Хари Потър и даровете на смъртта

прицелили в Хари: за стотна от секундата те се поколебаха и това беше всичко, от което Хари се нуждаеше.

— Експелиармус!

Пръчката на Гойл отхвърча от ръката му и хлътна в камарата предмети отстрани, Гойл пък подрипна глупаво на едно място, като се опита да улови своята, Малфой отскочи, за да е извън обсега на второто зашеметяващо заклинание на Хърмаяни, а Рон се появи внезапно в дъното на пътеката и запрати по Краб проклятие за пълно тяловкочанясване, което се размина с него на сантиметри.

Краб се завъртя рязко кръгом и отново кресна:

— Авада Кедавра!

Рон рязко отскочи и се скри, за да се изплъзне от струята зелена светлина. Останал без пръчка, Малфой се сниши зад трикрак дрешник, а Хърмаяни се спусна към тях, като пътем улучи Гойл със зашеметяващо заклинание.

— Някъде тук е! — изкрещя й Хари и засочи купчината вехтории, сред които беше паднала тиарата. — Потърси я, а аз ще отида да помогна на Р…

— ХАРИ! — викна тя.

Той беше предупреден от тътен някъде отзад, който се засилваше. Обърна се и видя, че Рон и Краб тичат колкото им крака държат по пътеката към тях.

— Горещо ли го предпочитате, отрепки такива? — ревна Краб, както бягаше.

Той обаче явно нямаше власт над онова, което беше направил. Гонеха ги пламъци с неестествени размери, които лижеха отстрани стените от вехтории и от допира им те рухваха и се превръщаха в сажди.

— Агуаменти! — изкрещя Хари, ала струята вода, бликнала от върха на магическата му пръчка, се изпари във въздуха.

— БЯГАЙТЕ!

Малфой сграбчи зашеметения с магия Гойл и го затегли, Краб, който сега изглеждаше ужасѐн, търти да бяга преди всички, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха след него, а огънят продължи да ги преследва. Това не беше какъв да е огън: Краб явно беше пратил проклятие, за което Хари не знаеше, и когато те завиха зад ъгъла, пламъците ги подгониха като живи, чувстващи същества, решили на всяка цена да ги погубят. После огънят се преобрази, превърна се в огромна глутница разлютени зверове: извисиха се пламтящи змии, химери и змейове, които се снишиха и пак се издигнаха, а трупалите се със столетия вехтории, с които те се хранеха, бяха отхвърлени във въздуха и се устремиха към зъбатите им пасти над краката с хищни нокти, за да бъдат погълнати от пъкъла.

Малфой, Краб и Гойл изчезнаха от поглед, а Хари, Рон и Хърмаяни се заковаха на място, обкръжени от свирепите огнени чудовища, които стесняваха все повече и повече обръча, размахваха лапи, рога и опашки, а жегата наоколо ги беше притиснала като плътна стена.

— Какво ще правим сега? — разпищя се Хърмаяни така, че се чу над оглушителния тътен на огъня. — Какво ще правим сега?

— Дръж!

Хари грабна от най-близката купчина вехтории две тежки на вид метли и хвърли едната на Рон, който притегли Хърмаяни зад себе си. Хари преметна крак през втората, после се оттласнаха с все сила от пода и се извисиха във въздуха, като избегнаха на сантиметри твърдия клюн на огнена граблива птица, който изтрака подире им. Пушекът и жегата ги обгръщаха отвсякъде: долу прокълнатият огън поглъщаше укритото от поколения преследвани ученици, гузните плодове на хиляди забранени експерименти, тайните на безброй души, потърсили убежище в стаята. Хари не виждаше никъде и следа от Малфой, Краб и Гойл, кръжеше възможно най-ниско, доколкото се осмеляваше, над стръвните огнени страшилища и се опитваше да ги открие, долу обаче нямаше нищо друго, освен пламъци… Каква ужасна смърт!… Хари никога не беше пожелавал това…

— Хари, да се махаме оттук, да се махаме оттук! — ревна Рон, въпреки че от черния пушек вратата не се виждаше.

Точно тогава Хари чу тих жален човешки писък, дошъл някъде от ужасната суматоха и трясъка на всепоглъщащия огън.

— Прекалено… прекалено опасно е! — извика Рон, но Хари продължи да кръжи във въздуха.

