Хари Потър и даровете на смъртта

— Не знам как да ви благодаря — рече с разтреперан глас Рон, като се извърна към Луна, Ърни и Шиймъс, — току-що спасихте…

От мрака при гората с рев и земетръсен тътен изникна друг великан, който размахваше сопа, по-висока от човешки ръст.

— БЯГАЙТЕ! — за пореден път извика Хари, но другите вече се бяха пръснали и добре направиха, защото след миг грамадански крак се стовари точно където бяха стояли. Хари се огледа: Рон и Хърмаяни тичаха след него, ала другите трима бяха изчезнали и се бяха върнали в битката.

— Бързо да се махаме — изкрещя Рон, когато великанът пак замахна със сопата, ревът му огласи нощта и прокънтя чак до парка, където струите червена и зелена светлина продължаваха да озаряват мрака.

— Към Плашещата върба! — каза Хари. — Бързо!

Успя някак да загради съзнанието си, да вмести случилото се в тясно пространство, където сега не можеше да надзърне: мислите за Фред и Хагрид, ужасът му за всички, които обичаше и които бяха пръснати вътре и извън замъка, отстъпиха, защото тримата с Рон и Хърмаяни трябваше да бягат, трябваше да стигнат при змията и Волдемор, понеже това наистина беше единственият начин да сложат край…

Хари се завтече, почти повярвал, че може да изпревари самата смърт, без да обръща внимание на струите светлина, които летяха в мрака наоколо, на звука на езерото, което бушуваше като море, и на скърцането на Забранената гора, макар че нощта беше безветрена. Хукна бързо, както никога досега в живота си, през парка, който сякаш също се беше вдигнал на бунт, и скоро видя огромното дърво — върбата, която пазеше тайната в корените си с шибащи като камшици клони.

Запъхтян, Хари едва си поемаше въздух, когато намали темпото и заобиколи свистящите клони, за да намери чепа върху кората на старото дърво и да го накара да застине. Другите го настигнаха и Хърмаяни беше толкова задъхана, че не можеше да говори.

— Как… как ще проникнем в тунела? — попита запъхтян Рон. — Ако Крукшанкс… и сега… беше с нас… щях да видя къде…

— Крукшанкс ли? — възкликна Хърмаяни, после се хвана за гърдите и се преви одве. — Ти магьосник ли си или какво?

— Да де… добре…

Рон се огледа, сетне насочи магическата пръчка към една клонка на земята и каза:

— Уингардиум левиоза!

Клонката политна от земята, завъртя се във въздуха, сякаш понесена от поривист вятър, после се устреми шеметно право към ствола през зловещо поклащащите се клони на върбата. Удари се в място близо до корените и гънещото се дърво тутакси се укроти.

— Супер! — каза задъхана Хърмаяни.

— Я чакайте!

За стотна от секундата Хари се поколеба сред тътена и бумтежите на битката. Волдемор искаше от него да направи точно това, искаше той да отиде при него… Дали Хари не водеше Рон и Хърмаяни в капан?

После обаче действителността сякаш го похлупи, жестока и ясна: единственият начин да постигне нещо беше да убие змията, змията беше при Волдемор, а той пък беше в края на този тунел…

— Хари, идваме с теб, влизай де! — подкани Рон и го побутна напред.

Хари се промуши в тунела, скрит в корените на дървото. Беше много по-тесен от последния път, когато бяха влизали в него. Таванът беше нисък — и преди близо четири години се беше наложило да се наведат, за да минат, но сега можеха да се придвижват само с пълзене. Хари тръгна пръв със светеща магическа пръчка — очакваше всеки момент да се натъкне на прегради, но те не се появиха. Движеха се, без да продумват, и Хари не сваляше поглед от люшкащия се лъч светлина на пръчката, която силно стискаше в юмрук.

Най-сетне тунелът започна да се изкачва и Хари видя отпред ивица светлина. Хърмаяни го подръпна за глезена.

— Мантията невидимка! — прошепна тя. — Сложи я!

