— Извинявай, Хари, но според мен истинската причина да си толкова ядосан е, че Дъмбълдор не ти е казал сам всичко това.
— Дори и да е така! — ревна Хари и се хвана рязко за главата; и той не разбра защо — дали за да сдържи яростта си, или за да се предпази от бремето на собственото си разочарование. — Виж какво поиска той от мен, Хърмаяни! Рискувай живота си, Хари! Отново! И отново! И не очаквай да ти обясня каквото и да било, просто ми се довери слепешката, вярвай, че знам какво правя, довери ми се, нищо, че аз не се доверявам на теб! Никога истината докрай. Никога!
Гласът му заглъхна от напрежението, но двамата с Хърмаяни продължиха да стоят и да се гледат насред бялата пустош и на Хари му се стори, че са незначителни като насекоми под ширналото се небе.
— Той те обичаше — пророни Хърмаяни. — Знам, че те обичаше.
Хари отпусна ръце.
— Не знам, Хърмаяни, кого е обичал, но при всички положения не мен. Това не е обич — виж в каква бъркотия ме остави. С Гелърт Гриндълуолд е споделил много повече от мислите си, отколкото с мен.
Хари вдигна магическата пръчка на Хърмаяни, която беше изпуснал в снега, и отново седна пред палатката.
— Благодаря за чая. Ще довърша дежурството. Ти се връщай на топло.
Хърмаяни се поколеба, но усети, че той иска да остане сам. Вдигна книгата и влезе в палатката, но докато минаваше покрай Хари, леко го докосна с ръка отгоре по главата. При допира й той затвори очи и се намрази, задето му се е приискало Хърмаяни да е казала истината и Дъмбълдор действително да го е обичал.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
СРЕБЪРНАТА КОШУТА
В полунощ, когато Хърмаяни пое дежурството, вече валеше сняг. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: в тях ту пропълзяваше, ту пак изчезваше Наджини, която се промушваше първо през грамаден пукнат пръстен, а после през венец, сплетен от кукуряк. Хари се будеше постоянно, обзет от паника, беше убеден, че някой го вика в далечината, и все му се струваше, че вятърът, брулещ палатката, са стъпки или гласове.
Накрая стана и отиде в мрака при Хърмаяни, която седеше сгушена при входа и четеше „История на магията“ на светлината на магическата пръчка. Още се сипеше гъст сняг и тя посрещна с облекчение предложението на Хари да си стегнат багажа рано и да се пренесат другаде.
— Ще отидем на по-закътано — съгласи се Хърмаяни и потрепери, докато навличаше пуловер върху пижамата. — Все ми се струваше, че чувам как се движат хора. Един-два пъти дори май видях някого.
Хари застина, както си обличаше фланелата, и погледна притихналия неподвижен опасноскоп върху масата.
— Сигурна съм, че само ми се е сторило — допълни притеснена Хърмаяни, — в тъмното снегът понякога си прави номера със зрението… но дали да не се магипортираме под мантията невидимка, за всеки случай?
След половин час палатката вече беше сгъната, Хари си беше сложил хоркрукса, а Хърмаяни стискаше обшитата с мъниста чанта и двамата се магипортираха. Обгърна ги обичайното тясно пространство, краката на Хари се разделиха с преспите и после се удариха силно в нещо, което явно беше покрита с листа замръзнала земя.
— Къде сме? — попита той и се взря в непознатата гъста гора наоколо, а Хърмаяни отвори чантичката и се зае да вади колчетата за палатката.
— Форест ъф Дийн27 — отвърна тя. — Идвали сме с нашите на къмпинг.
И тук беше страшен студ и дърветата наоколо бяха отрупани със сняг, но Хари и Хърмаяни поне бяха защитени от вятъра. Почти през целия ден стояха сгушени на топло в палатката, край хубавите яркосини пламъци, които Хърмаяни измагьосваше толкова добре и които можеха да бъдат прибрани и пренесени в стъкленица. Хари имаше чувството, че се възстановява сред кратка, но много тежка болест, засилвано от загрижеността на Хърмаяни. Над тях се сипеха нови следобедни снежинки и дори по прикътаната им поляна имаше прясна покривка ситен сняг.
