— Прекалено любезна си — пошушна той в ухото на Хърмаяни, докато излизаха от кръчмата в малкия заден двор. — Трябва да се отнасяш с всички хора като с отрепки.
— Добре, добре!
Хърмаяни извади магическата пръчка на Белатрикс и почука по една тухла върху най-обикновената стена отпред. Тухлите тутакси се завъртяха и загърчиха: по средата изникна дупка, тя започна да става все по-голяма и накрая образува сводест проход, който извеждаше на тясната калдъръмена уличка „Диагон- али“.
Беше спокойно, още беше рано магазините да отворят и почти не се мяркаха купувачи. Криволичещата калдъръмена улица се беше променила много и вече не беше така оживена, както преди много години, когато Хари попадна тук за първи път. Закованите с дъски магазини бяха повече от всякога, макар че след последното му посещение се бяха появили и нови магазини — за вещи, свързани с черната магия. От много витрини го гледаше собственото му лице, отпечатано на плакати, всички с надпис с огромни букви: „Неблагонадежден №1“.
По входовете седяха хора с опърпани дрехи. Хари ги чу как просят със стонове от малкото минувачи, как молят за злато и се кълнат, че наистина са магьосници. Един от мъжете беше с окървавена превръзка през окото.
След като те тръгнаха по улицата, просяците зяпнаха Хърмаяни. Сякаш се изпаряваха пред нея, скриваха лицата си под качулките или бягаха колкото им крака държат. Хърмаяни ги изпращаше с любопитен поглед, но мъжът с окървавената превръзка с олюляване спря пред нея и й препречи пътя.
— Децата ми! — ревна той и я засочи. Гласът му беше пресипнал, писклив и отчаян. — Къде са децата ми? Какво направи той с тях? Ти знаеш, няма начин да не знаеш!
— Аз… всъщност аз… — запелтечи Хърмаяни.
Мъжът й се нахвърли и посегна към шията й, после с трясък и внезапно блеснала червена светлина беше отхвърлен назад на земята и изгуби съзнание. Рон стоеше с все още насочена пръчка и с лице, по което над брадата се виждаше стъписване. От двете страни на улицата по прозорците се показаха лица, а неколцина преуспели на вид минувачи запретнаха мантиите и се затичаха, за да избягат час по-скоро.
Едва ли беше възможно появата им на „Диагон-али“ да привлече по-голямо внимание и за миг Хари се запита дали не е по-добре да си отидат и да се опитат да измислят друг план. Но още преди да са тръгнали или да са обсъдили нещата, чуха как някой вика отзад:
— Я, мадам Лестранж!
Хари се завъртя рязко и Грипкук затегна хватката около врата му — към тях бързаше висок слаб магьосник с буйна бяла коса и дълъг остър нос.
— Травърс! — изсъска таласъмът в ухото на Хари, той обаче не се сети кой е тоя Травърс.
Хърмаяни се изпъна в целия си внушителен ръст и каза с всичкото презрение, на което беше способна:
— Какво искаш?
Травърс спря като закован, явно се беше обидил.
— И той е смъртожаден! — изшушука Грипкук и Хари запристъпва странично, за да повтори информацията в ухото на Хърмаяни.
— Исках само да те поздравя — заяви хладно Травърс, — но ако присъствието ми е нежелано…
Сега вече Хари позна гласа: Травърс беше един от смъртожадните, повикани в къщата на Ксенофилиус.
— Няма такова нещо, Травърс — побърза да каже Хърмаяни, за да замаже грешката си. — Как си?
— Ами да си призная, Белатрикс, изненадан съм да видя, че се разхождаш тук.
— Така ли! Защо? — попита Хърмаяни.
— Амиии — прокашля се Травърс, — чух, че всички в къщата на Малфой са затворени в нея след… хм… след бягството.
Хари се молеше горещо Хърмаяни да не губи самообладание. Ако това беше вярно, и Белатрикс не би трябвало да се разхожда на воля…
— Черния лорд прощава на онези, които в миналото са му служили вярно и предано — заяви Хърмаяни във великолепна имитация на най-презрителното държане на Белатрикс. — Ти, Травърс, може би не се ползваш с уважението му — за разлика от мен.
