Хари Потър и даровете на смъртта

— И как, да го вземат мътните, ще се качим чак дотам, без да докосваме нищо? — попита Рон.

— Акцио чаша! — извика Хърмаяни, която в отчаянието си явно беше забравила какво им бе обяснявал Грипкук, докато обмисляха плана.

— Излишно е, излишно е, няма да стане! — изръмжа таласъмът.

— И какво ще правим сега? — попита Хари и го изгледа злобно. — Ако искаш да получиш меча, Грипкук, трябва да ни помагаш повече… я чакайте! Дали мога да докосвам нещата тук с меча? Дай ми го, Хърмаяни!

Тя затърси из мантията си мънистената чантичка, извади я, пъхна вътре ръка и след няколко секунди изтегли лъскавия меч. Хари го стисна за украсената с рубини ръкохватка и докосна с върха на острието една сребърна гарафа наблизо, която не се размножи.

— Стига да успея да промуша върха през едната дръжка… но как ще се кача дотам?

До рафта, където беше сложена чашата, не стигаше никой от тях, дори Рон, който беше най-висок. Горещината, която ги лъхаше на талази откъм омагьосаното съкровище, сякаш се саморазпалваше и по лицето и гърба на Хари се застича пот, докато той умуваше как да стигнат до чашата, после чу как змеят зад вратата на трезора реве и дрънченето се засилва.

Сега наистина бяха хванати като в капан: можеха да излязат само през вратата, а от другата страна явно се приближаваха цели пълчища таласъми. Хари погледна Рон и Хърмаяни и видя по лицата им ужас.

— Хърмаяни — каза той, когато дрънченето се засили, — трябва да се кача някак горе, трябва да се отървем от…

Тя вдигна магическата си пръчка, насочи я към Хари и пророни:

— Левикорпус!

Увиснал във въздуха, Хари удари едни доспехи, от които започнаха да изникват на мощен взрив копия — приличаха на нажежени до бяло тела и запълниха тясното пространство. С писъци на болка Рон, Хърмаяни и двата таласъма се строполиха върху други реликви, които също забълваха копия. Полузарити под набъбващата вълна от нагорещени до червено съкровища, те се задърпаха и запищяха, а Хари бързо пъхна меча през дръжката на чашата на Хафълпаф и я закачи на острието.

— Импервиус! — изпищя Хърмаяни в опит да се защити заедно с Рон и таласъмите от нажежения метал.

После екна най-ужасният писък и Хари погледна надолу: Рон и Хърмаяни бяха затънали до кръста в парещи съкровища и се мъчеха да задържат Богрод да не се подхлъзне и да остане под повърхността, докато Грипкук беше изчезнал от поглед и от него не се виждаше нищо, освен върховете на няколко дълги пръста.

Хари ги сграбчи и ги затегли. Покритият с мехури таласъм малко по малко се измъкна с врясъци.

— Либеракорпус! — ревна Хари и двамата с Грипкук се свлякоха с трясък върху набъбващото съкровище, а мечът отхвърча от ръката му. — Дръжте го! — извика той, като се мъчеше да не обръща внимание на болката, която усещаше от нагорещения метал по кожата си, а Грипкук отново се покатери на раменете му, решен да се изплъзне от все по-голямата камара нажежени до бяло предмети. — Къде е мечът? Чашата е закачена на него!

Дрънченето от другата страна на вратата ставаше все по-оглушително… вече беше късно…

— Ето го! — изкрещя Грипкук.

Той го беше видял и се хвърли към него, а Хари разбра, че таласъмът изобщо не се е надявал да си удържат на думата.

Грипкук се вкопчи здраво с едната ръка в косата на Хари, за да не падне в надигащото се море от нажежено злато, а с другата стисна ръкохватката на меча и го размаха високо, така, че Хари да не го достига.

Мъничката златна чашка, закачена за острието на меча, отхвърча във въздуха. Въпреки че таласъмът го беше яхнал, Хари се метна и хвана чашката и макар да усети как тя пърли плътта му, не я пусна и продължи да я стиска дори когато от юмрука му се разлетяха безброй чашки на Хафълпаф, които се посипаха като дъжд върху него точно когато вратата на трезора се отвори отново и той се захлъзга неудържимо по повърхността на набъбващата лавина от нажежено злато и сребро към външното помещение заедно с Рон и Хърмаяни.

