Хари Потър и даровете на смъртта

сражаващи се долу.

— Браво, момиче! — ревна някой, който тичаше през прахоляка към тях, и Хари отново видя Абърфорт, който водеше с развята побеляла коса няколко ученици. — Както е тръгнало, май ще превземат северните бойници, довели са техни си великани.

— Видя ли някъде Ремус? — провикна се след него Тонкс.

— Дуелираше се с Долохов — изкрещя Абърфорт, — оттогава не съм го виждал!

— Тонкс — каза Джини, — Тонкс, сигурна съм, че той е добре…

Тонкс обаче беше хукнала през прахоляка след Абърфорт. Джини се обърна безпомощно към Хари, Рон и Хърмаяни.

— Не се притеснявай за тях — каза Хари, макар да съзнаваше, че това са празни думи. — Връщаме се след малко, Джини, просто не се забърквай където не ти е работа и се пази… Хайде! — подкани той Рон и Хърмаяни и тримата тичешком стигнаха при плътната стена, зад която Нужната стая чакаше, за да изпълни желанието на следващия, който влезе в нея.

„Трябва ми мястото, където е скрито всичко“ — замоли наум Хари и на третия път, когато притичаха покрай стената, вратата се появи.

Тътенът на ожесточената битка утихна още щом прекрачиха прага и затвориха след себе си вратата: всичко потъна в тишина. Бяха в помещение с размерите на катедрала и с вид на град: извисилите се стени бяха направени от предмети, скрити от хиляди ученици, които отдавна бяха напуснали училището.

— Изобщо ли не е допускал, че някой ще проникне тук? — попита Рон и гласът му прокънтя в тишината.

— Въобразявал си е, че само той може да влезе — отговори Хари. — Не му провървя, миналата година и на мен ми се наложи да скрия нещо… елате — добави, — мисля, че е някъде там…

Подмина препарирания трол и вълшебния изчезващ сандък, който предишната година Малфой беше поправил с такива ужасни последици, после се подвоуми и погледна в двете посоки на пътеките между вехториите: не помнеше накъде трябва да тръгне…

— Акцио диадема! — извика отчаяна Хърмаяни, но към тях във въздуха не политна нищо.

Точно както и трезорът в „Гринготс“, стаята явно нямаше да разкрие толкова лесно потулените в нея вещи.

— Я да се разделим — предложи Хари на другите двама. — Търсете каменен бюст на старец с перука и тиара! Сложен е на шкаф и определено е някъде наблизо…

Те забързаха по съседните пътеки и Хари чу стъпките им, които кънтяха сред извисилите се камари вехтории, бутилки, шапки, сандъци, столове, книги, оръжия, метли, бухалки…

— Някъде наблизо… — промърмори си той. — Някъде… някъде…

Навлизаше все по-надълбоко и надълбоко в лабиринта и търсеше вещи, познати от онзи път, когато беше влязъл тук. Чуваше силно дъха си, после душата му сякаш потрепери: точно пред него бяха олющеният стар шкаф, където беше скрил стария учебник по отвари, и върху него стърчеше сипаничавият каменен магьосник с прашната овехтяла перука и нещо, наподобяващо потъмняла от времето старинна тиара.

Беше на около три метра и Хари вече беше протегнал ръка, когато някой каза зад него:

— Задръж, Потър!

Той застина и се обърна. Отзад рамо до рамо стояха Краб и Гойл и бяха насочили магическите си пръчки право срещу него. През малкото разстояние между ухилените им лица Хари зърна Драко Малфой.

— Потър, ти държиш моята пръчка — рече той и насочи към него някаква пръчка между Краб и Гойл.

— Вече не е твоя — изхриптя Хари и стисна още по-здраво пръчката от глог. — Който победи, той я държи, Малфой. А тази кой ти я даде?

— Майка ми — отговори Драко.

Хари се засмя, макар че нямаше нищо смешно. Той вече не чуваше Рон и Хърмаяни. Явно бяха излезли извън обсега на слуха му и търсеха диадемата.

