Хари Потър и даровете на смъртта

Завтече се по поредния коридор — там беше пълно със сови, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше да ги фрасне с лапи, явно за да се върнат където им е мястото…

— Потър! — Насочил магическата си пръчка, Абърфорт Дъмбълдор беше препречил коридора отпред. — През кръчмата ми на върволица минават стотици ученици!

— Знам, евакуираме ги — обясни Хари. — Волдемор…

— Ще нападне, защото те не те предадоха — продължи вместо него Абърфорт, — не съм глух, цял Хогсмийд го чу. И толкова ли не хрумна на никого да вземете няколко слидеринци за заложници? Сред онези, които пращате на безопасно място, има деца на смъртожадни. Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?

— Това не би спряло Волдемор — отвърна Хари, — а и брат ви не би го направил никога.

Абърфорт изсумтя и забърза в обратната посока.

Брат ви не би го направил никога… Е, това си е истина, помисли Хари: Дъмбълдор, който толкова дълго беше защитавал Снейп, за нищо на света не би държал за заложници ученици…

После Хари отново хукна, заобиколи последния ъгъл и с вик на облекчение, но и на гняв пресрещна Рон и Хърмаяни: двамата се бяха натоварили с някакви големи извити мръсни жълти чудесии, освен това Рон стискаше под мишница и метла.

— Къде бяхте, да ви вземат мътните? — изкрещя Хари.

— В Стаята на тайните — обясни Рон.

— В Стаята… Какво? — ахна Хари и се закова с олюляване пред тях.

— Хрумна му на Рон, на Рон! — каза задъхана Хърмаяни. — Блестящо, нали? След като ти тръгна, му казах — дори и да намерим другия, как ще го унищожим? Още не сме обезвредили чашата! И точно тогава на Рон му хрумна! Базилискът!

— Какво, да му се не…

— Нещо, с което да унищожим хоркруксите — отвърна простичко Рон.

Хари сведе очи към нещата, които Рон и Хърмаяни стискаха в ръце: огромни извити зъби, които явно бяха изтръгнати от черепа на мъртвия базилиск.

— Но как сте проникнали там? — попита Хари, като премести поглед от зъбите към Рон. — Трябва да знаете змийски!

— Той знае — пошушна Хърмаяни. — Покажи му, Рон!

Рон издаде ужасен съскащ звук като от душене.

— Точно така ти отвори капачето на медальона — смънка той, сякаш се извиняваше. — Наложи се да опитвам няколко пъти, докато налучкам как е правилно, но накрая все пак влязохме — сви Рон скромно рамене.

— Беше невероятен! — рече Хърмаяни. — Направо невероятен.

— Е, и… — Хари се опитваше да не губи нишката. — Е, и…

— И ние унищожихме още един хоркрукс — отговори Рон и извади от якето си останките от чашата на Хафълпаф. — Хърмаяни я прониза. Реших, че е редно тя да го направи. Не беше имала това удоволствие.

— Гениално! — извика Хари.

— А, дребна работа — отвърна Рон, но изглеждаше твърде доволен от себе си. — А при теб какво ново?

Точно когато го каза, някъде горе екна взрив: и тримата извърнаха очи към тавана, от който се посипа прах, и чуха в далечината писък.

— Знам как изглежда диадемата, знам и къде е — заговори бързо Хари. — Той я е скрил точно там, където и аз скрих стария учебник по отвари и където всички от векове крият разни неща. Въобразявал си е, че е единственият, който е намерил това място. Да вървим!

Докато стените се тресяха, Хари заведе другите двама през скрития вход на стълбището за Нужната стая. Вътре бяха само три жени: Джини, Тонкс и възрастна магьосница с проядена от молците шапка — Хари позна веднага бабата на Невил.

— А, Потър! — рече тя отсечено, сякаш го е чакала. — Ти можеш да ни кажеш какво става.

— Всичко наред ли е? — попитаха в един глас Джини и Тонкс.

— Поне доколкото знаем… — отговори Хари. — Още ли има хора в прохода за „Свинската глава“?

Знаеше, че докато има хора, които използват Нужната стая, тя няма да може да се преобрази.

— Аз бях последната, която мина по него — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, реших, че е неразумно да го държим отворен, при положение че Абърфорт вече не е в кръчмата. Видяхте ли някъде моя внук?

— Той се сражава — каза Хари.

— Естествено! — гордо рече старата дама. — Извинете, но трябва да отида да му помагам.

И тя с изненадваща бързина заситни към каменните стъпала.

Хари погледна Тонкс.

— Мислех, че си при Теди у майка си.

— Не знаех какво става и не издържах… — Тонкс явно се измъчваше. — Майка ми ще се грижи за него… видяхте ли някъде Ремус?

— Смяташе да изведе една от бойните групи в парка…

Без да казва и дума повече, Тонкс изхвърча от помещението.

— Извинявай, Джини — подхвана Хари, — но за малко трябва да излезеш и ти. После може да се върнеш.

Джини страшно се зарадва, че ще се махне от убежището.

— После може да се върнеш! — извика Хари след нея, когато тя се завтече след Тонкс към стълбището. — Трябва да се върнеш!

— Я чакайте! — каза рязко Рон. — Забравихме!

— Кого? — попита Хърмаяни.

— Домашните духчета, всички те сигурно са долу в кухнята, нали?

— Предлагаш да ги включим в сражението ли? — рече Хари.

— А, не — угрижено възрази Рон. — Предлагам да им кажем да се изнесат оттам. Не искаме още Добиевци, нали? Не можем да им заповядаме да умрат за нас…

Екна трясък: базилисковите зъби западаха от ръцете на Хърмаяни. Тя изтича при Рон и обви ръце около врата му, после горещо го целуна по устните. Рон хвърли зъбите и метлата, които държеше, и откликна с такова въодушевление, че вдигна Хърмаяни във въздуха.

— Сега ли намерихте? — попита плахо Хари и когато не се случи нищо, освен че Рон и Хърмаяни се вкопчиха един в друг още по-здраво и залитнаха на място, той повиши тон: — Ей! Тук се води война!

Двамата се отдръпнаха, без да се пускат.

— Знам, мой човек — каза Рон, но изглеждаше така, сякаш са го ударили с блъджър по темето. — Сега или никога, нали?

— Стига си се лигавил! Ами хоркруксът? — изкрещя Хари. — Не мислите ли, че може… да поотложите, докато намерим диадемата?

— Да… прав си… извинявай… — каза Рон и двамата с Хърмаяни поруменели се заеха да събират зъбите.

Когато тримата отново излязоха в коридора горе, стана ясно, че за минутите, които са прекарали в Нужната стая, положението в замъка рязко се е влошило: стените и таваните се тресяха по-силно от всякога, във въздуха се носеше прах, а Хари видя през най-близкия прозорец зелени и червени светлини, проблясващи съвсем близо до подножието на замъка, и разбра, че смъртожадните всеки момент ще проникнат вътре. Погледна надолу и зърна великана Гроп, който криволичеше, размахваше нещо, май едно от грозилищата от водоливниците, изтръгнато от покрива, и ревеше недоволно.

— Дано стъпче някои — каза Рон, когато някъде съвсем наблизо екнаха нови писъци.

— Само да не са от нашите! — каза глас: Хари се обърна и видя Джини и Тонкс, двете стояха с магически пръчки, насочени към съседния прозорец, от който липсваха няколко стъкла.

Докато Хари гледаше, Джини успя да се прицели добре и да запрати заклинание по една от групичките