Очилата го предпазваха поне малко от дима и той се взираше в огнената буря долу с надеждата да открие някакъв признак на живот, крайник или лице, които още да не са овъглени като дърво…

И ги видя: Малфой беше обхванал с ръце Гойл, който беше в безсъзнание, двамата се бяха закрепили върху клатушкаща се кула от овъглени чинове, и Хари се устреми надолу към тях. Малфой забеляза, че се приближава, и вдигна ръка, но още докато я хващаше, Хари разбра, че е безполезно: Гойл беше прекалено тежък, а потната длан на Малфой веднага се изплъзна…

— АКО ЗАРАДИ ТЯХ УМРЕМ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! — ревна отнякъде гласът на Рон и точно когато върху тях връхлетя огромна пламтяща химера, Рон и Хърмаяни изтеглиха Гойл на метлата си и като се въртяха и кръжаха, се извисиха отново във въздуха, а Малфой се покатери зад Хари.

— Вратата, към вратата, към вратата! — изпищя той в ухото му и след като набра скорост, Хари политна след Рон, Хърмаяни и Гойл през кълбетата черен пушек, като едва си поемаше въздух: малкото предмети наоколо, които все още не бяха обгорени от всепоглъщащите пламъци, се разхвърчаха във въздуха, запратени високо от тържествуващите твари на прокълнатия огън: чаши и щитове, проблясваща огърлица и стара, потъмняла от времето тиара…

— Какво правиш, какво правиш? Вратата е натам! — изпищя Малфой, но Хари зави рязко и се гмурна надолу.

Диадемата падаше бавно, въртеше се и блещукаше, докато се снишаваше към зейналата паст на една змия, и точно тогава той я улови, надяна я на китката си…

Зави отново точно когато змията се спусна към него. Извиси се и се насочи право към мястото, където се надяваше да е отворената врата: Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали, а Малфой пищеше и се беше вкопчил в Хари толкова здраво, че чак го заболя. После Хари видя през дима върху стената правоъгълно петно и зави с метлата към него — след мигове белите му дробове се напълниха с чист въздух и те се блъснаха в стената на коридора отвън.

Малфой падна от метлата и се просна по лице, както се давеше, кашляше и се опитваше да си поеме въздух. Хари се претърколи и седна: вратата на Нужната стая беше изчезнала, а Рон и Хърмаяни седяха запъхтени до Гойл, който още не беше дошъл в съзнание.

— К-краб… — пророни задавен Малфой веднага щом си възвърна дар словото. — К-краб…

— Мъртъв е — рязко каза Рон.

Възцари се тишина, чуваха се само запъхтяното им дишане и кашлянето. Точно тогава замъкът беше разлюлян от няколко невероятно силни труса и покрай тях профучаха цяла кавалкада призрачни силуети, които бяха яхнали коне, а главите им под мишниците пищяха кръвожадно. След като безглавата шайка отмина, Хари се изправи с усилие и се огледа: навсякъде наоколо бушуваше битка. Освен писъците на отстъпващите призраци той чу други викове. Заля го паника.

— Къде е Джини? — попита ненадейно. — Беше тук. Трябваше да се върне в Нужната стая.

— Майко мила, нима смяташ, че след онзи пожар още има такава стая? — попита Рон, докато се изправяше, разтърка гърди и се огледа наляво и надясно. — Дали да не се разделим и да я потърсим?

— Не — отсече Хърмаяни, която също стана на крака. Малфой и Гойл продължиха да лежат отчаяно на пода в коридора, и двамата бяха останали без магически пръчки. — Хайде да не се делим. Предлагам да вървим… какво е това на ръката ти, Хари?

— Моля? А, да…

Той издърпа диадемата от китката си и я вдигна. Още пареше и беше почерняла от саждите, но когато се взря по-внимателно, Хари успя да разчете думите, изсечени със ситни букви отгоре: Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?

От диадемата като че ли се процеждаше нещо като кръв, тъмно и катранесто. Най-неочаквано Хари усети как украшението силно се разтресе, после се строши в ръцете му и на него му се стори, че чува възможно най-тихия и най-далечен писък от болка, прокънтял не от парка на замъка, а от нещото, което току-що се беше разпаднало между пръстите му.