всяка жена и дете, ако са се опитали да те укрият от мен. Един час.
И Рон, и Хърмаяни заклатиха трескаво глави, без да откъсват очи от Хари.
— Не го слушай — каза Рон.
— Всичко ще бъде наред — добави неистово Хърмаяни. — Хайде… хайде да се върнем в замъка — ако той е отишъл в гората, трябва да измислим нов план…
Тя се извърна към трупа на Снейп, сетне забърза обратно към входа на тунела. Рон я последва. Хари взе мантията невидимка и отново погледна надолу към Снейп. Не беше наясно какво точно изпитва, освен стъписване от начина, по който Снейп беше убит, и от причината за това…
Запълзяха обратно по тунела и Хари се запита дали и Рон и Хърмаяни още чуват като него думите на Волдемор да кънтят в главите им:
Моравата пред замъка сякаш беше осеяна с малки купчинки. До зазоряване оставаше малко повече от час и въпреки това беше тъмно като в рог. Тримата забързаха към каменното стълбище. Пред тях се въргаляше изоставена самотна обувка с размерите на малка лодка. Освен нея, нямаше други следи от Гроп и противника му.
В замъка беше необичайно тихо — не блясваха светлини, не се чуваха трясъци, писъци и викове. По плочника в безлюдната входна зала имаше петна от кръв. Навсякъде по пода още бяха разпилени изумруди, както и парчета мрамор и трески. Много от перилата бяха отнесени.
— Къде са всички? — прошепна Хърмаяни.
Рон влезе пръв в Голямата зала, Хари спря на прага.
Масите на домовете ги нямаше, в залата беше пълно с народ. Оцелелите стояха на групи и се прегръщаха. Мадам Помфри и още няколко души, които й помагаха, оказваха върху подиума първа помощ на ранените. Сред пострадалите беше и Фирензи: от хълбока му течеше кръв и той потреперваше, както лежеше — не можеше да се изправи.
Загиналите бяха наредени един до друг в средата на залата. Хари не видя тялото на Фред, защото около него се бяха струпали всички от семейството му. Джордж беше коленичил до главата му, госпожа Уизли лежеше разтреперана върху гърдите на Фред, господин Уизли я галеше по косата, а по бузите му на вадички се стичаха сълзи.
Рон и Хърмаяни отидоха при тях, без да кажат и дума на Хари. Той видя как Хърмаяни се приближава до Джини, чието лице беше подпухнало и зачервено, и я прегръща. Рон се присъедини към Бил, Фльор и Пърси, който го обхвана с ръка през раменете. След като Джини и Хърмаяни се приближиха до останалите от семейството, Хари видя ясно и телата, положени до Фред: Ремус и Тонкс, бледи, спокойни и омиротворени, сякаш заспали под тъмния омагьосан таван.
Голямата зала като че ли се плъзна встрани, смали се, сви се, когато Хари се дръпна рязко от вратата. Не можеше да си поеме въздух. Нямаше сили да погледне никое от другите тела, да види кой още е загинал заради него. Нямаше сили да отиде при семейство Уизли, да ги погледне в очите — ако той се беше жертвал пръв, Фред сигурно нямаше да загине…
Обърна се и затича нагоре по мраморното стълбище. Лупин, Тонкс… би дал всичко, само и само да не чувства… искаше да изтръгне сърцето си, вътрешностите, всичко в себе си, което крещеше от болка…
Замъкът беше съвсем безлюден, дори духовете бродници като че ли се бяха присъединили към сломените от скръб в Голямата зала. Хари тичаше, без да спира, стиснал с все сила кристалната стъкленица с последните мисли на Снейп, и не намали скоростта, докато не излезе при каменното грозилище от водоливника, което пазеше пред кабинета на директора.
— Паролата!
— Дъмбълдор! — каза Хари, без да се замисля, защото копнееше да види именно Дъмбълдор, и за негова изненада грозилището се плъзна встрани и разкри спираловидната стълба отзад.
