Хари Потър и даровете на смъртта

да слуша звуците в гората, далечния пукот на съчки, тихото свистене на вятъра. Дали щяха да го нападнат? Дали кошутата не го беше примамила тук, за да се озове в засада? Дали само му се беше сторило, че някой стои извън обсега на светлината, хвърляна от магическата пръчка, и го дебне?

Вдигна пръчката по-високо. Никой не го връхлетя, иззад никое от дърветата не лумна зелена светлина. Защо тогава кошутата го беше довела на това място?

Нещо проблесна в светлината на пръчката и Хари рязко се обърна, но зад него имаше само замръзнало езерце с напукана черна повърхност, която заблещука, когато той вдигна пръчката, за да го разгледа по- добре.

Приближи се доста предпазливо и погледна надолу. Ледът отрази изкривената му сянка и лъча светлина от магическата пръчка, но някъде дълбоко под дебелата мътносивкава повърхност измъждука още нещо. Голям сребърен кръст…

Сърцето на Хари сякаш тръгна да изскача през устата: той се свлече на колене край езерото и наклони пръчката така, че да освети възможно най-много от дъното. Блещукащо наситеночервено… беше меч с проблясващи рубини по ръкохватката… на дъното на горското езеро лежеше мечът на Грифиндор!

Затаил дъх, Хари се взря в него. Нима беше възможно? Как мечът се беше озовал в горското езеро, само на хвърлей от мястото, където бяха опънали палатката? Какво беше привлякло Хърмаяни насам — дали някаква непозната магия, или кошутата, която според Хари беше покровителка, нещо като пазителка на езерото? Или мечът беше пуснат във водата вече след като те бяха пристигнали — именно защото са тук? Тогава къде беше човекът, който бе чакал да го предаде на Хари? Той отново насочи магическата пръчка към дърветата и храстите наоколо и затърси очертанията на човек, проблеснало око, но не видя там никого. Въпреки това страхът притъпи още малко въодушевлението му, когато Хари насочи вниманието си към меча, който лежеше на дъното на замръзналото езеро.

Той насочи магическата пръчка към сребристото оръжие и прошепна:

— Акцио меч!

То не се помръдна. Хари не се изненада. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи не в дълбините на замръзналото езеро, а на земята пред него и той само щеше да го вдигне. Хари тръгна да обикаля около кръга лед — мъчеше се да си спомни какво е било последния път, когато мечът бе дошъл в ръцете му. Тогава той беше изложен на ужасна опасност и беше помолил за помощ.

— Помощ! — пророни Хари и сега, ала мечът продължи да си лежи неподвижен, безучастен, на дъното на езерото.

Хари тръгна отново да обикаля и се запита какво точно му бе казал Дъмбълдор последния път, когато беше държал меча? Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката… И с какви качества се открояваха грифиндорци? Отговори някакъв тих гласец в главата на Хари: „храброст, почит, доблест от всички други ги отделят“.

Хари спря и въздъхна тежко, а парата, излязла от устата му, се разнесе бързо в мразовития въздух. Той знаеше какво да направи. Ако трябваше да бъде честен пред самия себе си, щеше да признае как още щом зърна меча през леда, му мина през ума, че ще се стигне до това.

Отново погледна към дърветата наоколо, но сега вече беше убеден, че никой няма да го нападне. Бяха имали тази възможност, докато Хари вървеше сам през гората, и особено докато разглеждаше езерото. В този миг единствената причина да протака бе, че онова, което му предстоеше, не беше никак приятно.

Хари се зае с изтръпнали пръсти да маха множеството пластове дрехи по себе си. Помисли си унило, че не е съвсем сигурен какво общо има с всичко това доблестта, освен ако не се смяташе за доблест, че не е повикал Хърмаяни да го направи вместо него.

Докато се събличаше, някъде избуха сова и Хари си спомни със свито сърце за Хедуиг. Сега вече трепереше, зъбите му тракаха неудържимо, но въпреки това продължи да смъква дрехите, докато накрая не застана бос и само по бельо в снега. Сложи най-отгоре върху дрехите кесийката с пръчката, писмото на майка му, парчето огледало от Сириус и стария снич, после насочи магическата пръчка на Хърмаяни към леда.

— Диффиндо!

