— Указанията, които дадох на своите смъртожадни, са пределно ясни. Да заловят Потър. Да убият приятелите му — колкото повече, толкова по-добре, но него да не пипат. Исках да говорим за теб, Сивиръс, а не за Хари Потър. Ти си много ценен за мен. Много.
— Господарят знае, че не се стремя към друго, освен да му служа. Но нека, господарю, да отида и да намеря момчето. Нека го доведа тук. Знам, че мога…
— Казах ти вече, не! — отвърна Волдемор и когато отново се обърна, Хари видя червения блясък в очите му; наметалото му изплющя като пълзяща змия; после усети в пламтящия си белег, че той става все по-нетърпелив. — Сега ме вълнува само едно нещо, Сивиръс — какво ще стане, когато най-после се срещна с момчето!
— Не може да има и съмнение, господарю, че…
— И все пак има съмнения, Сивиръс. Има.
Волдемор спря и Хари отново видя ясно как плъзга между бледите си пръсти Бъзовата пръчка и вторачено гледа Снейп.
— Защо и двете пръчки, които използвах, дадоха засечка, когато ги насочих срещу Хари Потър?
— Не мога… не мога да отговоря, господарю.
— Не можеш значи…
Ярост прониза като шип главата на Хари: той захапа юмрук, за да не извика от болка. Стисна очи и най-неочаквано вече беше Волдемор, взрян в бледото лице на Снейп.
— Пръчката ми от Оливандър изпълняваше всичко, каквото й кажех, Сивиръс, само не искаше да убие Хари Потър. Два пъти отказа. След като изтезавах Оливандър, той ми каза за еднаквите сърцевини, посъветва ме да взема друга пръчка. Направих го, но щом се натъкна на Потър, пръчката на Луциус се разпадна.
— Н-нямам обяснение, господарю.
Снейп и сега не гледаше Волдемор — черните му очи още бяха вторачени в гънещата се змия в защитната сфера.
— Набавих си трета пръчка, Сивиръс, Бъзовата пръчка, известна още като Пръчка на Ориста и Смъртоносна пръчка. Взех я от предишния й собственик… от гроба на Албус Дъмбълдор…
Сега вече Снейп погледна Волдемор и лицето му заприлича на посмъртна маска. Беше бяло като мрамор и толкова застинало, че когато той заговори, беше стъписващо да осъзнаеш, че безжизнените очи са на жив човек.
— Господарю… нека да отида при момчето…
— През цялата тази дълга нощ, когато съм на ръба на победата, седя тук и се чудя… — каза Волдемор едва ли не шепнешком — чудя се защо Бъзовата пръчка отказва да прави каквото се очаква от нея, отказва да изпълнява волята на притежателя си, както е според преданието… и ми се струва, че знам отговора.
Снейп не каза нищо.
— Може би и ти вече го знаеш? Все пак, Сивиръс, ти си умен човек. Добър и верен слуга си и съжалявам, че това трябва да се случи.
— Господарю…
— Бъзовата пръчка, Сивиръс, не ми служи както трябва, защото не съм нейният истински господар. Тя принадлежи на магьосника, който е убил предишния й собственик. Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ти си жив, Сивиръс, Бъзовата пръчка не може да ми се подчинява.
— Господарю! — възнегодува Снейп и насочи пръчката си.
— Нямам друг избор — продължи Волдемор. — Трябва да стана истински господар на пръчката, Сивиръс. Ако тя стане изцяло моя, най-после и Потър ще бъде мой.
Волдемор шибна въздуха с Бъзовата пръчка. Тя не причини нищо на Снейп, който за стотна от секундата явно помисли, че е бил пощаден; обаче намерението на Волдемор веднага се изясни. Клетката със змията се завъртя във въздуха и още преди Снейп да е успял да направи друго, освен да извика, тя похлупи главата и раменете му и Волдемор каза на змийски:
—
Чу се ужасен писък. Хари видя как и малкото руменина по лицето на Снейп изчезва, как пребледнява като платно, черните му очи се разшириха, когато зъбите на змията се впиха във врата му, а краката му се подкосиха и той се свлече на пода.
