— ХАЙДЕ! — извика Хари и тримата с Рон и Хърмаяни придърпаха мантията невидимка плътно до себе си, после, навели глави, се стрелнаха между сражаващите се, като от време на време се хлъзгаха в локвите сок от драка вероломка, и се устремиха към горния край на мраморното стълбище за входната зала.
— Аз съм Драко Малфой, аз съм Драко, от вашите съм!
Драко стоеше на горната стълбищна площадка и убеждаваше друг смъртожаден с маска. Пътем Хари зашемети със заклинание смъртожадния, а Драко се огледа грейнал, за да види кой е неговият спасител, и Рон го фрасна изпод мантията невидимка. Малфой се строполи с разкървавена уста върху смъртожадния.
— За втори път тази вечер ти спасяваме живота, двулично копеле такова! — ревна Рон.
По стълбището и в Голямата зала също се водеха битки — накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше смъртожадни: Йаксли се биеше при входната врата с Флитуик, точно до тях друг смъртожаден с маска се дуелираше с Кингзли. Във всички посоки тичаха ученици, някои носеха или влачеха ранените си приятели. Хари насочи зашеметяващо заклинание към смъртожадния с маската, то не го уцели, но пък за малко да улучи Невил, който изникна сякаш отдън земя и стискаше в ръце отровни пипокули, които щастливо се усукаха около най-близкия смъртожаден сякаш беше макара.
Хари, Рон и Хърмаяни хукнаха презглава надолу по мраморното стълбище: вляво от тях се пръсна стъкло, от пясъчния часовник на „Слидерин“, който отчиташе точките на домовете, навсякъде се посипаха изумруди и докато тичаха, хората започнаха да се хлъзгат и да се препъват в тях. Когато тримата слязоха на площадката, от балкона горе паднаха две тела и през залата на четири крака притича сиво петно, което Хари помисли за звяр и което се втурна да забие зъби в един от повалените.
— НЕ! — изписка Хърмаяни и с оглушителен трясък откъм магическата й пръчка Фенрир Грейбек беше отхвърлен назад от тялото на Лавендър Браун, която едва потреперваше.
Той се удари в мраморните перила и се замъчи да се изправи на крака. Точно тогава с ярка бяла светкавица и трясък върху главата му падна кристално кълбо — Фенрир Грейбек отново се свлече на земята и не помръдна повече.
— Имам още! — изписка професор Трелони иззад перилата. — Кой иска? Ето…
Тя замахна така, сякаш биеше сервис в среща по тенис, после извади от чантата си друга огромна кристална сфера, завъртя във въздуха магическата си пръчка и запрати кълбото през залата, където то счупи един от прозорците и изхвърча навън. В същия миг тежката дървена външна врата се отвори с трясък и във входната зала проникнаха още грамадни паяци.
Въздухът беше разцепен от писъци на ужас: сражаващите се — и смъртожадни, и ученици и учители от „Хогуортс“ — се пръснаха и сред задаващите се чудовища се разлетяха струи червена и зелена светлина, а паяците потрепериха и се впуснаха напред, по-страховити от всякога.
— Как ще се измъкнем навън? — ревна Рон, за да надвика писъците, но още преди Хари и Хърмаяни да са му отговорили, те бяха изтикани встрани: по стълбището с тежка стъпка беше слязъл Хагрид, който размахваше розовия си чадър на цветя.
— Не ги наранявайте, не ги наранявайте! — изкрещя той.
— ХАГРИД, НЕДЕЙ!
Хари забрави всичко друго: втурна се изпод мантията невидимка, превит одве, за да избегне проклятията, които бяха озарили цялата зала.
— ХАГРИД, ВЪРНИ СЕ!
Но още не беше и преполовил пътя до Хагрид, когато видя как той изчезва сред паяците: тътрузейки крака, те го заровиха под телата си и започнаха да се отдръпват на гнусно гъмжило от обръча на заклинанията.
— ХАГРИД!
Хари чу как някой вика него, но му беше все едно дали е приятел или враг: той се устреми по входното стълбище към тъмния парк, паяците продължиха да отстъпват заедно с плячката си, а Хагрид изобщо не се виждаше.
— ХАГРИД!
