Хари Потър и даровете на смъртта

Хари затвори очи. Още усещаше по себе си миризмата в къщата на Батилда и заради нея всичко му се струваше ужасно ярко.

— Батилда явно е умряла преди известно време. Змията беше… беше вътре в нея. Ти-знаеш-кой я е сложил там, в Годрикс Холоу — да чака. Ти се оказа права. Знаел е, че ще се върна.

— Змията е била вътре в нея?

Хари отново отвори очи; Хърмаяни беше погнусена, отвратена.

— Лупин каза, че ще се натъкнем на магия, която не сме си и представяли — напомни Хари. — Тя не искаше да приказва пред теб, защото говореше на змийски, само на змийски, а аз не се усетих, макар че я разбирах, естествено. Веднага щом се качихме в стаята, змията съобщи на Ти-знаеш-кого, чух го в главата си и усетих, че той е развълнуван, каза й да ме задържи там, горе… а после…

Спомни си как змията излезе от шията на Батилда, но беше излишно Хърмаяни да научава всички подробности.

— После тя се преобрази, превърна се в змията и ме нападна. — Хари погледна следите от ухапване. — Не искаше да ме убива, искаше само да ме задържи, докато дойде Ти-знаеш-кой.

Де да беше успял да убие змията, тогава щеше да си е струвало, щеше да си е струвало всички усилия… Разстроен, той седна в леглото и отметна завивките.

— Хари, недей, сигурна съм, че трябва да лежиш!

— Не аз, а ти се нуждаеш от сън. Не се сърди, но изглеждаш ужасно. Аз съм си добре. Ще поема дежурството за известно време. Къде ми е пръчката?

Хърмаяни не отговори, само го погледна.

— Къде ми е пръчката, Хърмаяни?

Тя хапеше устна, очите й се напълниха със сълзи.

— Хари…

— Къде ми е пръчката?

Хърмаяни се пресегна долу при леглото и му я подаде.

Магическата пръчка от бодлива зеленика и сърцевина от феникс беше почти прекършена на две. Частите се крепяха само на тънко влакънце от перото на феникса. Дървото се беше сцепило. Хари я взе, сякаш бе живо същество, на което е нанесена ужасна рана. Не можеше да подреди мислите си: всичко в главата му се беше превърнало в размазано петно от паника и страх. После подаде пръчката на Хърмаяни.

— Поправи я. Моля те.

— Според мен, Хари, ако е счупена така…

— Много те моля, Хърмаяни, опитай!

— Р-репаро!

Увисналата част се залепи. Хари я вдигна.

— Лумос!

Магическата пръчка примига-примига и угасна. Хари я насочи към Хърмаяни.

— Експелиармус!

Пръчката на момичето потрепери, но не изхвърча. Плахият опит за магия беше непосилен за пръчката на Хари, която отново се счупи на две. Той я загледа ужасѐн — не проумяваше как се е случило, пръчката беше оцелявала в какви ли не перипетии…

— Хари — прошепна Хърмаяни толкова тихо, че той едва я чу. — Ужасно съжалявам. Май аз съм виновна. Когато си тръгвахме, змията се спусна към нас, затова пратих разрушително проклятие, а то рикошира, започна да поразява всичко наред и явно… явно е уцелило и…

— Станало е случайно — каза по инерция Хари. Чувстваше се изцеден, вцепенен. — Е… все ще намерим начин да я поправим.

— Мисля, че няма да успеем — възрази Хърмаяни с лице, обляно в сълзи. — Помниш ли… помниш ли… когато Рон блъсна колата и си счупи пръчката? Тя вече не беше същата и се наложи да си купува нова.

Хари се сети за Оливандър, когото Волдемор беше отвлякъл и държеше някъде като заложник, за Грегорович, който беше мъртъв. Откъде сега щеше да намери нова магическа пръчка?

— Добре де — рече той уж спокойно, — добре, засега ще взема за малко твоята. Докато съм на пост.