Въпреки че смъртожадният явно се засегна, подозренията му май се поизпариха. Той погледна надолу към мъжа, когото Рон току-що беше зашеметил със заклинание.
— С какво те обиди?
— Все едно, няма да се повтори — отвърна хладно Хърмаяни.
— Някои от магьосниците с иззети пръчки създават големи главоболия — каза Травърс. — Нямам нищо против да си просят, но миналата седмица една поиска да съм се застъпел за нея в министерството. „Аз, драги ми господине, съм вещица, вещица съм, нека ви докажа!“ — изимитира я той с писклив гласец. — Тя какво си въобразява, че ще й дам пръчката си ли… всъщност с чия пръчка си сега, Белатрикс? — полюбопитства Травърс. — Чух, че твоята са я…
— Ето я пръчката ми, тук е — заяви ледено Хърмаяни и вдигна пръчката на Белатрикс. — Не знам какви слухове чуваш, Травърс, но за съжаление са те заблудили.
Травърс се постъписа и затова се извърна към Рон.
— Кой е твоят приятел? Не го познавам.
— Това е Драгомир Деспард — отговори Хърмаяни: бяха решили, че най-безопасното прикритие за Рон е да се представя за измислен чужденец. — Почти не знае английски, но споделя целите на Черния лорд. Пристигнал е от Трансилвания, за да опознае новия ни режим.
— Виж ти! Приятно ми е, Драгомир!
— И мен приятно — отвърна Рон и протегна ръка. Травърс му подаде два пръста и се ръкува с него така, сякаш се страхуваше да не се изцапа.
— Та какво ви води със симпатичния ти приятел толкова рано на „Диагон-али“? — попита той.
— Налага се да отида до „Гринготс“ — обясни Хърмаяни.
— Уви, на мен също — рече Травърс. — Злато, мръсно злато! Не можем да живеем без него, но си признавам, хич не ми е приятно, че трябва да общувам с дългопръстестите ни приятели.
Хари усети как Грипкук го стисна за миг прекалено силно с преплетени длани за врата.
— Тръгваме ли? — попита Травърс и подкани с ръка Хърмаяни.
Тя нямаше друг избор, освен да закрачи до него по криволичещата калдъръмена улица към мястото, където снежнобелият „Гринготс“ се извисяваше над магазинчетата. Рон тръгна с клатушкаща се походка до тях, а Хари ги последва с Грипкук на гърба.
Последното, от което имаха нужда, беше бдителен смъртожаден и най-страшното беше, че сега, докато Травърс крачеше до мнимата Белатрикс, Хари беше лишен от възможността да общува с Хърмаяни и Рон. Не след дълго вече бяха в долния край на мраморното стълбище пред огромната бронзова врата. Както Грипкук вече ги беше предупредил, униформените таласъми, които обикновено стояха от двете страни на входа, бяха заменени от двама магьосници, стиснали в ръце дълги тънки златни жезли.
— А, Неподкупните жезли — въздъхна мелодраматично Травърс, — толкова примитивно… но пък ефикасно.
После тръгна нагоре по стъпалата и кимна на магьосниците отляво и отдясно, които вдигнаха златните жезли и ги прокараха покрай тялото му. Хари знаеше, че Неподкупните жезли засичат заклинания и укрити магически предмети. Беше наясно, че разполага само с няколко секунди, затова насочи пръчката на Драко към всеки от пазачите и прошепна два пъти:
—
Травърс, който надзърташе през бронзовата врата в залата вътре, не забеляза как двамата пазачи трепнаха леко, поразени от заклинанието.
Докато Хърмаяни се качваше по стъпалата, дългата й черна коса се люшкаше отзад на гърба.
— Един момент, мадам! — рече единият пазач и вдигна жезъла.
— Но нали току-що ме проверихте! — възмути се Хърмаяни с властния нагъл тон на Белатрикс.
Травърс се обърна с вдигнати вежди. Пазачът беше объркан. Погледна надолу към тънката златна пръчка, после и към колегата си, който каза малко провлачено:
