али“ и се устреми към небето.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
ПОСЛЕДНОТО СКРИВАЛИЩЕ
Нямаше как да насочват змея: звярът не виждаше накъде лети и Хари знаеше, че ако завие рязко или се преобърне във въздуха, те няма да се задържат върху широкия му гръб. Докато се издигаха все по-високо и по-високо, долу под тях се разгърна Лондон, който приличаше на сивозелена карта, и у Хари надделя чувството на благодарност, че все пак успяха да се измъкнат. Той се сниши над врата на звяра и се вкопчи здраво в металните на вид люспи, а прохладният ветрец действаше благотворно на изгорената му кожа, по която се бяха вдигнали мехури, и крилете на змея плющяха във въздуха като вятърна мелница. Отзад Рон ругаеше колкото му глас държи — Хари не знаеше дали от радост или от страх, — а Хърмаяни май ридаеше.
След около пет минути първоначалните притеснения на Хари, че змеят ще ги хвърли от гърба си, се поразсеяха, защото чудовището явно не мислеше за друго, освен как да се отдалечи възможно най-много от подземната си тъмница. Все пак Хари се стряскаше от въпроса кога и как ще слязат от гърбината му. Нямаше представа колко дълго летят змейовете, без да кацат, недоумяваше и как този под тях, който при това недовиждаше, ще избере подходящо за приземяване място. Постоянно се оглеждаше и все му се струваше, че усеща лека болка в белега…
Колко ли време щеше да мине, докато Волдемор разбере, че са проникнали в трезора на Лестранж? Кога ли таласъмите от „Гринготс“ щяха да предупредят Белатрикс? Колко бързо щяха да установят какво е взето? А когато видят, че златната чаша я няма? Най-после Волдемор щеше да си даде сметка, че те всъщност издирват хоркруксите…
Змеят очевидно обичаше по-хладен и чист въздух: продължи да се изкачва неотклонно, докато не ги потопи в леденостудени перести облаци и Хари престана да различава цветните точици на автомобилите, които влизаха и излизаха на мощни потоци от столицата. После се понесоха над ниви, наподобяващи зелени и кафяви квадратчета, над пътища и реки, които се гънеха като панделка — ту лъскава, ту без блясък.
— Имате ли идея какво търси? — извика Рон, докато летяха все по̀ на север.
— Никаква — отговори пак с вик Хари.
От студа ръцете му се бяха вледенили, но той не дръзваше да ги размърда. От известно време се питаше какво ще правят, ако видят как крайбрежието долу се отдалечава и змеят се насочи към открито море: беше премръзнал, мъчеха го страшен глад и жажда. Запита се и кога ли за последно се е хранил звярът. Със сигурност и на него не след дълго щеше да му се наложи да се подкрепи. Ами ако точно тогава забележеше, че на гърба му седят трима изключително годни за ядене човеци?
Слънцето се плъзна надолу по небето, което ставаше индигово, но змеят продължаваше да си лети и да оставя зад себе си градове и селища, а огромната му сянка се носеше по земята като голям тъмен облак. Всяка част от тялото на Хари го болеше от усилието да се задържи върху гърба на чудовището.
— Само ми се струва, или наистина се снишаваме? — извика Рон, след като бяха мълчали дълго.
Хари погледна надолу и видя наситенозелени планини и езера, които от залеза изглеждаха медни. Присви очи, взря се отстрани на змея и му се стори, че пейзажът става по-близък и подробен, после се запита дали звярът не се е досетил по отразената слънчева светлина, че долу има годна за пиене вода.
Змеят летеше все по-ниско и ниско, на големи спираловидни кръгове — явно си беше харесал едно от по-малките езера.
— Предлагам да скочим, когато се сниши достатъчно — извика Хари назад към другите. — Направо във водата, още преди да е усетил присъствието ни!
Те се съгласиха, Хърмаяни обаче се мръщеше. Хари изкрещя веднага щом видя нагънатото отражение на широкия жълт корем на змея във водата:
— ХАЙДЕ!
