в банята с тоалетна отзад. Беше празна.
— Сигурна ли си, че казаха това…
Ала точно тогава в белега го прониза остра болка и Нужната стая изчезна: той гледаше през високата порта от ковано желязо с крилати глигани върху колоните от двете страни, гледаше през тъмния парк към окъпания в светлини замък. Наджини се беше увила около раменете му. Той беше обсебен от студеното жестоко чувство за целеустременост — предвестник на убийството.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА
БИТКАТА ЗА „ХОГУОРТС“
Омагьосаният таван в Голямата зала беше тъмен и обсипан със звезди, а отдолу на четирите дълги маси на отделните домове седяха чорлави ученици, някои в пътнически наметала, други по халати. Тук-там проблясваха перленобелите силуети на училищните духове бродници. Всички очи, живи и мъртви, бяха вперени в професор Макгонъгол, която говореше от подиума в горния край на залата. Зад нея стояха останалите учители, включително златистият кентавър Фирензи, и членовете на Ордена на феникса, дошли да се бият.
— Евакуацията ще се ръководи от господин Филч и Мадам Помфри. Префекти, щом ви кажа, ще строите домовете си и ще отведете подопечните си на мястото за евакуация.
Много от учениците бяха вцепенени. Но докато Хари се промъкваше покрай стените и се взираше в масата на грифиндорци с надеждата да види Рон и Хърмаяни, Ърни Макмилан стана от масата на хафълпафци и изкрещя:
— Ами ако искаме да останем и да се сражаваме?
Тук-там се чуха ръкопляскания.
— Пълнолетните могат да останат.
— А вещите ни? — извика едно момиче от масата на „Рейвънклоу“. — Куфарите, совите?
— Нямаме време да си стягаме багажа — отговори професор Макгонъгол. — Важното е да ви изведем живи и здрави оттук.
— Къде е професор Снейп? — провикна се едно момиче от масата на слидеринци.
— Той, както се казва, офейка — обясни професор Макгонъгол и грифиндорци, хафълпафци и рейвънклоувци нададоха мощен весел смях.
Хари продължи да се придвижва през залата покрай масата на „Грифиндор“ — търсеше с поглед Рон и Хърмаяни. Докато минаваше, към него се извръщаха лица и се чуваше оживено шушукане.
— Вече сме направили защитни магии на замъка — съобщи професор Макгонъгол, — но те едва ли ще издържат дълго, ако не ги подсилим. Затова ще ви помоля да се придвижвате бързо и спокойно и да изпълнявате указанията на префектите…
Последните й думи обаче бяха заглушени от друг глас, проехтял в залата. Беше висок, студен и ясен: не можеше да се определи откъде идва — сякаш се просмукваше от самите стени. Подобно на чудовището, което навремето беше командвал, гласът като че ли беше спал векове, за да се пробуди сега.
— Знам, че се готвите за битка. — Някои от учениците се разпищяха, други се вкопчиха един в друг и с ужас започнаха да се озъртат, за да видят откъде идва гласът. — Усилията ви са напразни. Не можете да се сражавате с мен. Аз не искам да ви убивам. Много уважавам учителите в „Хогуортс“. Не искам да проливам кръвта на магьосници.
В залата се беше възцарила тишина, тишина, която притиска тъпанчетата и сякаш е прекалено мощна да се побере между стените.
— Предайте ми Хари Потър — каза гласът на Волдемор — и никой няма да пострада. Предайте ми Хари Потър и аз ще оставя училището непокътнато. Предайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени. Чакам до полунощ.
Тишината ги погълна отново. Всички глави се извърнаха, всички очи бяха намерили Хари, за да го приковат в блясъка на хиляди невидими проблясъци. После от масата на слидеринци стана някой и Хари позна Панси Паркинсън, която вдигна разтреперана ръка и изпищя:
— Но той е там! Потър е ей там! Някой да го залови!