В тишината изпука звук като от куршум: повърхността на езерото се натроши и по нагънатата от вълнички вода се заклатиха парчета тъмен лед. Доколкото Хари можеше да прецени, езерото не беше дълбоко, но за да извади меча, трябваше да се потопи целият.

Той стоеше и умуваше върху онова, което му предстоеше, но така то нямаше да стане по-лесно, нито водата — по-топла. Хари нагази в плиткото и остави на земята пръчката на Хърмаяни, която още светеше. После се опита да не мисли колко студено ще му стане и колко силно ще трепери след малко и скочи във водата.

Всяка пора в тялото му възнегодува, дори въздухът в белите му дробове като че ли замръзна, когато Хари се потопи до раменете в ледената вода. Почти не можеше да диша, трепереше така, че водата се разплиска по брега на езерото, но затърси с изтръпнали ходила острието. Искаше да се гмурне само веднъж.

От секунда на секунда отлагаше мига, когато ще се потопи целият, но накрая си каза — зъзнещ и задъхан, — че просто трябва да го направи, събра цялата си смелост и се гмурна.

Студът беше мъчителен: връхлетя го като огън. Хари имаше чувството, че дори мозъкът му се е превърнал в лед, докато изтласкваше тъмната вода, за да се озове на дъното, където се пресегна и пипнешком затърси меча. Пръстите му се обвиха около ръкохватката и Хари я затегли нагоре.

Точно тогава около врата му се намота нещо. Хари помисли, че са водорасли, макар че при спускането не беше усетил нищо, и вдигна свободната си ръка, за да ги махне. Не бяха водорасли: верижката на хоркрукса се беше затегнала и притискаше все повече гръкляна му.

Хари зарита диво в опит да се измъкне на повърхността, но само се оттласна към скалистия бряг на езерото. Замята се, започна да се задъхва и се замъчи да смъкне верижката, която го душеше, ала вледенените му пръсти не успяха да я разхлабят и вътре в главата му заиграха светлинки: край, щеше да се удави, не можеше да направи нищо и ръцете, обхванали гърдите му, със сигурност бяха на Смъртта…

Той се задави и започна да плюе вода — беше мокър до кости и не помнеше някога през живота си да е зъзнал така. Когато се окопити, видя, че лежи по лице върху снега. Някъде наблизо някой дишаше задъхано, кашляше и обикаляше с несигурна стъпка. Хърмаяни пак беше дошла, както онзи път, когато змията нападна… но тази силна кашлица и тежките стъпки не бяха нейни…

Хари нямаше сили да надигне глава и да види кой е неговият спасител. Единственото, което успя да направи, беше да се хване с разтреперана ръка за гърлото и да докосне мястото, където медальонът с капачето се беше врязал в плътта му. Медальона го нямаше, някой го беше махнал. После някъде над главата му някой каза задавено:

— Ти… да не си… откачил?

Едва ли нещо друго — освен стъписването, че чува този глас, — би могло да му вдъхне сили. Разтреперан, той с усилие се изправи на крака. Пред него стоеше Рон с всичките си дрехи, които бяха подгизнали, с лепнала се за лицето му коса, с меча на Грифиндор в едната ръка, а в другата се поклащаше хоркруксът на разкъсаната верижка.

— Защо, да те вземат мътните, не си свалил това, преди да се гмурнеш?! — попита запъхтян Рон, както стискаше хоркрукса, който се люшкаше напред-назад на скъсената верижка в някаква пародия на хипноза.

Хари не можеше да отговори. Сребърната кошута беше нищо, наистина нищо в сравнение с появата на Рон — Хари направо не можеше да повярва на очите си. Както се тресеше от студ, той се наведе над купчината дрехи, които още лежаха край водата, и започна да се облича. Докато намъкваше пуловер след пуловер, вторачено гледаше Рон и едва ли не очакваше следващия път, когато си покаже главата през пуловера, него да го няма, но той явно си беше истински — току-що се беше гмурнал в езерото и беше спасил живота му.

— Ти… ти ли беше? — изрече накрая Хари с тракащи зъби и глас, по-тих от обикновено — все пак за малко не се беше задушил.

— Ами аз, кой друг! — отвърна леко объркан Рон.

— Ти… ти ли измагьоса кошутата?

— Какво? А, не, разбира се, че не. Мислех, че ти си го направил!