— Просто се опитвам да ти докажа, че не са чак толкова страхотни, за каквито явно ги мислят всички.
Лили се изчерви от вторачения му поглед.
— Но не правят черни магии. — Тя сниши глас. — И ти наистина си голям неблагодарник. Чух какво е станало оная нощ. Опитал си се да се промушиш през тунела при Плашещата върба и Джеймс Потър те е спасил от онова, което е в него…
Цялото лице на Снейп се изкриви и той запелтечи:
— Спасил ме бил! Спасил! Мислиш, че се е проявил като герой ли? Спаси себе си и приятелите си! Няма да… няма да ти позволя…
— Няма да позволиш ли? Да позволиш на мен?
Яснозелените очи на Лили се бяха свили като цепки. Снейп веднага би отбой.
— Не исках да… просто не искам да гледам как те правят на глупачка… той… Джеймс Потър те харесва, харесва те! — Думите сякаш се изтръгваха пряко волята му. — И той не е… Всички го мислят за… голям куидичен герой…
От огорчение и неприязън Снейп говореше несвързано, а веждите на Лили се качваха все по-нависоко на челото й.
— Знам, че Джеймс Потър е надут гадняр — прекъсна го тя. — Не е нужно да ми го казваш ти. Но шегите на Мълсибър и Ейвъри са зли шеги. Зли, Сев. Направо не проумявам как може да си приятел с тях!
Хари се съмняваше, че Снейп изобщо е чул обвиненията й срещу Мълсибър и Ейвъри. В мига, в който тя беше обидила Джеймс Потър, пялото му тяло се отпусна и докато двамата се отдалечаваха, той вече стъпваше много по-напето…
И картината се разпадна…
После Хари отново видя как Снейп излиза от Голямата зала след изпита по защита срещу черните изкуства за СОВА, как се отдалечава от замъка и неволно се приближава до мястото под бука, където седяха Джеймс, Сириус, Лупин и Петигрю. Този път обаче Хари не тръгна след него, понеже знаеше какво е станало, след като Джеймс е вдигнал Сивиръс във въздуха и е започнал да се заяжда с него: знаеше какво е било направено и казано и не му беше приятно да го чува отново. Загледа как Лили отива при тях и защитава Снейп. Чу отдалеч как в унижението и гнева си Снейп й изкрещя непростимата дума:
—
Картината се промени…
— Извинявай!
— Не ме занимавай с това.
— Извинявай!
— Не си прави труда.
Беше нощ. Лили стоеше по халат и със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама при входа на Грифиндорската кула.
— Излязох само защото Мери ми каза, че си се заканил да спиш тук.
— Така е. И щях да го направя. Не исках да те наричам „мътнорода“, просто…
— Просто ти се изплъзна ли? — В гласа на Лили нямаше съжаление. — Късно е. Години наред те оправдавах. Никой от приятелите ми не проумява защо изобщо разговарям с теб. Ти и ненагледните ти приятелчета смъртожадни… ето на, дори не го отричаш! Дори не отричаш, че всички целите да станете такива! Изгаряте от нетърпение да се присъедините към Ти-знаеш-кого, нали?
Снейп отвори уста, но пак я затвори, без да казва нищо.
— Не мога да се преструвам повече. Ти си избрал своя път, аз също съм избрала своя.
— Не… виж какво, не исках да…
— Да ме наричаш „мътнорода“ ли? Сивиръс, ти наричаш така всеки с моето потекло. Защо аз да съм по-различна?
Той затърси какво да каже, ала Лили го изгледа презрително, обърна се и хлътна през дупката в портрета…
Коридорът изчезна и този път трябваше да мине малко повече време, докато картината се преобрази: Хари сякаш полетя през променящи се форми и цветове, докато всичко наоколо придоби плътен вид и той застана на върха на самотен и студен мрачен хълм, вятърът свистеше из голите клони на няколкото дървета. Вече възрастният Снейп се завъртя запъхтян на място, както стискаше здраво в ръка магическата си пръчка — явно чакаше нещо или някого… Хари също се зарази от страха му, макар и да знаеше, че не може да пострада, и погледна през рамо: какво ли чакаше Снейп?…
Точно тогава във въздуха прелетя ослепителна назъбена струя бяла светлина, Снейп се свлече на колене и магическата му пръчка отхвърча от ръката му.
— Не ме убивайте!
— Не съм имал такова намерение.
Звукът от магипортирането на Дъмбълдор беше заглушен от свистенето на вятъра в клоните. Той стоеше с развята мантия пред Снейп, лицето му беше озарено от светлината, хвърляна отдолу от магическата му пръчка.
— Е, Сивиръс! Какво ми е предал Лорд Волдемор?
— Нищо… нищо не е предал… тук съм по своя воля!
Снейп кършеше ръце: с разрошената черна коса, разлетяла се около главата му, малко приличаше на луд.
— Дошъл съм, за да предупредя… не, за да помоля…
Дъмбълдор замахна с пръчката. Макар че в нощния въздух около тях още се носеха листа и клонки, на мястото, където двамата със Снейп стояха лице в лице, се възцари тишина.
— За какво може да ме моли един смъртожаден?
— Предсказанието… пророчеството… Трелони…
— А, да — каза Дъмбълдор. — Колко от него предаде на Лорд Волдемор?
— Всичко… Всичко, което чух — отвърна Снейп. — Точно заради това… точно по тази причина той смята, че става дума за Лили Евънс!
— В пророчеството изобщо не се говори за жена — възрази Дъмбълдор. — В него се говори за момче, родено в края на юли…
— Знаете какво имам предвид! Според Лорд Волдемор става дума за сина й, той ще тръгне да я издирва… ще ги убие всичките…
— Щом Лили значи толкова много за теб, Лорд Волдемор със сигурност ще я пощади, нали? — попита Дъмбълдор. — Не можа ли да го помолиш да се смили над майката в замяна на сина?
— Помолих го…
— Отвращаваш ме! — отсече Дъмбълдор, Хари не беше чувал никога толкова много презрение в гласа му. Снейп сякаш се смали. — Значи ти е все едно дали мъжът й и детето й ще загинат. Те нека мрат, нали ти ще получиш каквото искаш, а?
Снейп не каза нищо, само вдигна очи към Дъмбълдор.
— Тогава ги скрийте и тримата — изграчи той. — Някъде… на сигурно. Спасете ги! Моля ви!
— И какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?
— В… в замяна ли? — зяпна Снейп и Хари очакваше да възрази, ала след дълго мълчание той каза тихо: — Всичко.
Билото на хълма изчезна и сега Хари стоеше в кабинета на Дъмбълдор, където нещо издаваше ужасен звук — като ранен звяр. Снейп се беше сгърбил и се беше навел напред на стола, а Дъмбълдор стоеше с мрачен вид над него. След миг-два Снейп вдигна лице — приличаше на човек, който след срещата на онзи хълм е живял нещастен сто години.
— Мислех… че ще я защитите…
— Двамата с Джеймс са се доверили не на когото трябва — отвърна Дъмбълдор. — Точно като теб, Сивиръс. Нали и ти се надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?
Снейп дишаше плитко и учестено.
— Синът й се е спасил — уточни Дъмбълдор.
Снейп рязко вдигна глава, сякаш пъдеше досадна муха.
