извършила тази пръчка!
— Точно това ви казвам и аз — отсече Хърмаяни. — Това е пръчката, която е изтезавала майката и бащата на Невил и един дявол знае колко още клетници. Това е пръчката, която е убила Сириус.
Хари не се беше сетил за това: погледна пръчката и усети жесток порив да я прекърши, да я разсече на две с меча на Грифиндор, облегнат на стената до него.
— Искам си пръчката! — проплака нещастна Хърмаяни. — Защо господин Оливандър не ми е направил и на мен нова!
Сутринта майсторът беше изпратил на Луна нова пръчка и тя и до този момент беше отзад на ливадата и проверяваше способностите й под лъчите на късното следобедно слънце. Дийн, чиято пръчка беше отнета от похитителите, я наблюдаваше свъсен.
Хари погледна надолу към пръчката от глог, която доскоро беше принадлежала на Драко Малфой. Изненадан, но и със задоволство бе установил, че тя му служи не по-зле от пръчката на Хърмаяни. Спомни си какво им обясни Оливандър за тайните на пръчките и си помисли, че знае какво пречи на Хърмаяни: тя не беше спечелила верността на пръчката, като я отнеме лично от Белатрикс.
Вратата на стаята се отвори и влезе Грипкук. Хари инстинктивно се пресегна към ръкохватката на меча и го придърпа към себе си, но веднага съжали: таласъмът явно беше забелязал. За да замаже положението, Хари рече:
— Вече проверяваме за последно всичко, Грипкук. Казахме на Бил и Фльор, че утре заминаваме и да не стават да ни изпращат.
По този въпрос бяха непреклонни, защото преди да заминат Хърмаяни щеше да се преобрази на Белатрикс, а и колкото по-малко знаеха или подозираха Бил и Фльор за плановете им, толкова по-добре. Обясниха им също така, че няма да се връщат. Тъй като през нощта, когато похитителите ги заловиха, бяха изгубили и старата палатка на Пъркинс, Бил им даде друга. Сега тя беше прибрана в обшитата с мъниста чанта, която, както Хари научи възхитен, Хърмаяни беше опазила от похитителите — просто я беше пъхнала в чорапа си.
Макар да знаеше, че ще му липсват Бил, Фльор, Луна и Дийн, да не говорим пък за домашните удобства, на които се радваха от няколко седмици, Хари изгаряше от нетърпение да избяга от ограниченията на „Черупката“. Беше му втръснало да се оглежда — да не би да ги подслушват, — беше му втръснало да стои затворен в тъмната тясна стаичка. И си мечтаеше най-вече да се отърве от Грипкук. Но кога и как точно щяха да се разделят с таласъма, без да му дават меча на Грифиндор, си оставаше въпрос, на който засега нямаше отговор. Беше невъзможно да решат как да го направят, защото таласъмът рядко се отделяше от тях тримата за повече от пет минути.
— Може да дава уроци дори на майка ми — сумтеше Рон, когато дългите таласъмски пръсти отново и отново се показваха иззад рамката на вратата.
Понеже не беше забравил предупреждението на Бил, Хари подозираше, че Грипкук дебне да не би да го измамят. Хърмаяни оспорваше замисъла да задържат меча, и то толкова разгорещено, че Хари се отказа от опитите да впрегне и нейния ум, за да измислят как най-добре да го направят. Колкото до Рон, в редките случаи, когато успяваха да откраднат няколко без-грипкукски мига, той не предлагаше нищо по-добро от фразата:
— Е, все ще ни хрумне нещо, мой човек…
Тази нощ Хари спа лошо. В ранните часове се събуди и както лежеше, си спомни как се чувстваше в нощта преди да проникнат в Министерството на магията, когато беше преизпълнен с решителност и едва ли не с вълнение. Сега от време на време получаваше пристъпи на тревога, на мъчителни съмнения: все не можеше да се отърси от страха, че всичко ще се обърка. Повтаряше си, че планът им е добър, че Грипкук знае пред какво са изправени, че са добре подготвени за всички трудности, на които можеха да се натъкнат, и въпреки това се чувстваше притеснен. Един-два пъти чу как Рон се размърдва и беше сигурен, че и той е буден, но с тях във всекидневната спеше и Дийн и затова Хари не каза нищо.