— Съжалявам — хладно каза Волдемор.
Обърна се с гръб: у него нямаше тъга, нямаше угризения. Беше време да се махне от порутената къща и да поеме нещата в свои ръце с магическа пръчка, която сега вече беше напълно покорна на волята му. Волдемор я насочи към обсипания със звезди кафез със змията и той се издигна над Снейп, който се строполи странично на пода, а от раната на врата му рукна кръв. Волдемор излетя като хала от стаята, без да се обръща, и огромната змия се понесе след него в грамадната защитна сфера.
Отново в тунела и в собственото си съзнание, Хари отвори очи: беше разкървавил кокалчетата на пръстите си, докато ги беше хапал, за да не изкрещи. Сега гледаше през мъничкия процеп между коша и стената и наблюдаваше крак в черен ботуш, който потреперваше на пода.
— Хари! — повика го тихо Хърмаяни някъде отзад, но той вече беше насочил магическата си пръчка към коша, който му пречеше да вижда по-добре.
Той се извиси на два-три сантиметра във въздуха и безшумно се отмести встрани. Също толкова безшумно Хари се изтегли в стаята.
Не знаеше защо го прави, защо се приближава до издъхващия мъж, не знаеше какво чувства, когато вижда пребледнялото лице на Снейп и пръстите, опитващи се да спрат кръвта от раната на врата му. Хари смъкна мантията невидимка и погледна надолу към мъжа, когото мразеше и чиито черни очи го намериха… и тогава Снейп се опита да каже нещо. Хари се надвеси над него, а той се вкопчи за предницата на мантията му и го придърпа по-близо.
От гърлото му се изтръгна ужасен гъргорещ звук.
— Вземи… Вземи…
От Снейп течеше не само кръв. Сребристосиньо, ни газ, ни течност, то излизаше от устата, ушите и очите му и Хари знаеше какво е това, само не знаеше какво да направи.
Стъкленица, измагьосана от въздуха, беше пъхната в треперещите му ръце от Хърмаяни. Хари вдигна с магическата си пръчка сребристото вещество и го пусна в стъкленицата. Когато тя се напълни догоре и Снейп вече изглеждаше така, сякаш в жилите му не е останала и капка кръв, хватката, с която той стискаше мантията на Хари, се разхлаби.
— Виж… ме — пророни Снейп.
Зелените очи намериха черните, ала след миг нещо в дълбините на тъмните очи сякаш изчезна и ги остави втренчени, безизразни и празни. Ръката, която държеше Хари, падна с тъп звук на пода и Снейп не се помръдна повече.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
РАЗКАЗЪТ НА ПРИНЦА
Хари продължи да стои на колене до Снейп и да го гледа втренчено, докато най-неочаквано не прокънтя висок студен глас толкова наблизо, че момчето скочи, както здраво стискаше стъкленицата — помисли, че Волдемор се е върнал в стаята.
Гласът на Волдемор отекна в стените и пода и Хари си даде сметка, че той говори на „Хогуортс“ и на целия район наоколо; че жителите на Хогсмийд и всички, които още се сражаваха в замъка, го чуват така ясно, сякаш стои до тях и им диша във врата само на един смъртоносен удар разстояние.
— Бихте се храбро — каза високият студен глас. — Лорд Волдемор умее да цени смелостта. Въпреки това понесохте тежки загуби. Ако продължавате да ми оказвате съпротива, всички ще умрете — един по един. Не искам това да се случва. Всяка капка магьосническа кръв е напразна загуба. Лорд Волдемор е милостив. Заповядвам на войските си да се изтеглят незабавно. Разполагате с един час. Простете се достойно със загиналите. Погрижете се за раните си. А сега, Хари Потър, се обръщам единствено към теб. Ти допусна приятелите ти да умират заради теб, вместо сам да дойдеш при мен. Ще чакам един час в Забранената гора. Ако след изтичането на този час не дойдеш при мен, ако не се предадеш, битката ще започне отново. Този път ще се включа лично в нея, Хари Потър, ще те намеря и ще накажа всеки мъж,
