Хари Потър и даровете на смъртта

Но нека не забравяме какво сме длъжни да н-направим! Единствени ние можем да сложим край на това!

Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си прогорен ръкав — за да се успокои, поемаше големи глътки въздух, от които гърдите й се надигаха, после, без да пуска Рон, се извърна към Хари.

— Трябва да разбереш къде е Волдемор, защото той държи змията при себе си, нали? Хайде, Хари… надзърни в съзнанието му!

Защо ли трябваше да е толкова лесно? Защото вече няколко часа белегът му пареше от болка и настояваше да му покаже мислите на Волдемор ли? По волята на Хърмаяни Хари затвори очи и писъците, трясъците, всички дразнещи слуха шумове на битката в миг бяха заглушени и зазвучаха някъде далеч, сякаш той стоеше на много километри от тях…

Намираше се в средата на запусната, но странно позната стая с отлепени тапети по стените, всички прозорци без един бяха заковани. Звуците от щурма на замъка бяха приглушени и далечни. През единствения незакован прозорец се виждаха светлини, лумнали в далечината, там, където беше замъкът, в стаята обаче беше тъмно и единствената светлина идваше от самотно газениче.

Той въртеше магическата пръчка между пръстите си и я разглеждаше, а мислите му бяха насочени към Нужната стая в замъка, тайната стая, която единствен той беше открил, Нужната стая, както и Стаята на тайните, можеше да бъде намерена само от някой достатъчно умен, хитър и безкрайно любопитен… беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… въпреки че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала много по-далеч, отколкото беше очаквал някога… прекалено далеч…

— Господарю… — чу се отчаян и дрезгав глас.

Той се извърна: в най-тъмния ъгъл седеше Луциус Малфой, опърпан и все още със следите от наказанието, което беше понесъл след последното бягство на момчето. Едното му око и досега беше затворено и отекло.

— Господарю… умолявам ви… синът ми…

— Дори синът ти да е мъртъв, Луциус, аз нямам никаква вина. Той не се присъедини към мен като останалите слидеринци. Може би е решил да стане приятел на Хари Потър.

— Не… за нищо на света — пророни Малфой.

— Надявай се да не го е направил.

— Не… не ви ли е страх, господарю, че Потър може да умре, покосен от друга ръка, а не от вашата? — попита с разтреперан глас Малфой. — Прощавайте, но… но няма ли да е по-разумно да сложите край на битката, да отидете в замъка и сам да го… да го потърсите?

— Не се преструвай, Малфой. Искаш битката да спре, за да разбереш какво е станало със сина ти. Освен това не ми се налага да ходя да търся Потър. Преди да е свършила нощта той сам ще дойде при мен.

Волдемор отново сведе поглед към магическата пръчка между пръстите си. Тя го притесняваше… а всичко, което притесняваше Черния лорд, изискваше нещо да се промени…

— Иди да доведеш Снейп.

— Снейп ли… г-господарю?

— Да, Снейп. Още сега. Трябва ми. Искам да го помоля за… за една услуга. Върви.

Уплашен, Луциус излезе с леко залитане от сумрачната стая. Волдемор продължи да върти пръчката между пръстите си и да я гледа вторачено.

— Това е единственият начин, Наджини — прошепна той и се извърна към огромната дебела змия, увиснала във въздуха: тя се гънеше плавно вътре в омагьосаната защитна сфера, която Волдемор й беше направил — обсипана със звезди и прозрачна, нещо средно между проблясващ кафез и аквариум.

Хари ахна, дръпна се и отвори очи и в същия миг върху ушите му се стовариха писъците и виковете, тътенът и трясъците на битката.

— Той е в Къщата на крясъците. Змията е с него, около нея има някаква магическа защита. Той току-що прати Луциус Малфой да намери Снейп.

— Волдемор е в Къщата на крясъците? — възмути се Хърмаяни. — Дори… дори не се бие?

— Не смята, че трябва да се бие — отвърна Хари. — Сигурен е, че аз сам ще отида при него.