На Хари му се стори, че вижда как сред гъмжилото чудовища му маха огромна ръка, но точно когато понечи да хукне да ги гони, на пътя му се изпречи грамаден крак, който рязко изникна от мрака и стъпи така, че земята се разтрепери. Хари вдигна очи: пред него стоеше великан, който беше висок към шест метра и главата му беше скрита в здрача — вратата на замъка не осветяваше нищо друго, освен косматите му пищяли, наподобяващи дънери. С жестоко плавно движение великанът стовари огромен пестник върху един от прозорците горе и към Хари полетя дъжд от стъкла, който го принуди да се скрие под вратата.
— Майко мила… — изпищя Хърмаяни, когато двамата с Рон настигнаха Хари и се извърнаха към великана, който се опитваше да измъкне хората през прозореца горе.
— НЕДЕЙ! — ревна Рон и сграбчи за ръката Хърмаяни, докато тя насочваше магическата пръчка. — Зашеметиш ли го с магия, ще срути половината замък…
— ХАГЪР!
Иззад ъгъла на замъка изникна Гроп и чак сега Хари си даде сметка, че той всъщност си е великан дребосък. Грамадното чудовище, което се опитваше да смачка хората по горните етажи, се извърна и нададе рев. Каменните стъпала потрепериха, когато той тръгна тромаво към по-малкия си събрат, а кривата уста на Гроп се отвори, оголвайки жълти зъби колкото половин тухла, после двамата се нахвърлиха един на друг свирепо като лъвове.
— БЯГАЙТЕ! — ревна Хари.
Нощта се огласи от вцепеняващи викове и удари, докато великаните се бореха. Хари стисна ръката на Хърмаяни и я затегли по външните стълби към парка, а Рон се втурна подире им.
Хари не беше изгубил надежда, че ще намери Хагрид и ще го спаси, затова се затича бързо. Вече бяха преполовили пътя до гората, когато отново бяха принудени да спрат на място като заковани.
Въздухът наоколо беше станал леден: дъхът на Хари застина в гърдите му и се втвърди. В мрака се движеха силуети, въртящи се фигури сгъстена тъмнина, които с хриптене напредваха на огромен талаз към замъка…
Рон и Хърмаяни се приближиха до Хари, а звуците на битката отзад внезапно заглъхнаха и изчезнаха, защото в нощта се беше възцарила плътна тишина, каквато могат да донесат само дименторите…
— Хайде, Хари! — Гласът на Хърмаяни сякаш дойде от много далеч. — Покровители, Хари, хайде!
Той вдигна магическата си пръчка, но го плисна мрачна безнадеждност: Фред си беше отишъл, Хагрид със сигурност умираше, ако вече не беше мъртъв, колцина ли още лежаха мъртви, за които дори не подозираше… Сякаш душата му вече напускаше тялото…
— ХАЙДЕ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.
Към тях напредваха с плъзгане сто диментора, притеглени от отчаянието на Хари, което беше като обещание за празник…
Той видя как във въздуха се изстрелва сребърният териер на Рон, който примига-примига и угасна, видя как видрата на Хърмаяни се завърта и изчезва и пръчката затрепери в ръката му — Хари едва ли не бленуваше за забвението, което щеше да го обгърне всеки момент, за обещанието за небитие, където няма чувства…
Точно тогава покрай главите на Хари, Рон и Хърмаяни се извисиха сребърен заек, глиган и лисица, а дименторите се дръпнаха от приближаващите се създания. От мрака бяха излезли още трима души — Луна, Ърни и Шиймъс застанаха до Хари, Рон и Хърмаяни с вдигнати магически пръчки, които бяха повикали техните покровители.
— Няма страшно — рече насърчително Луна, сякаш отново бяха в Нужната стая и просто се упражняваха за Войнството на Дъмбълдор. — Няма страшно, Хари… хайде, мисли си за нещо, което те прави щастлив…
— Което ме прави щастлив? — повтори той с дрезгав глас.
— Всички още сме тук — прошепна му тя, — още се бием. Хайде де…
Блесна сребърна искра, после и трепкаща светлина, след това с най-голямото усилие, което Хари някога беше правил, от върха на магическата му пръчка се изстреля младият елен. Той препусна напред и сега вече дименторите наистина се пръснаха, а вечерта веднага стана мека, ала в ушите му отново екнаха звуците на сражението наоколо.
