— Това сигурно беше Пъклоогън! — простена Хърмаяни, вперила очи в натрошените парчета.
— Моля?
— Пъклоогън… прокълнат огън… едно от веществата, които могат да разрушат хоркруксите, но лично аз за нищо на света не бих се осмелила да го използвам, много е опасен. Откъде ли Краб е разбрал как да…
— Сигурно от Алекто и Амик Кароу — мрачно отсъди Хари.
— Наистина жалко, че не е внимавал, когато са обяснявали как да го спре — каза Рон, чиято коса, както и косата на Хърмаяни, беше опърлена, а лицето му беше почерняло от саждите. — Ако не се беше опитал да ни убие всичките, сигурно щеше да ми е мъчно, че умря.
— Ама наистина ли не разбирате! — прошепна Хърмаяни. — Това означава, че веднъж да се доберем до змията, и…
Тя обаче замълча насред изречението, защото коридорът се огласи от писъци, викове и шумовете на битката, които трудно можеха да бъдат сбъркани. Хари се огледа и сърцето му се сви: в „Хогуортс“ бяха проникнали смъртожадни. Фред и Пърси се бяха върнали в коридора и се дуелираха с мъже с качулки и маски.
Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха да им помогнат: във всички посоки се разлетяха струи светлина, а мъжът, който се биеше с Пърси, побърза да се дръпне назад: точно тогава качулката му се смъкна и те видяха високо чело и клечеста коса…
— Здравейте, министре! — ревна Пърси и запрати заклинание право по Тикнес, който изпусна магическата пръчка и се преви — явно никак не му беше добре. — Споменах ли ви, че напускам?
— Ти се шегуваш, Пърс! — извика Фред, след като смъртожадният, с когото се сражаваше, се строполи под тежестта на три зашеметяващи заклинания, запратени от различни посоки.
Тикнес се беше свлякъл на земята и навсякъде по него се показаха мънички бодли — той сякаш се превръщаше в нещо като морски таралеж. Фред ликуващо погледна Пърси.
— Ама ти наистина се шегуваш, Пърс… Май не съм те чувал да го правиш още откакто…
Въздухът се взриви. Всички се струпаха на едно място: Хари, Рон, Хърмаяни, Фред и Пърси, двамата смъртожадни в краката им, единият зашеметен, а вторият преобразен със заклинание, и в тази стотна от секундата, когато опасността сякаш беше отстъпила временно, светът се разцепи. Хари усети как полита във въздуха и единственото, което можеше да направи, беше да се вкопчи с все сила в тънкото парче дърво — пръчката, неговото единствено оръжие — и да закрие главата си с ръце: чу писъците и крясъците на другарите си, без да се надява да разбере какво е станало с тях…
В този миг светът се разпадна на болка и полумрак: Хари беше полузатрупан под развалините на коридор, подложен на ужасно нападение — заради студения въздух осъзна, че от тази страна замъкът е бил взривен, а от топлата лепкава течност по бузата си разбра, че силно му тече кръв. След това чу ужасяващ писък — той сякаш раздра вътрешностите му, изразяваше болка, каквато не могат да причинят нито огън, нито проклятие. Изправи се и залитна — нито веднъж през този ден и може би през целия си живот не се беше чувствал по-уплашен…
Хърмаяни се опитваше да се изправи сред развалините, а там където стената се беше срутила, се бяха струпали трима червеноглави мъже. Хари стисна ръката на Хърмаяни и двамата тръгнаха, олюлявайки се, през камъните и треските.
— Не… не… не… — крещеше някой. — Не! Фред! Не!
Пърси разтърсваше брат си, Рон беше коленичил до тях, а очите на Фред гледаха невиждащо и върху лицето му се беше запечатал призракът на последния му смях.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
БЪЗОВАТА ПРЪЧКА
Беше настъпил краят на света, защо тогава битката не спираше, защо замъкът не беше притихнал в ужас и сражаващите се не бяха положили оръжията? Съзнанието на Хари сякаш летеше в свободно падане: въртеше се неудържимо, безсилно да осмисли невъзможното, понеже Фред Уизли не можеше да е мъртъв, свидетелствата на всичките му сетива със сигурност лъжеха…
Точно в този миг през дупката, пробита отстрани на училището, падна тяло и от мрака към тях полетяха проклятия, които удариха стената зад главите им.
