Между дърветата гъмжеше от диментори. Хари усети вледеняващия им студ и се усъмни, че ще успее да мине безпрепятствено през тях. Не му бяха останали сили да повика покровител. Сега вече не можеше да се овладее и дори да спре да трепери. В края на краищата не е толкова лесно да си готов да умреш. Бяха му скъпи всяка секунда, всяко дихание, мирисът на тревата, прохладният полъх край лицето му; помисли си, че хората разполагат с дълги години време за пилеене, с толкова много време, че то сякаш се влачи, а той се вкопчваше във всяка секунда! В същия миг си каза и че няма сили да продължи нататък, а знаеше, че е длъжен да го направи.
Дългата игра беше приключила, сничът беше уловен, време беше Хари да напусне въздуха…
Сничът! Неподчиняващите се пръсти го затърсиха из кесийката и Хари го извади.
Като дишаше бързо, с усилие, Хари се вторачи в топчицата. Сега, когато му се искаше времето да тече възможно най-бавно, то сякаш препускаше и озарението дойде толкова бързо, че май изпревари мисълта. Това беше краят. Това беше мигът.
Хари притисна до устните си златния метал и прошепна:
— Скоро ще умра.
Металната обвивка се разтвори. Хари свали трепереща ръка, насочи под мантията невидимка пръчката на Драко и пророни:
—
В снича лежеше черният камък с назъбената пукнатина по средата. Животворният камък се беше разцепил по отвесната черта — символ на Бъзовата пръчка. Все още личаха триъгълникът и кръгът, олицетворяващи мантията и камъка.
И този път Хари разбра, без дори да му се налага да обмисля. Не беше важно дали ще ги върне, защото много скоро самият той щеше да бъде при тях. Всъщност не те идваха, а той отиваше…
Стисна очи и завъртя три пъти в ръката си камъка.
Знаеше, че се е получило, понеже чу около себе си леко движение, от което разбра, че крехките тела пристъпват леко по осеяната с клонки пръст в края на гората. Отвори очи и се огледа.
Не бяха призраци, не бяха плът… Приличаха най-много на Риддъл, когато преди години беше излязъл от дневника — нещо като почти въплътен спомен. По-безплътни от живите тела, ала много повече от призраци, те тръгнаха към Хари и по лицата на всички се беше изписала една и съща пълна с обич усмивка.
На ръст Джеймс беше точно колкото Хари. Беше облечен в дрехите, с които бе загинал, косата му беше несресана и чорлава, а очилата му стояха малко накриво — както на господин Уизли.
Сириус беше висок и красив, много по-млад, отколкото Хари го беше виждал приживе. Вървеше с широка лека крачка, с ръце в джобовете и дяволита усмивка.
Лупин също беше по-млад и много по-спретнат, косата му беше по-гъста и тъмна. Явно беше щастлив, че се е завърнал на това познато място, където беше вършил толкова много хлапашки лудории.
Най-широка беше усмивката на Лили. Тя отметна назад дългата си коса и се приближи до Хари, а зелените й очи, които толкова приличаха на неговите, се взряха жадно в лицето му, сякаш тя никога нямаше да може да му се нагледа.
— Беше толкова смел!
Хари стоеше онемял. Впи очи в Лили и си помисли, че може да стои така и да я гледа цяла вечност, че друго не му трябва.
— Почти успя — каза Джеймс. — Малко ти остава… Толкова… се гордеем с теб.
— Боли ли?
Детинският въпрос се отскубна от устните на Хари още преди да успее да го спре.
— Да умреш ли? Изобщо не боли — рече Сириус. — Става по-бързо и лесно, отколкото да заспиш.
— И той ще иска да стане бързо. Иска всичко да приключи — намеси се и Лупин.
— Не исках да умирате — тихо рече Хари. Думите прозвучаха пряко волята му. — Никой от вас. Съжалявам… — Той говореше най-вече на Лупин, сякаш го молеше. — Точно след като ти се роди син… Ремус, наистина съжалявам…
— Аз също — рече Лупин. — Така и няма да го опозная… той обаче ще знае защо съм загинал и се надявам да разбере. Опитвах се да създам свят, където да живее по-щастливо.