Но когато нахълта в овалния кабинет, Хари завари промяна. Портретите, накачени по стените, бяха празни. Не беше останал никой от директорите и директорките — явно всички бяха избягали, бяха се прехвърляли по картините из замъка, за да виждат ясно какво става.
Хари погледна безнадеждно към празната рамка на Дъмбълдор, окачена точно зад стола на директора, после й обърна гръб. Каменният мислоем си беше в шкафа, където стоеше обикновено; Хари го вдигна и го премести върху писалището, после изля в широкия съд с изсечени по ръба му руни спомените на Снейп. Щеше да бъде блаженство и облекчение да избяга в нечие чуждо съзнание… едва ли онова, което Снейп му беше оставил, беше по-страшно от собствените му мисли. Спомените се завъртяха, сребристобели и чужди, и Хари се гмурна в тях, без да се колебае, с усещането за безразсъден порив, сякаш това щеше да притъпи изтезаващата го скръб.
Запада с главата напред сред слънчева светлина и краката му опряха в топла земя. Щом се изправи, Хари видя, че е на почти безлюдна детска площадка. В небето в далечината се извисяваше един-единствен заводски комин. На люлките се люлееха две момиченца, а иззад храстите ги наблюдаваше кльощаво момче. Черната му коса беше прекалено дълга, а дрехите му бяха толкова разнородни, че сякаш нарочно бяха подбирани така: окъсели джинси, опърпано яке, което му беше прекалено голямо, като на възрастен човек, и странна блуза, която май беше женска.
Хари се приближи до момчето. Снейп изглежда беше най-много на девет-десет години, блед, дребен, жилест. По слабото му лице се изписа неприкрита жадност, когато видя как по-малкото от двете момиченца се люлее все по-високо от сестра си.
— Не така, Лили! — изписка по-голямата от сестрите.
Но малката се беше засилила до най-високата точка от дъгата на люлката и беше политнала във въздуха — беше политнала в най-буквалния смисъл и се беше устремила със звънък смях към небето, — а после, вместо да се строполи на асфалта на детската площадка, се издигна като акробатка на трапец във въздуха, където остана прекалено дълго, и накрая се приземи прекалено леко.
— Мама ти каза да не правиш така!
Петуния спря люлката, като заби петите на сандалките си в земята, чу се стържещ, хрущящ звук, после тя скочи с ръце на хълбоците.
— Мама каза, че не ти разрешава, Лили!
— Но на мен нищо ми няма — засмя се звънко другото момиченце. — Виж, Туни! Виж какво мога да правя.
Петуния се обърна. На детската площадка нямаше никого, освен тях и Снейп, но момиченцата не знаеха за него. Лили вдигна едно цветче, паднало от храста, зад който се спотайваше Снейп. Петуния тръгна натам, явно разкъсвана между любопитството и неодобрението. Лили изчака тя да се доближи достатъчно и да вижда хубаво, сетне протегна длан. Цветчето в нея ту се разтваряше, ту отново се затваряше като чудата многоуста стрида.
— Престани! — изпищя Петуния.
— Не ти преча — отвърна Лили, но стисна цветето в дланта си и после го хвърли.
— Не е хубаво да правиш така — отсече сестра й, ала проследи с очи цветчето до земята и продължи да го гледа. — Как го правиш? — добави тя и в гласа й определено прозвуча копнеж.
— Очевидно е, нали? — не се сдържа Снейп и изскочи иззад храстите.
Петуния изписка и хукна назад към люлките, докато Лили, макар че също се беше стреснала, остана на мястото си. Снейп изглежда съжали, че се е появил. Бледите му бузи се покриха с лека руменина, когато погледна Лили.
— Кое е очевидно? — попита тя.
Личеше, че Снейп е притеснен и развълнуван. Той стрелна с поглед Петуния, която стоеше при люлките в далечината, сниши глас и каза:
— Знам каква си.
— В какъв смисъл?
— Ти… ти си вещица — пошушна Снейп.
Тя като че ли се обиди.
— Не е много възпитано да кажеш това на някого.
Лили се обърна и вирнала нос, с решителна крачка тръгна към сестра си.
— Недей! — каза Снейп.