Той се пресегна назад и Хърмаяни пъхна в свободната му ръка намотания на вързоп хлъзгав плат. Хари го притегли с усилие върху себе си и промърмори:

— Нокс!

Така угаси светлината от магическата си пръчка и продължи да пълзи възможно най-тихо на четири крака, с изопнати нерви — очакваше всеки момент да бъде разкрит, да чуе студен ясен глас, да види блеснала зелена светлина.

Точно тогава долови гласове, които идваха от стаята отпред и бяха съвсем леко заглушени от нещо като стар кош, запречил отвора в края на тунела. Като не смееше дори да си поеме дъх, Хари припълзя точно при отвора и надзърна през тесния процеп между коша и стената.

Светлината в стаята беше съвсем мъждива, но Хари успя да различи Наджини, която се гънеше и се навиваше като подводен въртоп на сигурно място в обсипаната със звезди измагьосана сфера, рееща се сама из въздуха. Зърна края на масата и дългопръстеста бледа ръка, която си играеше с магическа пръчка. После заговори Снейп и сърцето на Хари трепна: Снейп беше само на сантиметри от мястото, където той се беше спотаил и подслушваше.

— Господарю, съпротивата им рухва…

— Да, рухва, но без твоя помощ — отбеляза с високия си ясен глас Волдемор. — Колкото и опитен да си като магьосник, Сивиръс, мисля, че сега вече е все едно дали участваш. Вече сме почти там… почти.

— Нека да намеря момчето. Нека да ви доведа Потър. Знам, че мога да го намеря, господарю. Умолявам ви!

Снейп мина край процепа и Хари се поотдръпна, без да сваля поглед от Наджини, после се запита дали има заклинание, с което да пробие защитата около змията, но не се сети. Един провален опит, и щеше да издаде къде са…

Волдемор се изправи. Сега вече Хари го виждаше, виждаше червените очи, сплесканото като на змия лице, толкова бледо, че сякаш сияеше в полуздрача.

— Имам проблем, Сивиръс — каза тихо Волдемор.

— Какъв, господарю? — попита Снейп.

Волдемор вдигна Бъзовата пръчка — държеше я внимателно и точно, сякаш е диригентска палка.

— Защо не изпълнява волята ми, Сивиръс?

На Хари му се стори, че чува в тишината как змията съска тихо, докато се намотава и се размотава, или може би това беше съскавата въздишка на Волдемор, понесла се във въздуха.

— Господарю! — рече объркан Снейп. — Не разбирам. Вие направихте изключителни магии с тази пръчка.

— Не — възрази Волдемор. — Правех обичайни магии. Аз съм изключителен, но тази пръчка… Тя не разкри чудесата, които са й заложени. Не усещам никаква разлика между нея и пръчката, която преди толкова години си набавих от Оливандър.

Волдемор говореше замислено, спокойно, но белегът на Хари беше започнал да тупти и да пулсира: болката в челото му ставаше все по-силна и той усещаше как Волдемор е обзет от овладян гняв.

— Никаква разлика — повтори той.

Снейп не каза нищо. Хари не виждаше лицето му: запита се дали Снейп е доловил опасността, дали се мъчи да намери точните думи, за да успокои господаря си.

Волдемор започна да кръстосва из стаята: Хари го загуби за миг от поглед, докато той обикаляше и говореше със същия премерен глас, а болката и яростта на момчето ставаха все по-големи.

— Дълго и задълбочено обмислях, Сивиръс… Защо според теб те повиках от битката?

За миг Хари зърна профила на Снейп: той се беше вторачил в гънещата се змия в омагьосания кафез.

— Не знам, господарю, но ви умолявам да ме пуснете да се върна… и да намеря Потър.

— Говориш като Луциус. Никой от вас двамата не разбира Потър така, както го разбирам аз. Не е нужно да го търсите. Потър сам ще дойде при мен. Знам слабостите му, неговия голям недостатък. Ще му бъде неприятно да гледа как покосяват други наоколо и да знае, че всичко това става единствено заради него. Ще пожелае да го спре на всяка цена. Ще дойде тук.

— Но, господарю, някой може да го убие случайно…