изгубената диадема… и нима изобщо беше възможно диадемата да е този хоркрукс? Нима беше възможно слидеринецът Волдемор да е намерил диадемата, изплъзвала се на поколения рейвънклоувци? Кой е могъл да му каже къде да търси, при положение че никой сред живите не я беше виждал?
Никой сред живите ли…
Хари отново отвори очи под пръстите си. Скочи от постамента и хукна обратно по същия път, откъдето беше дошъл: вече по следите на единствената си, на последната надежда. Звукът от стотици хора, отправили се към Нужната стая, ставаше все по-силен, когато Хари се върна на мраморното стълбище. Префектите крещяха напътствия, като се опитваха да не губят от поглед учениците от домовете си, всички се бутаха и блъскаха, Хари видя как Закарайъс Смит изтиква първокурсниците, за да се нареди най-отпред на опашката, тук-там по-малките ученици плачеха, а по-големите викаха отчаяно, за да открият приятелите и близките си…
Хари зърна перленобял силует, който се рееше из входната зала долу, и ревна с цяло гърло, за да надкрещи олелията.
— Ник! НИК! Трябва да говоря с теб!
Промуши се през приливната вълна от ученици и накрая стигна долния край на стълбището, където го чакаше Почтибезглавия Ник, духът бродник на Грифиндорската кула.
— Хари! Скъпо момче!
Ник посегна и стисна между дланите си ръцете на Хари, който изпита чувство, че е бръкнал в ледена вода.
— Трябва да ми помогнеш, Ник. Кой е духът бродник на кулата „Рейвънклоу“?
Почтибезглавия Ник се изненада и се пообиди.
— Сивата дама, разбира се, но ако имаш нужда от услугите на дух бродник…
— Тя ми трябва… знаеш ли къде е?
— Я да видим…
Главата на Ник се поразклати върху яката му с къдрички, докато той се оглеждаше и надзърташе над главите на учениците, които прииждаха на талази.
— Ето я там, Хари, младата жена с дългата коса.
Хари се извърна в посоката, накъдето сочеше прозрачният пръст на Ник, и видя висок дух бродник — жената усети, че той я гледа, вдигна вежди и мина през една стена.
Хари се завтече след нея. Веднага щом влезе през вратата на коридора, където жената беше изчезнала, той я видя чак в дъното — все още се отдалечаваше плавно от него.
— Ей… чакай… върни се!
Жената благоволи да спре, както се рееше на няколко сантиметра над земята. Хари си помисли, че е красива — беше с дълга до кръста коса и с наметало до пода, но изглеждаше високомерна и горделива.
Когато се приближи, Хари я позна — беше я подминавал много пъти по коридорите, но никога не беше разговарял с нея.
— Ти ли си Сивата дама?
Тя само кимна, без да казва нищо.
— Духът бродник на кулата „Рейвънклоу“?
— Точно така.
Тонът й не беше особено насърчителен.
— Много те моля, нуждая се от помощ. Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за изгубената диадема.
Устните й се извиха в студена усмивка.
— Опасявам се, че не мога да ти помогна — отсече жената и след като се обърна, понечи да си тръгне.
— ЧАКАЙ!
Хари не искаше да крещи, но гневът и паниката надделяваха. Докато жената се рееше пред него, той си погледна часовника: до полунощ оставаха петнайсет минути.
— Не търпи отлагане — каза разярен Хари. — Ако диадемата е в „Хогуортс“, трябва да я намеря, и то бързо.
— Ти съвсем не си първият ученик, който се е устремил към диадемата — отбеляза презрително жената. — Поколения ученици са ми досаждали, за да…
— Не се опитвам да изкарам по-високи оценки — изкрещя й Хари. — Става въпрос за Волдемор… трябва да го разгромим… или това не те вълнува?
Жената не можеше да се изчерви, но прозрачните й страни станаха по-матови, а гласът й беше по- разгорещен, когато тя отговори:
— Разбира се, че ме вълнува… как смееш да намекваш, че…
— В такъв случай ми помогни!
Жената губеше самообладание.
— Тук… тук не става въпрос за… — измърмори тя. — Диадемата на майка ми…
— На твоята
Тя явно се ядоса на себе си.
— Докато бях жива, се казвах Хелена Рейвънклоу.
— Ти си й дъщеря? В такъв случай би трябвало да знаеш какво е станало с диадемата!
— Макар че диадемата вдъхва мъдрост — рече жената в очевиден опит да си възвърне самообладанието, — съмнявам се, че ще увеличи шансовете ти да разгромиш магьосника, който нарича себе си Лорд…
— Нали току-що ти казах, изобщо не искам да си я слагам тая диадема! — прекъсна я вбесен Хари. — Нямам време да ти обяснявам… но ако „Хогуортс“ ти е скъп, ако искаш да видиш Волдемор победен, длъжна си да ми кажеш всичко, което знаеш за нея!
Жената продължи да се рее мълчаливо във въздуха и да гледа Хари отвисоко и той беше погълнат от чувството за безнадеждност. Ако Сивата дама изобщо знаеше нещо, тя е щяла да го каже, разбира се, на Флитуик или на Дъмбълдор, които със сигурност са й задавали същия въпрос.
Хари поклати глава и понечи да си тръгне, но жената каза тихо:
— Откраднах диадемата от майка ми.
— Какво… какво си направила?
— Откраднах диадемата — повтори шепнешком Хелена Рейвънклоу. — Мечтаех да стана по-умна, по- важна от майка си. Избягах с диадемата.
Хари не знаеше как е успял да спечели доверието й, а и не попита: просто заслуша много внимателно, когато жената продължи:
— Ако се вярва на хората, майка ми така и не е признала, че диадемата е изчезнала, и се е преструвала, че е у нея. Премълчала е, че я е изгубила, премълчала е и ужасното ми предателство, не е споделила дори с другите основатели на „Хогуортс“. После била покосена от неизлечима болест. Въпреки коварството ми отчаяно искала да ме види още веднъж. Пратила да ме търси един човек, който отдавна ме обичаше, макар че аз отклонявах най-категорично ухажването му. Знаела, че той няма да се успокои, докато не ме открие.
Хари зачака. Жената си пое дълбоко въздух и отметна глава.
— И той ме намери в гората, където се бях скрила. Отказах да се върна с него и тогава баронът прибягна до насилие. Винаги си е бил сприхав. Вбеси се от отказа ми, ревнуваше, че съм свободна, и ме прониза.
—
— Да, Кървавия барон — потвърди Сивата дама и отметна наметалото си, за да му покаже тъмната рана на белите си гърди. — Щом видя какво е направил, изпита угризения на съвестта. Издърпа оръжието, което ми беше отнело живота, и се самоуби с него. Оттогава минаха доста векове, но той още носи веригите — като знак на покаяние… както е и редно — добави тя горчиво.
— А… а диадемата?
— Тя остана там, където я скрих, щом чух, че баронът се приближава през гората. Пъхнах я в едно изкорубено дърво.