Олекна му, когато стана шест часът и те вече можеха да се измъкнат от спалните чували, да се облекат в полумрака, сетне да се промъкнат крадешком в градината, където трябваше да се срещнат с Хърмаяни и Грипкук. Утрото беше мразовито, но вече беше май и почти не духаше. Хари погледна бледите звезди, които още мъждукаха едва-едва по тъмното небе, и се заслуша в морето, плискащо се о скалата: това щеше да му липсва.
По червената пръст върху гроба на Доби бяха поникнали малки зелени стебълца — след година могилата щеше да бъде покрита с цветя. Белият камък с името на домашното духче вече носеше отпечатъка на стихиите. Хари си даде сметка, че едва ли можеха да погребат Доби на по-красиво място, въпреки това обаче сърцето му се свиваше при мисълта, че ще го остави тук. Загледа се надолу към гроба и за пореден път се запита как домашният дух е разбрал къде да отиде, за да ги спаси. Пръстите му се плъзнаха разсеяно по кесийката, която още висеше на врата му, и напипаха назъбеното парче огледало — беше сигурен, че е видял в него окото на Дъмбълдор. После се чу как се отваря врата и звукът накара Хари да се обърне.
Към тях през ливадата крачеше Белатрикс Лестранж, придружавана от Грипкук. Както вървеше, напъха с мънистената чантичка под поредната стара мантия, която бяха взели от площад „Гримолд“. Хари прекрасно знаеше, че това е Хърмаяни, но въпреки това не успя да се сдържи и потрепери от ненавист. Тя беше по-висока от него, с дълга черна коса, стелеща се по гърба й, изгледа го презрително изпод с подпухналите си клепачи, ала когато Белатрикс заговори, Хари чу гърления глас на Хърмаяни.
— Беше отвратителна на вкус, по-гадна и от стражеви корен! Хайде, Рон, идвай насам да те оправя…
— Добре, само не забравяй, че не искам брадата да е много дълга…
— Я престани, сега не е толкова важно да си красив…
— Не е заради това, просто ми пречи! Все пак гледай носът да е малко по-къс, опитай се да го направиш както миналия път.
Хърмаяни въздъхна и като си мърмореше тихо, се зае да преобразява различни черти на Рон. Той щеше да получи напълно измислена самоличност и те разчитаха, че ще го закриля злотворното излъчване на Белатрикс. Междувременно Хари и Грипкук щяха да се скрият под мантията невидимка.
— Готово — съобщи Хърмаяни. — Как ти се вижда, Хари?
Въпреки че Рон беше преобразен, Хари си помисли, че все пак може да се досети кой е, но само защото го познаваше много добре. Косата му беше дълга и къдрава, имаше гъста кестенява брада и мустаци, къс сплескан нос и рунтави вежди и не се виждаха никакви лунички.
— Е, не е моят тип, но става — отговори Хари. — Тръгваме ли?
И тримата погледнаха назад към „Черупката“, тъмна и притихнала под избледнелите звезди, после се обърнаха и тръгнаха към мястото точно зад зида на градината, където заклинанието „Фиделиус“ спираше да действа и те можеха да се магипортират. След като излязоха през портичката, Грипкук попита:
— Май трябва да се покатеря сега, нали, Хари Потър?
Момчето се наведе и таласъмът се качи на гърба му, като обви ръце около врата му. Не беше тежък, но на Хари му стана неприятно, когато той се долепи до него и се вкопчи с изумителна сила. Хърмаяни извади от малката чантичка мантията невидимка и ги заметна с нея.
— Отлично — одобри тя, след като се наведе да провери краката на Хари. — Не виждам нищо. Да вървим.
Хари се завъртя на място заедно с Грипкук върху раменете си, като насочи пялото си внимание към „Продънения котел“, кръчмата в началото на „Диагон-али“. Таласъмът впи ръце още по-силно, докато се движеха през притисналия ги мрак, и след секунди краката на Хари усетиха настилка: той отвори очи и видя, че са на „Чаринг Крос Роуд“. Покрай тях бързаха мъгъли с измъчено ранноутринно изражение по лицата — дори и не подозираха за съществуването на кръчмата.
В „Продънения котел“ беше почти празно. Том, сгърбеният беззъб барман, лъскаше зад тезгяха чаши, а двамата магьосници, които си говореха тихо в ъгъла в дъното, погледнаха Хърмаяни и се отдръпнаха в здрача.
— Мадам Лестранж! — пророни Том и докато Хърмаяни минаваше покрай него, раболепно наведе глава.
— Добро утро! — поздрави Хърмаяни, а Хари се прокрадна покрай нея с живия товар на гърба си, но забеляза, че Том се изненада.
