Хари Потър и даровете на смъртта

— Моят покровител е млад елен.

— А, да. Наистина ми се видя различен. Нямаше рога.

Хари отново си сложи около врата кесийката на Хагрид, облече последния пуловер, наведе се да вземе магическата пръчка на Хърмаяни и пак се изправи с лице към Рон.

— Как се появи тук?

Рон явно се беше надявал този миг да настъпи по-късно, ако изобщо някога настъпи.

— Ами… аз такова… върнах се. Ако… — Той се прокашля. — Ако още ме искаш де.

Настъпи мълчание, в което въпросът защо Рон си бе тръгнал сякаш застана като стена между двамата. И въпреки това Рон беше тук. Беше се върнал. Току-що беше спасил живота на Хари.

Рон погледна надолу към ръцете си. За миг като че ли се изненада от нещата, които държеше.

— А, да, извадих го — каза той, макар да не се налагаше, и вдигна меча така, че Хари да го разгледа. — Заради него скочи във водата, нали?

— Да — потвърди Хари. — Но не разбирам. Как се добра дотук? Как ни намери?

— Дълго е за обясняване — отвърна Рон. — Търся ви от няколко часа, гората е голяма. Тъкмо мислех да подремна под някое дърво и да почакам да се зазори, когато видях, че се задава кошутата и ти вървиш след нея.

— Друг не си ли видял?

— Не, не съм — каза Рон. — Аз… — Той се поколеба и се извърна към две дървета, които растяха едно от друго на няколко метра от тях. — Стори ми се, че ей там се движи нещо, но точно тогава тичах към езерото, защото ти се беше гмурнал и не излизаше… и реших да не се отклонявам… Ей!

Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба растяха буквално един до друг, на равнището на очите имаше процеп между стволовете само няколко сантиметра — чудесно място да наблюдаваш, без да те забелязват. Но по земята около корените нямаше сняг и Хари не видя следи от стъпки. Върна се при мястото, където го чакаше Рон, който още държеше меча и хоркрукса.

— Има ли нещо там? — попита той.

— Не — отговори Хари.

— А как мечът се е озовал в езерото?

— Сигурно го е сложил онзи, който е измагьосал покровителя.

Двамата погледнаха богато украсения сребърен меч с обсипана с рубини ръкохватка, която блещукаше леко в светлината от магическата пръчка на Хърмаяни.

— Как мислиш, дали е истинският? — попита Рон.

— Има само един начин да разберем, нали? — рече Хари.

Хоркруксът още се люшкаше в ръката на Рон. Медальонът с капачето помръдваше леко. Хари знаеше, че нещото вътре отново е обезпокоено. Беше усетило, че мечът е някъде наблизо, и беше предпочело да убие Хари, но да не допусне той да го вземе. Сега не беше време за дълги разисквания, беше дошъл моментът веднъж завинаги да унищожат медальона. Хари вдигна високо пръчката на Хърмаяни и намери подходящо място: възплосък камък в здрача под голям чинар.

— Ела — подкани той и тръгна напред, после махна с ръка снега по камъка и протегна длан да вземе хоркрукса. Рон обаче му подаде меча и Хари поклати глава. — Не, трябва да го направиш ти.

— Аз ли? — стъписа се Рон. — Ама защо?

— Защото именно ти извади меча от езерото. Според мен би трябвало ти да го направиш.

Той не проявяваше доброта или великодушие. Точно както беше разбрал със сигурност, че кошутата не му мисли злото, така и сега знаеше, че мечът трябва да бъде в ръката именно на Рон. Ако не друго, Дъмбълдор поне беше научил Хари някои неща за магията, за неизчислимата мощ на някои действия.

— Аз ще отворя медальона — продължи Хари, — а ти ще го пронижеш, чу ли? Защото онова вътре ще окаже съпротива. Частицата от Риддъл в дневника се опита да ме убие.

— Как ще го отвориш? — попита Рон.

Изглеждаше ужасѐн.