С обляно в сълзи лице Хърмаяни му подаде пръчката си, той стана и я остави да седи край леглото, защото най-силното му желание беше да се махне от нея.

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТАЖИВОТЪТ И ЛЪЖИТЕ НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР

Слънцето изгряваше: над Хари се беше разпростряла чистата безцветна небесна шир, безразлична и към него, и към страданията му. Седнал при входа на палатката, той пое дълбоко от чистия въздух. Това, че просто беше жив и гледаше как слънцето изгрява над заснежения блещукащ склон, би трябвало да е най- голямото съкровище на земята, а той не можеше да го оцени: след сполетялата го беда — загубата на магическата пръчка — сетивата му бяха излезли от строя. Хари погледна към долината и снежното й покривало и в проблясващата тишина забиха далечни църковни камбани.

Без да се усети, беше впил пръсти в ръцете си, сякаш се опитваше да устои на физическа болка. Не помнеше колко пъти бе губил от собствената си кръв, веднъж беше останал без всички кости в дясната си ръка, от това пътуване вече му бяха останали белези върху гърдите и китката, прибавили се към белезите върху дясната ръка и челото, ала никога до този миг Хари не се беше чувствал толкова пагубно омаломощен, толкова уязвим и оголен, сякаш от него беше изтръгнато най-доброто от магическата му сила. Знаеше какво ще каже Хърмаяни, ако споделеше с нея тези свои мисли: че магическата пръчка е точно толкова добра, колкото е добър магьосникът. Тя обаче грешеше, неговият случай беше различен. Не беше усещала никога как пръчката се завърта като стрелка на компас и запраща по врага златисти пламъци. Хари беше загубил закрилата на еднаквите сърцевини и едва сега, когато вече я нямаше, си даде сметка колко е разчитал на нея.

Извади от джоба си парчетата от прекършената пръчка и без да ги поглежда, ги пъхна в кесийката около врата си, която му беше дал Хагрид. Сега вече тя беше пълна със счупени безполезни предмети и вътре нямаше място. Хари напипа през гущеровата кожа стария снич и трябваше да се пребори с обзелото го за миг изкушение да го извади и да го хвърли. Непроницаем, неотзивчив, непотребен като всичко останало, което Дъмбълдор беше оставил след себе си…

И яростта срещу Дъмбълдор го заля като лава, която го прогори отвътре и помете всички други чувства. От чисто отчаяние те си бяха втълпили, че Годрикс Холоу пази отговорите, и си бяха внушили, че от тях се очаква да се върнат там, че селото е част от някакъв таен път, прокаран от Дъмбълдор, а ето че нямаше карта, нямаше план. Дъмбълдор ги беше оставил да се лутат в мрака, да се борят сам-сами, без всякаква помощ, с ужаси, каквито не познаваха и за каквито не бяха и сънували: нищо не беше обяснено, нищо не беше дадено даром, те нямаха меч, а сега Хари нямаше и магическа пръчка. Освен това беше изпуснал снимката на крадеца и Волдемор сигурно вече нямаше да се затрудни да разбере кой е той… сега Волдемор разполагаше с цялата информация…

— Хари!

Хърмаяни изглежда се страхуваше, че той може да запрати по нея проклятие със собствената й пръчка. С мокро от сълзите лице тя приклекна до него — носеше в треперещите си ръце две чаши чай и стискаше под мишница нещо обемисто.

— Благодаря — каза Хари, като взе една от чашите.

— Нали нямаш нищо против да ти кажа нещо?

— Не — отвърна той, понеже не искаше да наранява чувствата й.

— Хари, нали искаше да разбереш кой е човекът от снимката. Аз… аз взех книгата.

Тя побутна плахо върху коленете му чисто нов екземпляр на „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.

— Къде… как…

— Беше във всекидневната на Батилда, лежеше си там… от горния край се подаваше тази бележка. — Хърмаяни прочете на глас няколкото хапливи отровнозелени реда: — „Драга ми Бати, благодаря ти за