Дъмбълдор отвори очи. Снейп изглеждаше ужасѐн.
— Значи го държахте жив, за да умре точно когато трябва?
— Не се шокирай, Сивиръс. Колко мъже и жени са умрели пред очите ти?
— Напоследък само онези, които не съм могъл да спася — отговори Снейп. Той стана от стола. — Вие ме използвахте!
— В какъв смисъл?
— Шпионирах заради вас, лъжех заради вас, излагах се на смъртна опасност заради вас. И всичко уж за да защитим сина на Лили Потър. А сега ми казвате, че си го отглеждате като свиня за заколение…
— Колко трогателно, Сивиръс! — съвсем сериозно каза Дъмбълдор. — Нима накрая си се загрижил за него?
— За него? — извика Снейп. —
От върха на магическата му пръчка изскочи същата онази сребърна кошута, приземи се на пода в кабинета, препусна и после се извиси и излетя през прозореца. Дъмбълдор я загледа как се отдалечава и щом сребристото й сияние угасна, отново се обърна към Снейп с очи, плувнали в сълзи.
— След толкова много време?
— През цялото това време — каза Снейп.
И картината изчезна. После Хари видя как Снейп разговаря с портрета на Дъмбълдор зад писалището.
— Налага се да кажеш на Волдемор истинската дата, когато Хари ще замине от леля си и вуйчо си — каза Дъмбълдор. — Не го ли направиш, ще възникнат съмнения, а Волдемор смята, че си добре осведомен. Но трябва да пуснеш и идеята за двойниците, това според мен би трябвало да осигури безопасността на Хари. Опитай се да направиш на Мъндънгус Флечър заклинание за заблуждение. И ако се наложи да участваш в хайката, Сивиръс, постарай се да изиграеш ролята си убедително… разчитам да запазиш възможно най-дълго благоволението на Лорд Волдемор, в противен случай „Хогуортс“ ще бъде оставен на произвола на Алекто и Амик Кароу…
После Снейп седеше, съсредоточено свъсен, в непозната кръчма, глава до глава с Мъндънгус, чието лице беше странно безизразно.
— Ще предложиш на Ордена на феникса — пошушна Снейп — да използват двойници. Многоликова отвара. Еднакви Потъровци. Единствено това може да помогне. Ще забравиш, че съм ти го подсказал аз. Ще го представиш като своя идея. Разбра ли?
— Разбрах — прошепна с разфокусирани очи Мъндънгус…
После Хари летеше на метла до Снейп в ясното нощно небе, до тях летяха други качулати смъртожадни, а отпред бяха Лупин и Хари, който всъщност беше Джордж… един смъртожаден изпревари Снейп и вдигна магическата си пръчка, за да я насочи право към гърба на Лупин…
—
Ала проклятието, предназначено за ръката, с която смъртожадният държеше пръчката, улучи не нея, а ухото на Джордж…
После Снейп беше паднал на колене в някогашната стая на Сириус. От върха на гърбавия му нос капеха сълзи, докато четеше старото писмо на Лили. На втория лист имаше само няколко думи:
е бил някога приятел с Гелърт Гриндълуолд. Лично аз съм на мнение, че тя е започнала да изкуфява!
Снейп прибра листа с подписа и любовта на Лили в джоба на мантията си. После скъса на две снимката, която също беше в ръцете му, прибра парчето, върху което Лили се смееше, и метна другото с Джеймс и Хари на пода, до шкафа с чекмеджетата…
После Снейп отново стоеше в директорския кабинет, а Финиъс Нигелус се върна забързан в портрета си.
— Директоре! Опънали са палатка във Форест ъф Дийн! Мътнородата…
— Не употребявай тази дума!
— Добре де… Грейнджър спомена мястото, докато отваряше чантата, и аз я чух!
— Добре. Много добре! — извика портретът на Дъмбълдор зад стола на директора. — А сега, Сивиръс, мечът! Не забравяй, че той трябва да бъде взет само при крайна нужда и с проява на храброст… и момчето не бива да разбира, че ти го даваш! Ако Волдемор разчете мислите на Хари и научи, че му помагаш…
— Знам — отсече Снейп.
Приближи се до портрета на Дъмбълдор и го дръпна отстрани. Той се завъртя напред, разкривайки кухина, откъдето Снейп извади меча на Грифиндор.
— Пак ли няма да ми кажете защо е толкова важно да дам меча на Потър? — попита Снейп, докато слагаше над мантията си пътническо наметало.
— Не, няма да ти кажа — отвърна портретът на Дъмбълдор. — Той знае какво да прави с него. И внимавай много, Сивиръс, те едва ли ще те посрещнат с разтворени обятия след онова, което се случи с Джордж Уизли…
Снейп се обърна, както стоеше на вратата.
— Не се притеснявайте, Дъмбълдор — рече той хладно. — Имам план…
И излезе от стаята. Хари се изправи от мислоема и след няколко мига вече лежеше на килима на пода в съвсем същата стая: Снейп сякаш току-що беше затворил вратата.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ОТНОВО ГОРАТА
Най-после истината! И както лежеше, опрял лице в прашния килим в кабинета, където навремето си беше въобразявал, че научава тайните на победата, Хари осъзна, че не му е писано да се спаси. Задачата му беше да се отправи спокойно към гостоприемните обятия на Смъртта. От него се очакваше пътем да съсече всички връзки на Волдемор с живота, така че когато накрая се хвърли на пътя на Черния лорд и не вдигне магическата пръчка, за да се защити, завършекът щеше да бъде ясен и започнатото в Годрикс Холоу щеше да се осъществи: никой от двамата нямаше да оживее, никой не можеше да оцелее.
Сърцето му биеше яростно в гърдите. Колко странно — в страха си пред смъртта то бумтеше още по- силно, храбро поддържайки живота на Хари. Но щеше да му се наложи да спре, и то скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли още имаше време, след като Хари се изправи и тръгне за последен път към замъка, а оттам през парка към гората?
Обзе го ужас, докато лежеше на пода и погребалният тъпан думкаше някъде вътре в него. Дали боли да умреш? Нито един път, когато беше очаквал това да му се случи и му се беше разминавало, Хари всъщност изобщо не се беше замислял за смъртта: волята му за живот винаги беше много по-силна от страха пред нея. Сега обаче не му и хрумна да бяга, да изпревари Волдемор. Знаеше, че всичко е приключило и му остава само едно: да умре.
Съжали, че не е загинал в онази лятна нощ, когато за последен път напусна „Привит Драйв“ номер четири и пръчката с перото на благородния феникс го беше спасила! Съжали, че не е издъхнал като Хагрид — толкова бързо, че да не разбере кога се е случило! Съжали и че не се е хвърлил пред някоя магическа пръчка, за да спаси някого, когото обича… сега завиждаше дори на майка си и на баща си за начина, по който са издъхнали. За хладнокръвното пътуване към собствената му гибел щеше да се иска друг вид храброст. Усети, че пръстите му треперят леко, и се помъчи да ги овладее, въпреки че никой не го гледаше: всички портрети по стените бяха празни.
Бавно, много бавно седна и докато се вдигаше, се почувства по-жив, усети живото си тяло по-силно от всякога. Защо никога не бе оценявал какво чудо е: мозък, нерви и свързващо ги сърце? Всичко това щеше
