Хари Потър и даровете на смъртта

Сега вече беше почервенял като домат и Хари се запита защо не сваля смехотворно голямото яке, може би не искаше да показва женската блуза отдолу. Заклатушка се след момичетата — нелепо приличаше на прилеп, точно както и в зряла възраст.

Обединени в неодобрението си, сестрите го загледаха, както се държаха отстрани за люлките, сякаш играеха на криеница и се заплюваха там.

— Вещица си — каза Снейп на Лили. — Наистина. Наблюдавам те от известно време. Но в това няма нищо лошо. Мама също е вещица, а аз съм магьосник.

Смехът на Петуния го заля като студена вода.

— Магьосник ли?! — изписка тя; беше си възвърнала смелостта след стъписването при неочакваната му поява. — Аз пък знам кой си! Ти си малкият Снейп! Живеят на „Спинърс Енд“, при реката — обясни тя на Лили и от гласа й пролича, че смята адреса за не особено добра препоръка. — Защо ни шпионираш?

— Не ви шпионирам — възрази Снейп, разгорещен и притеснен, на яркото слънце добре личеше колко е мръсна косата му. — Точно теб няма за какво да те шпионирам — допълни злобно той, — ти си мъгълка.

Петуния явно не знаеше какво означава думата, но въпреки това трудно можеше да сбърка тона.

— Ела, Лили, тръгваме си! — каза тя пискливо.

Лили веднага се подчини на сестра си и изгледа Снейп на кръв. Той продължи да стои и да наблюдава как си тръгват от площадката и Хари, единственият, който го виждаше, долови горчивото му разочарование и разбра, че той се е готвел за този миг отдавна, а всичко се е объркало…

Картината се разпадна, но още преди Хари да се усети, отново изникна пред него. Сега той беше в малка горичка. Видя през дънерите озарена от слънцето река. Сенките, хвърляни от дърветата, образуваха прохладно зелено езерце. На земята седяха две деца с кръстосани крака и с лице едно към друго.

Снейп си беше съблякъл якето и в сянката странната му блуза не биеше толкова на очи.

— А министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училището — праща ти писма.

— Но аз съм правила!

— На нас ни е разрешено. Още нямаме магически пръчки. Не те закачат, ако си дете и още не можеш да направляваш способностите си. Но щом навършиш единайсет години — кимна той важно-важно — и започнат да те обучават, трябва да внимаваш много.

Настъпи кратко мълчание. Лили взе една паднала клонка и я завъртя във въздуха, а Хари усети как тя си представя, че от нея се сипят искри.

После Лили изпусна клонката, наведе се към момчето и каза:

— Истинско е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че нямало никакъв „Хогуортс“. Но той е истински, нали?

— За нас е истински — потвърди Снейп. — А за нея — не. Но ние, аз и ти, ще получим писмото.

— Наистина ли? — пошушна Лили.

— Определено — отвърна Снейп и дори със зле подстриганата коса и странните дрехи изглеждаше някак много внушително, излъчваше увереност в съдбата си, както се беше изтегнал пред Лили.

— Ама наистина ли ще го получа по сова? — прошепна тя.

— Обикновено идват по сови — обясни Снейп. — Но ти си мъгълокръвна, затова ще се наложи да дойде някой от училището, който да обясни на майка ти и баща ти.

— Лошо ли е да си мъгълокръвен?

Снейп се поколеба.

Плъзна черните си, блеснали в зеления сумрак очи по бледото й лице и тъмночервената коса.

— Не, не е лошо — отговори той.

— О, добре — поуспокои се Лили; явно се беше притеснила.

— Знаеш куп магии — продължи Снейп. — Виждал съм те. Непрекъснато те наблюдавам…

Гласът му заглъхна — Лили не го слушаше, беше се излегнала на покритата с листа земя и гледаше нагоре към балдахина на дърветата. Снейп я наблюдаваше жадно, точно както на детската площадка.

— Как вървят нещата у вас? — попита Лили.

Между очите на Снейп се появи бръчица.

— Всичко е наред — отговори той.

— Престанаха ли да се карат?

— А, карат си се — каза момчето, взе в шепа няколко листа и явно без да се усеща, започна да ги къса. — Но много скоро ще се махна оттам.

— Баща ти не харесва ли магиите?

— Той не харесва нищо — призна Снейп.

— Сивиръс!

Устата на Снейп се поизкриви в усмивка, когато Лили изрече името му.

— Да!

— Я ми разкажи пак за дименторите.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Ако правя магии извън училището…

— Няма да те дадат заради това на дименторите! Те са за онези, които наистина вършат лоши неща. Пазят магьосническия затвор. Ти никога няма да се озовеш в Азкабан, толкова си…

Снейп отново се изчерви и продължи да къса листата. Точно тогава Хари се обърна, дочул тихо шумолене зад себе си: Петуния, която се криеше зад едно дърво, се беше подхлъзнала.

— Туни! — ахна изненадана и зарадвана Лили, но Снейп вече беше скочил на крака.

— Кой шпионира сега, а? — изкрещя той. — Какво искаш?

Петуния беше задъхана и притеснена, че са я хванали. Хари забеляза как тя се опитва да измисли някаква обида, с която да отговори.

— С какво си облечен? — посочи момичето гърдите на Снейп. — С блузата на майка си ли?

Чу се пук! и един от клоните над главата на Петуния падна. Лили изпищя — клонът бе ударил сестра й по рамото, тя залитна назад и се разплака.

— Туни!

Но Петуния хукна да бяга. Лили се нахвърли на Снейп.

— Ти ли го направи?

— Не — погледна я той и предизвикателно, и уплашено.

— Ти беше! — Лили се дръпна от него. — Ти! Причини й болка!

— Не… не съм аз!

Но лъжата не убеди Лили: след един последен изпепеляващ поглед тя избяга от горичката и хукна след сестра си, а Снейп остана да я гледа, нещастен и объркан…

Картината се преобрази. Хари се огледа: беше на перон Девет и три четвърти и до него стоеше Снейп, леко сгърбен, заедно с тънка, кисела на вид жена с бледо лице, с която много си приличаха. Двете момичета стояха малко встрани от майка си и баща си. Лили явно молеше нещо сестра си и Хари се доближи, за да чува.

— Съжалявам, Туни, наистина! Виж какво… — Тя хвана ръката на сестра си и я стисна здраво, въпреки че Петуния се опита да се отскубне. — Може би, като пристигна там… не, чуй ме, Туни! Може би, като пристигна, ще успея да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени мнението си.

— Не… искам… да ходя… там! — сопна се Петуния и изтръгна ръката си от хватката на сестра си. — Не си въобразявай, че умирам да ходя в някакъв тъп замък и да уча за… за…

Воднистите й очи се плъзнаха по перона, по котките, които мяучеха в ръцете на собствениците си, по совите, които пърхаха и бухаха една на друга в кафезите, по учениците, някои вече в дългите черни мантии, които товареха куфарите на влака с яркочервен парен локомотив или с радостни възгласи се поздравяваха след продължилата цяло лято раздяла.

— Не си въобразявай, че изгарям от желание да ставам… откачалка.

Очите на Лили плувнаха в сълзи, а Петуния най-сетне успя да издърпа ръката си.

— Аз не съм откачалка — проплака Лили. — Защо говориш такива ужасни неща?

— Нали отиваш там — злорадо заяви сестра й. — В училище за откачалки. Вие с малкия Снейп сте… смахнати, ето какви сте и двамата. Добре че ви отделят от нормалните хора! За да сме в безопасност.

Лили се извърна към майка си и баща си, които наблюдаваха с неприкрита радост перона и попиваха и