Още преди Хари да е казал нещо, всички се раздвижиха. Грифиндорци пред него се изправиха и застанаха с лице, но не към Хари, а към слидеринци. После станаха и хафълпафци и почти в същия миг и рейвънклоувци, всички с гръб към Хари, всички вторачени не в него, а в Панси. Изумен и стреснат, Хари видя как навсякъде изникват магически пръчки, извадени изпод наметалата или от ръкавите.
— Благодаря, госпожице Паркинсън — каза отсечено професор Макгонъгол. — Ще напуснете първа залата заедно с господин Филч. Нека ви последват и останалите от вашия дом.
Хари чу стърженето на пейки, после слидеринци се изнесоха шумно от другата страна на залата.
— „Рейвънклоу“, тръгвайте след тях! — извика професор Макгонъгол.
Четирите маси се опразваха бавно. На масата на слидеринци не остана никой, затова пък неколцина от по-големите рейвънклоувци продължиха да седят, докато съучениците им се изнизваха, хафълпафци, които останаха, бяха повече и от тях, а колкото до грифиндорци, половината продължиха да седят и се наложи професор Макгонъгол да слиза от учителския подиум, за да подкани непълнолетните да тръгват.
— И дума да не става, Крийви, тръгвай! И ти, Пийкс!
Хари забърза към семейство Уизли — всички седяха заедно на масата на грифиндорци.
— Къде са Рон и Хърмаяни?
— Не ги ли намери? — притесни се господин Уизли.
Но замълча, защото на подиума се качи Кингзли, за да се обърне към онези, които бяха останали.
— До полунощ разполагаме само с половин час, затова трябва да действаме бързо! Учителите в „Хогуортс“ и Орденът на феникса одобриха план на бойните действия. Професор Флитуик, професор Спраут и професор Макгонъгол ще отведат бойни групи на трите най-високи кули — „Рейвънклоу“, Астрономическата и „Грифиндор“, — откъдето те ще виждат всичко като на длан и ще са в отлични позиции да правят заклинания. През това време ние с Ремус и Артър ще изведем няколко бойни групи в парка. Някой трябва да организира защитата на входовете на тунелите, водещи към училището…
— Звучи като работа точно за нас — провикна се Фред, като посочи себе си и Джордж, и Кингзли кимна.
— И така, водачите тук при мен, за да разпределим отрядите.
— Потър — каза професор Макгонъгол и забърза към него, докато учениците се стичаха към подиума и се блъскаха, за да получат указания, — ти не трябваше ли да търсиш нещо?
— Моля? А, да — възкликна Хари.
Почти беше забравил за хоркрукса, почти беше забравил, че битката започва, за да може той да го търси: необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни за миг беше засенчило всички други мисли в главата му.
— Тогава върви, Потър, върви!
— Добре… да…
Усети как другите го изпращат с поглед, когато отново излезе на бегом от Голямата във входната зала, още пълна с евакуирани ученици. Остави се те да го понесат нагоре по мраморното стълбище, но в горния му край забърза по един безлюден коридор. Страхът и паниката замъгляваха мислите му. Хари се опита да се успокои, да насочи вниманието си към търсенето на хоркрукса, ала мислите му жужаха трескаво и безплодно като оси, хванати зад стъкло. Явно не можеше да ги подреди без Рон и Хърмаяни, без тяхната помощ. Тръгна по-бавно и някъде по средата на пустия коридор спря, седна на постамента на една от статуите, които се бяха изнесли, и извади от кесийката около врата си Хитроумната карта. Никъде по нея не откри имената на Рон и Хърмаяни, макар и да си помисли, че те може би са скрити от множеството плътни точици, отправили се към Нужната стая. Прибра картата, захлупи лице върху дланите си и затвори очи в опит да се съсредоточи…
Волдемор бе очаквал да отиде в кулата „Рейвънклоу“.
Ето един неоспорим факт, нещо, от което да се оттласне. Волдемор беше пратил Алекто Кароу да дежури в общата стая на „Рейвънклоу“ и за това имаше само едно обяснение: той се страхуваше да не би Хари вече да знае, че неговият хоркрукс е свързан с този дом.
Ала единственият предмет, който изглежда имаше някакво отношение към „Рейвънклоу“, беше
