваха на вагончето: Богрод отпред заедно с Грипкук, Хари, Рон и Хърмаяни сбутани зад тях.

Вагончето се разтресе, потегли и набра скорост: те профучаха покрай Травърс, който се беше пъхнал в една пукнатина в стената, после вагончето започна да завива и да криволичи през лабиринт от ходове, всичките наклонени. От тракането му по релсите Хари не чуваше нищо: косата му се вееше назад, докато лъкатушеха между сталактитите и се спускаха с бясна скорост все по-надолу в земята, но той постоянно поглеждаше назад. Сякаш бяха оставили след себе си грамадни отпечатъци от обувки: колкото повече мислеше Хари, толкова по-глупаво му се струваше, че са преобразили Хърмаяни като Белатрикс и са донесли магическата пръчка, при положение че смъртожадните знаеха кой я е откраднал…

Хари никога не беше слизал толкова надълбоко в „Гринготс“: взеха със страшна скорост един остър