— Залегнете! — извика Хари, когато в нощния мрак навън се разлетяха още проклятия: двамата с Рон сграбчиха Хърмаяни и я издърпаха на пода, ала Пърси остана проснат върху тялото на Фред, за да го защити и да не пострада още, дори когато Хари изкрещя:
— Ела, Пърси, трябва да се изтеглим.
Той само поклати глава.
— Пърси!
Хари видя как по саждите и пепелта, полепнали по лицето на Рон, остават вадички от сълзи, когато той се вкопчи в раменете на по-големия си брат и го затегли. Пърси обаче дори не помръдна.
— Не можеш да му помогнеш, Пърс! Сега ще…
Хърмаяни изпищя и на Хари, който мигом се обърна, не му се наложи да пита защо. През огромната дупка в стената се опитваше да се прекатери чудовищен паяк с размерите на малка кола: в битката се беше включил един от потомците на Арагог.
Рон и Хари изкрещяха едновременно, заклинанията им се пресякоха и чудовището беше отхвърлено назад с кошмарно мърдащи крака, после изчезна в мрака.
— Довел е и приятели! — извика Хари на другите, след като надзърна през ръба на дупката в стената на замъка, пробита от проклятията: по сградата се катереха още грамадни паяци, пуснати от Забранената гора, в която смъртожадните явно бяха проникнали.
Хари започна да ги обстрелва със зашеметяващи заклинания и събори чудовището най-отгоре върху събратята му: те се затъркаляха надолу по зданието и се скриха от поглед. Точно тогава над главата на Хари се извисиха още проклятия, които изсвистяха толкова близо, че развяха със силата си косата му.
— Изтегляме се, незабавно!
Хари изтика пред себе си Хърмаяни заедно с Рон, после се наведе и сграбчи тялото на Фред под мишниците. Пърси разбра какво се опитва да направи той, пусна тялото и помогна на Хари: приведени ниско, за да избегнат проклятията, които летяха към тях от парка, двамата изнесоха Фред встрани, по-далеч от престрелката.
— Тук — каза Хари и те положиха тялото в ниша, където преди бяха стояли доспехи.
Не намери сили да гледа дълго лицето на Фред и след като се увери, че тялото е скрито добре, забърза да настигне Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, ала в дъното на коридора, който сега беше пълен с прах, сипеща се мазилка и отдавна паднали от прозорците стъкла, Хари видя много хора, които тичаха напред-назад, така и не разбра какви са — приятели или врагове. Той зави зад ъгъла, но Пърси ревна като бик:
— РОКУУД!
После се завтече към висок мъж, тръгнал да преследва двама ученици.
— Насам, Хари! — изпищя Хърмаяни.
Беше дръпнала Рон зад един гоблен. Двамата сякаш се бореха и за един налудничав миг Хари си помисли, че пак се прегръщат, после видя, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да не хукне след Пърси.
— Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!
— Искам да помогна… искам да убивам смъртожадни…
Лицето му беше сгърчено, нацапано с прах и дим, той трепереше от гняв и скръб.
— Единствени ние, Рон, можем да сложим край на това! Моля те… Рон… трябва да открием змията, трябва да я убием! — каза Хърмаяни.
Но Хари знаеше какво му е на Рон: и да тръгнеше да търси поредния хоркрукс, това нямаше да му донесе удовлетворението на възмездието, той също искаше да се сражава, да накаже хората, убили Фред, искаше и да намери останалите от семейство Уизли, и най-вече да види, да се увери, че Джини не е… Хари обаче не искаше да допусне тази мисъл в главата си…
— И ние ще се сражаваме — каза Хърмаяни. — Нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при змията!