Сякаш от сърцето на гората подухна леден вятър, който вдигна косата от челото на Хари. Знаеше, че те няма да му кажат да продължи нататък, че сам трябва да вземе решението.
— Ще останете ли с мен?
— До самия край — увери го Джеймс.
— А те няма ли да ви видят?
— Ние сме част от теб — отговори Сириус. — Невидими сме за всички останали.
Хари погледна майка си.
— Стой близо до мен — помоли я тихо.
И тръгна нататък. Леденият въздух на дименторите не го спря: той мина през него заедно със спътниците си, които го пазеха като покровители, и всички продължиха да вървят през старите дървета, израснали съвсем близо едно до друго, с преплетени клони и усукани чворести коренища. Хари стискаше здраво около себе си мантията невидимка и навлизаше все по-навътре в тъмната гора, макар да нямаше представа къде точно е Волдемор, затова пък беше сигурен, че ще го намери. Почти без да издават звук, до него крачеха Джеймс, Сириус, Лупин и Лили и тяхното присъствие му вдъхваше смелост, то му даваше сили да мести единия си крак пред другия.
Сега, колкото и да е странно, между тялото и ума му сякаш нямаше връзка и крайниците му се движеха без съзнателни указания, сякаш той бе просто пътник, а не водач на тялото си, което не след дълго щеше да напусне. Мъртвите, които вървяха с него през гората, му се струваха много по-истински, отколкото живите в замъка: сега за него Рон, Хърмаяни, Джини и всички останали бяха като призраци, докато вървеше и се препъваше, промъкваше се към края на живота си, към Волдемор…
Глух звук и шепот: някъде наблизо се беше размърдала и друга жива твар. Хари спря под мантията невидимка и започна да се озърта и да се ослушва; майка му и баща му, Лупин и Сириус също спряха.
— Тук има някой — чу се груб шепот само на хвърлей. — С мантия невидимка е. Дали пък не е…
Иззад едно дърво наблизо изникнаха силуетите на двама мъже; магическите им пръчки лумнаха и Хари забеляза, че Йаксли и Долохов се взират в тъмнината право към мястото, където той стоеше заедно с майка си, с баща си, със Сириус и Лупин. Явно не виждаха нищо.
— Сигурен съм, че чух звук — каза Йаксли. — Как мислиш, дали не е някое животно?
— Смахнатият Хагрид държеше тук цял зверилник — отвърна Долохов и надзърна през рамо.
Йаксли си погледна часовника.
— Времето почти изтече. Часът, отпуснат на Потър, мина. Момчето не се яви.
— А той беше сигурен, че ще дойде! Никак няма да е доволен.
— Я да се връщаме — подкани Йаксли. — И да разберем какъв е планът сега.
Двамата с Долохов се обърнаха и навлязоха навътре в гората. Хари тръгна след тях, понеже знаеше, че ще го отведат точно където иска да отиде. Погледна встрани — майка му се усмихна, а баща му кимна насърчително.
Бяха вървели само няколко минути, когато Хари видя отпред светлина и Йаксли и Долохов излязоха на поляна — момчето знаеше, че навремето там бе живяло чудовището Арагог. Остатъците от огромната му паяжина още си стояха, но гъмжилото негови потомци го нямаше — смъртожадните ги бяха подкарали да се бият за тяхната кауза.
В средата на поляната гореше огън и трепкащата му светлина падаше върху множество потънали в мълчание смъртожадни, които стояха нащрек. Някои още бяха с маските и качулките, други бяха открили лицата си. В края на групата седяха двама великани, които хвърляха грамадни сенки, жестоките им лица бяха грубо изсечени като скали. Хари видя Фенрир, който се спотайваше и гризеше дългите си нокти, а едрият рус Роул попиваше кръвта по устната си. Видя и Луциус Малфой, който изглеждаше сломен и ужасѐн, а очите на Нарциса бяха хлътнали и гледаха уплашено.
Всички погледи бяха приковани във Волдемор, който стоеше със сведена глава, а бледите му пръсти стискаха Бъзовата пръчка. Може би се молеше или броеше наум и както стоеше притихнал в края на гората, Хари си помисли, че колкото и да е нелепо, Волдемор прилича на хлапак, който играе на криеница и брои.
