да си отиде… най-малкото той щеше да си отиде от него. Дишаше бавно и дълбоко, устата и гърлото му бяха напълно сухи, както и очите му.
Предателството на Дъмбълдор не представляваше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план и Хари чак сега си даде сметка, че е бил прекалено глупав, за да не го види. Никога не беше подлагал на съмнение собственото си убеждение, че Дъмбълдор го иска жив. Сега осъзнаваше, че продължителността на живота му винаги се е определяла от това колко време ще отнеме да се унищожат всички хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил на Хари задачата да ги премахне и той покорно беше продължил да разсича онова, което свързваше с живота не само Волдемор, но и самия него! Колко чисто, колко изискано, без да се жертва животът и на други — опасната задача да се възложи на момче, което вече е белязано да отиде на заколение и чиято смърт щеше да бъде не нещастие, а поредният удар срещу Волдемор…
И Дъмбълдор е знаел, че Хари няма да се откаже, ще продължи до края, нищо че това всъщност щеше да бъде неговият край, защото Дъмбълдор си беше направил труда да го опознае. Точно както и Волдемор, Дъмбълдор беше наясно, че Хари няма да допусне друг да загине заради него, след като открие, че е по силите му да спре това. В съзнанието му отново изникнаха образите на Фред, на Лупин и Тонкс, които лежаха мъртви в Голямата зала, и за миг Хари спря да диша: Смъртта беше нетърпелива…
Ала Дъмбълдор го беше надценил. Хари се беше провалил: змията беше оцеляла. Беше останал един хоркрукс, който да свързва Волдемор със земята дори и след като Хари бъде убит. Е, да, това означаваше, че задачата на някой друг щеше да бъде по-лесна. Хари се запита кой ли ще го извърши… Рон и Хърмаяни, разбира се, щяха да знаят какво трябва да се направи… именно заради това Дъмбълдор е искал Хари да им се довери… та те да продължат, ако истинската му съдба се изпълни малко по-рано…
Тези мисли блъскаха като дъжд по студен прозорец по твърдата повърхност на неопровержимата истина, а тя беше, че Хари трябваше да умре… „Трябва да умра.“ Всичко това трябваше да приключи.
Струваше му се, че Рон и Хърмаяни са много далеч, в някаква друга държава, и той се е разделил с тях много отдавна. Нямаше да има никакво сбогуване и обяснения, Хари беше решен да не го допусне. Това беше пътуване, на което не можеха да тръгнат заедно, а опитите им да го спрат само щяха да отнемат ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който беше получил за седемнайсетия си рожден ден. Беше изминала близо половината от единия час, който Волдемор му беше дал като срок да се предаде.
Хари се изправи. Сърцето му се блъскаше като обезумяла птица в гръдния му кош. Може би знаеше, че му остава малко, и беше решено преди края да отброи всички удари, отредени за един живот. Затвори вратата на кабинета, без да се обръща.
Замъкът беше празен. Докато вървеше сам през него, Хари се чувстваше призрак, като че ли вече беше умрял. Хората от портретите още ги нямаше в рамките, всичко наоколо беше зловещо притихнало, сякаш кръвта, която беше останала на замъка, се беше стекла в Голямата зала, препълнена с мъртви и със скърбящи.
Хари се заметна с мантията невидимка, заслиза по етажите и накрая отиде по мраморното стълбище във входната зала. Може би дълбоко в себе си се надяваше да го усетят, да го видят, да го спрат, ала мантията както винаги беше непроницаема и безпогрешна и той с лекота стигна при входната врата.
Точно тогава Невил едва не го блъсна. Пренасяше с още един човек тяло от парка. Хари погледна надолу и усети поредния тъп удар в стомаха си: макар и непълнолетен, Колин Крийви явно се беше промъкнал обратно в замъка точно като Малфой, Краб и Гойл. Мъртъв изглеждаше съвсем малък.
— Знаеш ли какво, Невил? Ще го пренеса сам — каза Оливър Ууд, после като пожарникар метна Колин на рамото си и тръгна с него към Голямата зала.
Невил се облегна за миг на рамката на вратата и избърса с длан челото си. Приличаше на старец. После пак слезе по стълбите и тръгна да търси в мрака още трупове.