След двете нощи, когато Хари почти не беше мигнал, сетивата му бяха изострени повече от всякога. В Годрикс Холоу се бяха измъкнали на косъм и сега Волдемор сякаш беше още по-близо и ги застрашаваше все повече. Когато отново се мръкна, Хари не прие предложението Хърмаяни да стои на пост и я прати да си ляга.
Занесе при входа на палатката една стара възглавница и седна на нея — макар че беше навлякъл всичките си пуловери, пак трепереше. Часовете отминаваха и мракът се сгъстяваше все повече, докато накрая стана непрогледен. Хари тъкмо се канеше да извади Хитроумната карта и да погледа малко точицата на Джини, когато си спомни, че вече е коледната ваканция и тя сигурно се е прибрала в „Хралупата“.
В необходната гора всеки звук се засилваше. Хари знаеше, че тук би трябвало да гъмжи от какви ли не твари, но му се прииска всички те да застинат неподвижно, та той да разграничи безобидното им сноване и притичване от звуците, които биха могли да възвестят други, по-зловещи движения. Спомни си звука на наметалото, което преди много години се влачеше по сухите листа, и в миг му се стори, че отново го чува, но после се отърси от това усещане. Вече седмици наред защитните заклинания ги пазеха добре, откъде накъде точно сега ще се обезсилят? И все пак на Хари му се струваше, че тази нощ е по-различна.
На няколко пъти трепкаше и изправяше гръб: вратът му се беше схванал, защото беше задрямал, облегнат на палатката под неудобен ъгъл. Нощта навлезе в такива дълбини на кадифения мрак, че Хари сякаш беше увиснал в небитието, след като се е магипортирал. Точно вдигна пред лицето си ръка, за да види дали ще различи пръстите, когато блесна яркосребърна светлина.
Тя изникна точно пред него: движеше се между дърветата. Какъвто и да беше източникът й, не се чуваше никакъв звук. Светлината сякаш просто се носеше към Хари.
Той скочи, гласът бе застинал в гърлото му, и вдигна магическата пръчка на Хърмаяни. Отклони очи, защото светлината стана ослепителна и дърветата пред нея се откроиха като черни силуети, и въпреки това нещото продължи да се приближава…
После източникът на светлината се показа иззад един дъб. Беше сребристобяла кошута, лунноярка и бляскава, която стъпваше безшумно по земята, без да оставя по ситния сняг следи от копита. Тя се приближи към Хари, вдигнала високо красивата си глава с големи очи с дълги мигли.
Той се захласна по създанието, изумен не от това колко е странно, а от усещането, че неясно защо му се струва познато. Изпита чувството, че е чакал кошутата да дойде, но до този миг е бил забравил, че са се уговорили да се срещнат. Не остана и следа от желанието да повика Хърмаяни, което допреди миг беше толкова силно. Знаеше, беше готов да заложи живота си, че кошутата е дошла при него, само при него.
Гледаха се дълго, после тя се обърна и тръгна.
— Не! — примоли се Хари с глас, пресипнал от дългото мълчание. — Върни се!
Кошутата продължи спокойно между дърветата и не след дълго дебелите черни дънери започнаха да закриват от време на време яркото й сияние. За миг Хари изтръпна и се поколеба. Предпазливостта му нашепваше: може да е някакъв подъл номер, примамка, капан. Ала инстинктът, инстинктът, който надделя, му подсказваше, че това не е черна магия. И тръгна да гони кошутата.
Снегът под краката му скърцаше, кошутата обаче не издаваше и звук, докато минаваше между дърветата, защото не беше нищо друго, освен светлина. Отвеждаше Хари все по-навътре и по-навътре в гората и той крачеше бързо; беше сигурен, че щом кошутата спре, ще му разреши да се доближи до нея. И ще му заговори с глас, който ще му каже каквото трябва да научи.
Накрая кошутата се закова на място. Отново извърна към Хари красивата си глава и той хукна с въпрос, който го пърлеше отвътре, ала щом отвори уста, кошутата изчезна.
Въпреки че мракът я погълна изцяло, прогореният й образ се беше врязал в ретините на Хари и замъгляваше зрението му — ставаше по-ярък, когато затвореше клепачи, и го объркваше. Обзе го страх: присъствието на кошутата бе равнозначно на сигурност.
—
Отпечатъкът на кошутата избледняваше все повече с всяко ново примигване, но той продължи да стои и