— И как така вие тримата не сте с Волдемор? — попита Хари.

— Ще бъдем възнаградени — рече Краб: за такъв едър човек гласът му беше учудващо тих и Хари май не го беше чувал никога да говори така, освен това се усмихваше като малко дете, на което са му обещали голямо пликче бонбони. — Поизостанахме, Потър. Решихме да не се евакуираме. Решихме да те предадем на него.

— Добре сте го измислили — отбеляза Хари.

Не можеше да повярва, че е бил толкова близо и всичко ще бъде провалено от Малфой, Краб и Гойл. Започна да отстъпва бавно назад към мястото, където беше хоркруксът, климнал на една страна върху бюста. Само ако успееше да го хване преди началото на битката…

— И как проникнахте тук? — попита Хари в опит да отклони вниманието им.

— От една година аз всъщност си живея в Стаята на скритите неща — тросна се Малфой.

— Криехме се в коридора отвън — изсумтя Гойл. — Сега вече можем да правим хам-лизиращи заклинания! И ето че ти се изтърсваш право пред нас и разправяш, че търсиш някаква си дида-рема — ухили се той тъпо. — Какво е това дида-рема?

— Хари! — екна внезапно гласът на Рон иззад стената отдясно. — Говориш ли с някого?

Краб замахна като с камшик, насочи магическата си пръчка към петнайсетметровата планина от стара покъщнина, счупени куфари, стари книги и мантии и какви ли не боклуци от неустановен вид и изкрещя:

— Десендо!

Стената се наклони, после се свлече на пътеката откъм страната, където стоеше Рон.

— Рон! — ревна Хари.

Хърмаяни, която не се виждаше, изпищя и Хари чу как от другата страна на разклатената стена на пода падат безброй предмети: той насочи пръчката към основата, извика:

— Фините!

И стената се закрепи.

— Не! — изкрещя Малфой и стисна ръката на Краб, който понечи да повтори заклинанието си. — Ако събориш всичко, нищо чудно да заровиш отдолу и диадемата!

— Чудо голямо, като я заровя! — тросна се Краб и си издърпа ръката. — Черния лорд иска Потър, на кого му пука за някаква си дида-рема.

— Потър е дошъл да я вземе — обясни Малфой със зле прикрито раздразнение, че приятелите му са толкова несхватливи, — а това означава…

— Означава ли… — Краб се извърна към Малфой, без да крие яда си. — На кого му пука какво мислиш ти? Няма вече да изпълнявам заповедите ти, Драко. С теб и баща ти е свършено.

— Хари! — извика отново Рон от другата страна на стената вехтории. — Какво става?

— Хари! — изимитира го Краб. — Какво става… не, Потър! Круцио!

Хари се беше хвърлил към тиарата: проклятието на Краб не го улучи, затова пък порази каменния бюст, който отхвърча във въздуха, а диадемата се извиси право нагоре, после запада и се скри сред купчината вещи, където беше стоял бюстът.

— СПРИ! — изкрещя Малфой на Краб и гласът му проехтя из огромното помещение. — Черния лорд го иска жив…

— Е, и? Аз да не би да го убивам? — извика Краб, като изтласка ръката на Малфой, който се опитваше да го задържи, — но ако мога, ще го убия, Черния лорд го иска мъртъв, какво тол…

На сантиметри от Хари се стрелна струя алена светлина: Хърмаяни беше притичала иззад ъгъла и беше запратила зашеметяващо заклинание право към главата на Краб, но то не го повали, защото Малфой го дръпна.

— Я, мътнородата! Авада Кедавра!

Хари видя как Хърмаяни се хвърля встрани и яростта, задето Краб се е прицелил да убива, заличи всичко друго в съзнанието му. Той запрати по него зашеметяващо заклинание — Краб залитна и изби от ръката на Малфой пръчката, която се търкулна и се скри под планината натрошени мебели и кашони.

— Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! — ревна Малфой към Краб и Гойл, понеже и двамата се бяха