Хари погледна към вратата на Голямата зала. Хората вътре се движеха, опитваха се да се утешат взаимно, пиеха, падаха на колене до мъртвите, ала той не видя никого от онези, които обичаше, нямаше и следа от Хърмаяни, Рон, Джини или другите от семейство Уизли, от Луна. Изпита чувството, че е готов да жертва цялото време, което му остава, само и само да ги зърне още веднъж, но дали после щеше да намери сили да спре да ги гледа? Така беше по-добре.
Слезе по стълбите в мрака. Наближаваше четири след полунощ и мъртвешката тишина създаваше усещането, че паркът е затаил дъх и чака да види дали Хари ще успее да изпълни своя дълг.
Той тръгна към Невил, който се беше надвесил над друг труп.
— Невил…
— Ау, Хари, заради теб щеше да ми се пръсне сърцето!
Хари беше смъкнал мантията невидимка: идеята му беше хрумнала внезапно, беше породена от желанието да е напълно сигурен.
— Къде отиваш сам? — попита Невил и в гласа му се долавяше съмнение.
— Това си влиза в плана — отвърна Хари. — Трябва да направя нещо. Виж какво… Невил…
— Хари! — внезапно се уплаши другото момче. — Хари, нали не си намислил да се предадеш?
— А, не — с лекота излъга Хари. — Разбира се, че не… друго е. Но за известно време трябва да изчезна. Нали знаеш за змията на Волдемор, Невил? Той има огромна змия… нарича я Наджини…
— Да, чувал съм… и какво за нея?
— Трябва да бъде убита. Рон и Хърмаяни знаят, но ако те случайно…
Тази ужасна възможност за миг го затисна и Хари сякаш изгуби дар слово. После обаче се окопити: това беше изключително важно, той трябваше да се държи като Дъмбълдор, да запази самообладание, да се увери, че има кой да продължи след него започнатото. Дъмбълдор беше издъхнал с мисълта, че има трима души, които знаят за хоркруксите — сега Невил щеше да заеме мястото на Хари и пак трима щяха да са посветени в тайната.
— Ако те случайно са… заети… и на теб ти падне случай…
— Да убия змията ли?
— Да убиеш змията — повтори Хари.
— Ще го направя, Хари. Ти си добре, нали?
— Да, добре съм. Благодаря, Невил.
Но тъкмо се накани да тръгне и Невил го хвана за китката.
— Всички ще продължим да се сражаваме, Хари. Знаеш го, нали?
— Да, аз…
Задушаващите го чувства заглушиха края на изречението и той не успя да продължи. На Невил това явно не му се стори странно. Той потупа Хари по рамото, пусна го и тръгна да търси още тела.
Хари отново се заметна с мантията невидимка и продължи нататък. Още някой вървеше наблизо и по едно време се надвеси над друго тяло, проснато на земята. Хари беше само на няколко метра, когато видя, че това е Джини.
Спря като закован. Джини се наведе над момиче, което плачеше за майка си.
— Всичко ще бъде наред — каза му тя. — Няма страшно. Ще те пренесем вътре.
— Но аз искам вкъщи! — изхлипа момичето. — Не искам да се бия повече.
— Знам… — Гласът на Джини заглъхваше. — Всичко ще бъде наред.
Хари настръхна. Искаше му се да изкрещи в нощта, искаше му се Джини да знае, че той е там, искаше му се тя да разбере къде отива. Искаше му се да го спрат, да го издърпат обратно, да го пратят у дома…
Но той си беше у дома. „Хогуортс“ беше единственият и най-хубав дом, който имаше. Той, Волдемор, Снейп, изоставените момчета — всички те бяха намерили тук своя дом…
Джини беше коленичила до раненото момиче и го държеше за ръката. С огромно усилие Хари си наложи да продължи нататък. Стори му се, че Джини се озърна, докато минаваше покрай нея, и се запита дали е усетила, че някой върви наблизо, но не каза нищо, дори не се обърна.
От мрака изникна колибата на Хагрид. Не се виждаха светлини, не се чуваше Фанг да дращи по вратата и гостоприемният лай да оглася всичко наоколо. Всички посещения при Хагрид, лъскавият меден чайник на огъня, курабийките, огромните личинки… и голямото брадато лице на великана, и Рон, който бълва плужеци, и Хърмаяни, с която изнесоха Норбърт, за да го спасят…
Хари продължи нататък и спря чак когато стигна до началото на гората.