Хари почти не забелязваше болката от раните от изгорено, с които беше покрито тялото му, и докато го носеше мощната вълна множащи се съкровища, пъхна чашката в джоба си и се пресегна да вземе меча, но Грипкук го нямаше. При първия удобен случай се беше изхлузил от раменете на Хари и презглава беше се плъзнал към обкръжилите ги таласъми, като размахваше меча и крещеше:

— Крадци! Крадци! Помощ! Крадци!

Хлътна в напредващата тълпа таласъми: те всички до един държаха кинжали и го приеха без въпроси.

Хари се хлъзна по нагорещения метал, изправи се с усилие и осъзна, че могат да излязат оттук само ако минат през таласъмите.

— Вцепени се! — ревна той и Рон и Хърмаяни се присъединиха към него: към пълчищата таласъми се стрелнаха струи червена светлина и някои бяха покосени, други обаче продължиха да напредват и Хари видя как иззад ъгъла тичешком изникват неколцина магьосници от охраната.

Прикованият змей нададе рев и над таласъмите прелетя пламък, а магьосниците се превиха одве и се разбягаха назад… и точно тогава Хари беше обзет от вдъхновение или може би от безумие. Той насочи магическата пръчка към дебелите окови, с които звярът беше прихванат за пода, и ревна:

— Релашио!

Оковите издрънчаха и паднаха.

— Насам! — изкрещя Хари и като продължи да обстрелва със зашеметяващи заклинания напредващите таласъми, хукна към слепия змей.

— Хари… Хари… какво правиш? — извика Хърмаяни.

— Идвайте, покатерете се, хайде де…

Змеят още не беше разбрал, че е свободен: Хари намери със стъпало шипа на задния крак на чудовището и се изтегли върху гърба му. Люспите бяха твърди като стомана и змеят май така и не го усети. Хари протегна ръка, Хърмаяни се издърпа, Рон се покатери зад тях и след миг страшилището разбра, че вече не е оковано.

Надигна се с рев, а Хари заби колене и се вкопчи с все сила за назъбените люспи точно когато крилете се разпериха, събориха като кегли пищящите таласъми и змеят се извиси. Хари, Рон и Хърмаяни, които се бяха прилепили до гърба му, докачиха тавана, когато той се гмурна към отвора на хода, а таласъмите се юрнаха да го гонят и да мятат по него кинжали, които отскачаха от хълбоците му.

— Никога няма да се измъкнем оттук, змеят е много голям! — изпищя Хърмаяни, но звярът отвори уста и пак блъвна огън, който се стрелна напред по тунела и подът и стените му се пропукаха и западаха.

Змеят си проправяше път само със сила.

Хари беше стиснал очи, за да се предпази от жегата и прахта; срутващите се камъни и ревът на змея го оглушаваха и не му оставаше друго, освен да се държи здраво за гърбината му, макар и да очакваше страшилището всеки момент да го бутне долу. После чу как Хърмаяни вика:

— Дефодио!30

Помагаше на змея да разшири тунела, да пробие тавана, докато се мъчи да изскочи горе, на по-свеж въздух, далеч от пищящите и дрънчащи таласъми. Хари и Рон последваха примера й и се заеха да взривяват тавана с още заклинания за дълбаене. Подминаха подземното езеро и огромният звяр като че ли усети пред себе си свободата и простора. Ходът отзад беше запушен от гъсто обсипаната с шипове опашка, която се гънеше и блъскаше, от големи скални късове, от грамадни натрошени сталактити и дрънченето на таласъмите ставаше все по-приглушено, докато змеят разчистваше с огъня си пътя отпред…

Накрая, с обединените усилия на заклинанията им и на грубата змейска сила те успяха да се проврат през тунела и да излязат в мраморната зала. Таласъмите и магьосниците се разпищяха и се разбягаха кой накъдето види, за да се скрият. Най-сетне змеят имаше къде да разпери криле: той извърна рогата глава към прохладния въздух, който надушваше зад входа, извиси се и с Хари, Рон и Хърмаяни, все така вкопчени в гърба му, се провря през металната врата, която остана да виси разкривена, а сетне излезе на „Диагон-