— Но защо?

— Знае, че издирвам хоркруксите, държи Наджини близо до себе си… очевидно трябва да отида при него, ако искам да се доближа до онази твар…

— Ами да — изправи рамене Рон. — Значи няма да ходиш там, той иска точно това, очаква го. Ти ще стоиш тук и ще пазиш Хърмаяни, а аз ще отида и ще…

Хари го прекъсна.

— Вие двамата оставате тук, а аз ще отида с мантията невидимка и ще се върна веднага щом…

— Не — отсече Хърмаяни. — Много по-разумно е аз да взема мантията и да…

— И през ум да не ти минава! — изръмжа Рон.

— Рон, аз мога не по-зле от… — подхвана Хърмаяни, но още преди да довърши изречението гобленът в горния край на стълбището, където стояха, се разпра и се разтвори.

— ПОТЪР!

Там стояха двама смъртожадни с маски, ала още преди да са вдигнали магическите си пръчки Хърмаяни изкрещя:

— Глисео!33

Стъпалата под краката им се изравниха и се превърнаха в улей, по който тримата с Хари и Рон се плъзнаха надолу, без да могат да направляват скоростта, но толкова бързо, че зашеметяващите заклинания на смъртожадните изсвистяха високо над главите им. Тримата се изстреляха през гоблена в долния край на стълбището, завъртяха се като пумпали на пода и се удариха в стената отсреща.

— Дуро!34 — викна Хърмаяни, насочила пръчката към гоблена, и той се превърна в камък, след което се чуха два удара, толкова силни, че чак да ти се пригади — смъртожадните, които ги преследваха, се бяха блъснали в него.

— Назад! — изкрещя Рон и тримата се долепиха до една врата точно когато покрай тях с тътен препуснаха цели пълчища чинове, подкарани от професор Макгонъгол, която подтичваше отзад.

Тя явно не забеляза тримата: косата й беше разпусната и на бузата й се виждаше рана. Зави зад ъгъла и те я чуха да пищи:

— ЩУРМУВАЙ!

— Хари, скрий се под мантията невидимка — подкани Хърмаяни. — Нас не ни мисли…

Той обаче заметна с мантията и тримата: колкото и да бяха пораснали, Хари се съмняваше, че някой ще забележи краката им без тела сред прахта, извила се във въздуха, падащите камъни и стрелкащите се във всички посоки заклинания.

Притичаха надолу по следващото стълбище и се озоваха в коридор, пълен със сражаващи се. Портретите от двете страни бяха претъпкани с фигури, които подвикваха съвети и насърчаваха, а смъртожадните — и с маски, и без маски — се дуелираха с учители и ученици. Дийн явно си беше спечелил пръчка, защото сега стоеше лице в лице с Долохов, а Парвати се биеше с Травърс. Хари, Рон и Хърмаяни веднага вдигнаха пръчките, готови за удар, но биещите се криволичеха и се стрелкаха наоколо толкова често, че имаше голяма вероятност, ако тримата запратят проклятия, да уцелят някого от своите. Още докато стояха нащрек и търсеха случай да се включат, чуха силно бъзззззззз! — Хари погледна нагоре и видя Пийвс, който шеметно кръжеше над тях и обстрелваше с пашкули на драки вероломки смъртожадните, чиито глави внезапно бяха покрити с гърчещи се зелени грудки, наподобяващи тлъсти червеи.

— Аааааа!

Шепа грудки бяха уцелили мантията невидимка над главата на Рон: слузестите зелени корени бяха увиснали неправдоподобно във въздуха, докато Рон се мъчеше да се откопчи от тях.

— Тук има някой невидим! — изкрещя един смъртожаден с маска и засочи.

Дийн се възползва в пълна мяра от това, че той е отклонил за миг вниманието си, и го повали със зашеметяващо заклинание, Долохов се опита да отвърне на удара, ала Парвати го уцели с тяловкочанясващо проклятие.