— Какво смятате да направите — да го оставите да ви убие ли?
— Разбира се, че не.
Настъпи дълго мълчание, нарушавано само от странен всмукващ звук: фениксът Фоукс глозгаше черупка от сепия.
— Сега ли искате да го направя? — иронично попита Снейп. — Или предпочитате да изчакам малко, за да си съчините епитафия?
— О, защо да бързаме! — усмихна се Дъмбълдор. — Мисля, че когато му дойде времето, ще ни се отвори възможност. След случилото се нощес — кимна той към изсъхналата си ръка — можем да бъдем сигурни, че това ще стане до една година.
— Щом нямате нищо против да умрете — подхвана грубо Снейп, — защо не оставите Драко да ви убие?
— Душата на момчето още не е опустошена толкова много — отвърна Дъмбълдор. — Не искам тя да бъде потъпкана заради мен.
— А моята душа, Дъмбълдор? Моята душа?
— Само ти си знаеш дали ще навреди на душата ти да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението — рече Дъмбълдор. — Искам от теб тази огромна услуга, Сивиръс, защото смъртта ми се задава точно толкова сигурно, както последното място на „Чъдли Кенънс“ в класирането тази година. Признавам, предпочитам бърз безболезнен край, не искам да протакам и да усложнявам нещата, както ще стане, ако се намеси Грейбек например… подочух, че Волдемор е привлякъл и него. Или милата Белатрикс, която обича да си играе с храната, преди да я изяде.
Гласът му беше безгрижен, ала сините му очи пронизваха Снейп, както толкова често бяха пронизвали и Хари, сякаш той виждаше душата, която обсъждаха. Накрая Снейп отново кимна рязко.
Дъмбълдор явно остана доволен.
— Благодаря ти, Сивиръс…
Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се разхождаха заедно по здрач из безлюдния парк на замъка.
— Какво правите с Потър, когато често се залоствате вечер само двамата? — попита внезапно Снейп.
Дъмбълдор изглеждаше уморен.
— Защо? Нали не се опитваш да му налагаш още наказания, Сивиръс? Нищо чудно в скоро време момчето да прекарва повечето от времето си в изтърпяване на наказания.
— Пак се държи като баща си…
— Може да ти изглежда така, но дълбоко в себе си прилича много повече на майка си. Викам при себе си Хари, защото имам да обсъждам с него някои неща, да му съобщавам информация, докато не е станало твърде късно.
— Информация — повтори Снейп. — На него се доверявате… а на мен не.
— Това не опира до доверието. Както и двамата знаем, разполагам с ограничено време. От решаващо значение е да дам на момчето достатъчно информация, за да може то да направи каквото има да прави.
— А защо аз да не получавам същата информация?
— Предпочитам да не слагам всичките си тайни в една кошница, особено пък в кошница, която толкова често се поклаща върху ръката на Лорд Волдемор.
— Правя го по ваша заповед!
— И се справяш изключително добре. Не мисли, че подценявам опасността, на която постоянно се излагаш, Сивиръс. Да предоставяш на Волдемор наглед ценна информация, като същевременно не издаваш най-важното, е задача, която не бих поверил на никой друг.
— Въпреки това доверявате много повече на момче, което е некадърно за оклумантика и посредствено в магията и което има пряка връзка с ума на Черния лорд!
— Волдемор се страхува от тази връзка — каза Дъмбълдор. — Наскоро получи бегла представа какво всъщност му коства да е свързан с ума на Хари. Това му причини болка, каквато не беше изживявал никога. Няма да се опита да обсеби отново Хари, сигурен съм. Поне не по този начин.
— Не разбирам.
— Колкото и да е осакатена, душата на Лорд Волдемор не издържа на толкова близък контакт с душа като тази на Хари. Като език по заледена стомана, като плът в пламъци…
— Души ли? Не говорехме ли за съзнание?
— В случая с Хари и Лорд Волдемор, когато говорим за едното, говорим и за другото.
Дъмбълдор се огледа, за да се увери, че са сами. Бяха се приближили до Забранената гора, ала не личеше наоколо да има някой.
— След като ме убиеш, Сивиръс…
— Не искате да споделите с мен всичко докрай, а очаквате да ви направя тази малка услуга! — изръмжа Снейп и по слабото му лице се мярна истински гняв. — Смятате, Дъмбълдор, че много неща се разбират от само себе си. Ами ако съм се отказал?
— Сивиръс, ти ми даде дума. И понеже стана въпрос за услуги, които ми дължиш, мисля, че се съгласи да държиш под око нашия млад приятел от „Слидерин“.
Снейп изглеждаше крайно ядосан, на ръба на бунта. Дъмбълдор въздъхна.
— Довечера в единайсет ела в кабинета ми, Сивиръс, и вече няма да се оплакваш, че не ти се доверявам…
Отново бяха в кабинета на директора, прозорците бяха тъмни, Фоукс отдавна беше притихнал, Снейп седеше, без да помръдва, а Дъмбълдор обикаляше около него и говореше.
— Хари не бива да узнава — поне до последния момент, докато наистина не се наложи, иначе откъде ще намери сили да направи каквото трябва да направи?
— Но какво трябва да направи?
— Това ще си остане само между нас с Хари. А сега ме слушай внимателно, Сивиръс. След смъртта ми… недей да спориш и не ме прекъсвай… Та след смъртта ми ще дойде време, когато Лорд Волдемор ще се страхува за живота на своята змия.
— За Наджини ли? — учуди се Снейп.
— За нея. Ако дойде момент, когато Лорд Волдемор престане да праща змията да върши разни неща по негова заповед и я държи плътно до себе си, с магическа защита, тогава вече ще бъде безопасно да се каже на Хари.
— Да му се каже какво?
Дъмбълдор си пое дълбоко въздух и затвори очи.
— Че вечерта, когато Лорд Волдемор се е опитал да го убие и с цената на живота си Лили е застанала между тях като щит, смъртоносното проклятие е рикоширало в Лорд Волдемор, частица от душата му е била откъсната и се е вселила в единствената жива душа, оцеляла в срутващата се къща. Частица от Лорд Волдемор живее вътре в Хари и тъкмо тя дава на момчето способността да разговаря със змии и връзка с ума на Лорд Волдемор, която то не може да разбере. И Волдемор не може да умре, докато тази частица от душата му, чиято загуба не е усетил, остава единена с Хари и съхранена в него.
На Хари му се стори, че наблюдава двамата мъже от дъното на дълъг тунел — толкова странно кънтяха сега гласовете им в ушите му.
— Значи момчето… момчето трябва да умре? — вече доста спокойно попита Снейп.
— И трябва да умре от ръката не на някой друг, а именно на Лорд Волдемор, Сивиръс. Точно това е най-важното.
Поредното дълго мълчание. После Снейп каза:
— А аз си мислех… през всичките тези години… че го закриляхме заради нея. Заради Лили.
— Закриляхме го, защото беше изключително важно да го обучим, да го възпитаме, да го оставим да си опита силата — отвърна Дъмбълдор все още със стиснати клепачи. — Междувременно връзката между двамата става все по-силна, набъбва като паразит: понякога ми се е струвало, че го подозира и самият Хари. Доколкото го познавам, той ще направи всичко каквото трябва така, че когато е готов да посрещне смъртта си, тя със сигурност ще означава и края на Волдемор.