Хлъзна се по хълбока на змея и запада отвесно с краката надолу към повърхността на езерото: разстоянието се оказа по-голямо, отколкото беше преценил, и той удари с все сила водата, сетне потъна като камък във вледеняващия, затлачен с водорасли зелен свят. Изтласка се с крака на повърхността и след като изскочи запъхтян, видя огромни вълни, надигнали се на окръжности от местата, където бяха паднали Рон и Хърмаяни. Змеят май не беше забелязал нищо: вече беше на петнайсетина метра и летеше досами езерото, за да загребе от водата с нашарената си с белези муцуна. Рон и Хърмаяни се показаха над повърхността, като плюеха вода и се мъчеха да си поемат въздух, и точно тогава змеят силно размаха криле и политна към един далечен бряг да кацне.
Хари, Рон и Хърмаяни заплуваха към отсрещния бряг. Езерото изглежда не беше дълбоко: не след дълго тримата вече не плуваха, а се опитваха да си проправят път сред тръстиките и тинята и накрая се свлякоха мокри до кости, запъхтени и изтощени върху хлъзгавата трева.
Разтреперана, Хърмаяни се строполи и се закашля. Хари с удоволствие би легнал и би поспал, но се изправи с усилие, извади магическата пръчка и се зае да прави около тях обичайните защитни магии.
След като приключи, отиде при другите. За пръв път, откакто бяха избягали от трезора, ги виждаше добре. И двамата имаха по лицата и ръцете свирепи червени рани от изгорено, дрехите им тук-там също бяха прогорени. Въсеха се, докато капеха от отварата росен по множеството си рани. Хърмаяни подаде шишенцето на Хари, после извади три бутилки тиквен сок, които носеше от „Черупката“, и чисти сухи мантии и за тримата. Преоблякоха се и отвориха соковете.
— И така, хубавото е, че взехме хоркуркса — каза накрая Рон, докато седеше и гледаше как кожата по ръцете му заздравява. — Лошото е, че…
— Че изгубихме меча — процеди през зъби Хари, докато капеше от росена през прогорената дупка в джинсите си върху раната отдолу.
— Да, изгубихме меча — повтори Рон. — Онзи тъп дребен двуличник…
Хари извади хоркрукса от джоба на мокрото си яке, което току-що беше съблякъл, и го сложи на тревата пред тях. Той проблесна на слънцето и привлече погледите им, докато пресушаваха бутилките със сок.
— Поне този път няма да го носим, би изглеждал доста странно на вратовете ни — отбеляза Рон и избърса с длан устата си.
Хърмаяни погледна през езерото към отсрещния бряг, където змеят още пиеше вода.
— Какво ли ще стане с него, как мислите? — попита тя. — Нали няма да пострада?
— Говориш като Хагрид — каза Рон. — Това е змей, Хърмаяни, знае как да се грижи за себе си. Трябва да се притесняваме не за него, а за нас.
— Защо?
— Не знам как да ти го съобщя — рече той, — но според мен те може би са забелязали, че сме проникнали в „Гринготс“.
И тримата се засмяха и след като веднъж се засмяха, им беше трудно да спрат. Ребрата на Хари го заболяха, той се почувства замаян от глад, но въпреки това легна отново на тревата под червенеещото небе и се смя, докато гърлото му не започна да дращи.
— И все пак какво ще правим? — попита накрая Хърмаяни, след като захълца и си наложи да е сериозна. — Той ще научи, нали? Вие-знаете-кой ще научи, че сме разбрали за хоркруксите.
— Може да ги е страх да му кажат — предположи обнадежден Рон. — И ще потулят цялата работа…
Небето, миризмата на езерна вода, гласът на Рон отстъпиха: главата на Хари бе прорязана от болка като от удар с меч. Той стоеше в слабо осветена стая, с лице към него в полукръг се бяха наредили няколко магьосници, а на земята в краката му на колене беше паднал дребен разтреперан таласъм.
— Какво каза?
Гласът му беше висок и студен, отвътре обаче го прогаряха гняв и страх. Единственото, от което се беше опасявал… но това не можеше да бъде вярно, той не проумяваше как е възможно да…
Таласъмът трепереше и нямаше сили да погледне червените очи високо горе.
— Кажи го отново! — прошепна Волдемор. — Кажи го отново!…
— Г-г-господарю — изпелтечи таласъмът с разширени от ужас очи, — г-г-господарю… опитахме с-с-се да ги с-с-спрем, господарю… но измамниците… п-п-проникнаха в трезора на Л-л-Лестранж…
— Измамници ли? Какви измамници? Мислех, че в „Гринготс“ имате начини да разкривате измамниците?