— Ще го помоля да се отвори сам, но на змийски — обясни Хари.

Отговорът му бе хрумнал точно преди този миг и той си помисли, че дълбоко в себе си винаги го е знаел: може би го беше осъзнал покрай неотдавнашния си сблъсък с Наджини. Той погледна огънатата на серпантина буква „С“ с блещукащи по нея зелени камъчета: не беше трудно да си представи мъничко змийче, намотало се върху студения камък.

— Недей! — извика Рон. — Не го отваряй! Сериозно ти говоря!

— Защо да не го отварям? — попита Хари. — Дай да се отървем от тази проклетия, вече колко месеца…

— Не мога, Хари, сериозно ти говоря… направи го ти…

— Но защо?

— Защото това нещо ми влияе зле — отговори Рон и се отдръпна от медальона върху камъка. — Няма да се справя! Не си търся оправдания, Хари, за начина, по който се държах, но на мен медальонът ми влияе по-зле, отколкото на вас с Хърмаяни, кара ме да мисля разни неща… които и без това си мислех, но стана още по-страшно, не мога да го обясня… ала щом го свалях, главата ми се избистряше… после, когато идваше ред отново да я сложа тая… гадост… Не мога да го направя, Хари!

Както клатеше глава, той отстъпи назад, мечът още висеше отстрани на хълбока му.

— Можеш — отсече Хари, — можеш, и още как! Току-що извади меча, знам, че трябва да го направиш ти. Много те моля, Рон, унищожи го тоя медальон!

Това, че чу името си, сякаш вдъхна сили на Рон. Преглътна, пое дълбоко въздух през си дългия нос и отново се върна при камъка.

— Само ми кажи кога — изграчи той.

— Броя до три — отвърна Хари, после отново се вторачи в медальона с капачето, присви очи, съсредоточи се върху буквата „С“, представи си змията, а онова, което беше под капачето, затрака като хваната в капан хлебарка.

Хари сигурно щеше да се смили над него, ако не беше раната от верижката, която още пареше около врата му.

— Едно… две… три… отвори се.

Последната дума прозвуча като съсък и ръмжене и златното двойно капаче на медальона изпука и се разтвори широко.

Вътре, под две стъкълца, примигнаха две живи очи — тъмни и красиви като очите на Том Риддъл, преди той да ги превърне в червени, със зеници като цепки.

— Пронижи го — подкани Хари и натисна здраво медальона върху камъка.

Рон вдигна с треперещи ръце меча: върхът увисна над трескаво въртящите се очи, а Хари стисна още по-силно медальона и се стегна, защото вече си представяше как изпод стъкълцата руква кръв.

После някой изсъска от хоркрукса:

— Аз видях сърцето ти и то е мое.

— Не го слушай! — грубо подвикна Хари. — Пронижи го!

— Аз видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичките ти желания са осъществими, но и страхът ти е осъществим.

— Пронижи го! — кресна Хари и гласът му прокънтя сред дърветата наоколо, върхът на меча трепна, а Рон се втренчи в очите на Риддъл.

— Най-малко обичан от майката, която копнеела за дъщеря… и сега най-малко обичан от момичето, което предпочете твоя приятел… вечно втори, вечно в нечия сянка…

— Рон, пронижи го веднага! — ревна Хари; усещаше как медальонът потрепва в хватката му и се уплаши от онова, което щеше да се случи всеки момент.

Рон вдигна меча още по-високо и точно тогава очите на Риддъл блеснаха в червено.

Изпод двете стъкълца на медальона от очите изскочиха главите на Хари и Хърмаяни, зловещо изкривени, наподобяващи два гротескни сапунени мехура.

Рон изпищя ужасен и отстъпи назад, а от медальона като цвете изникнаха и фигурите — първо гърдите, после кръстът и накрая краката, — накрая се извисиха една до друга като дървета на общ корен и се люшнаха над Рон и над истинския Хари, а той отдръпна рязко пръсти от медальона, който внезапно го