Мисълта ти за магьосническо господство ЗА БЛАГОТО НА САМИТЕ МЪГЪЛИ според мен е критично важна. Да, предоставена ни е власт и да — тази власт ни е дадена, за да господстваме; тя обаче ни налага и задължения към онези, над които господстваме. Трябва да наблягаме върху това, то ще се превърне в крайъгълен камък, върху който да градим. Там където срещнем съпротива, а такава неминуемо ще има, трябва да изтъкваме контрадоводи, основани точно на това. Ние вземаме властта В ИМЕТО НА ВИСШЕТО БЛАГО. А оттук следва, че където се натъкнем на съпротива, трябва да прибягваме до сила само и единствено в степента, в която е наложително. (Това ти е била грешката в „Дурмщранг“! Аз обаче не се оплаквам — ако не те бяха изключили, ние с теб така и нямаше да се срещнем.)
Албус
Колкото и изумени и възмутени да останат мнозина от поклонниците му, това писмо е сигурно доказателство, че навремето Албус Дъмбълдор е мечтаел да отмени Указа за секретността и да наложи на мъгълите магьосническо господство. Какъв удар за всички, които открай време представят Дъмбълдор като най-големия закрилник на мъгълокръвните! Колко кухо звучат в светлината на тези нови изобличителни доказателства речите в защита на мъгълските права! Колко жалък изглежда Албус Дъмбълдор, който е съзаклятничил, за да дойде на власт, точно когато би трябвало да скърби за майка си и да се грижи за сестра си!
Онези, които са решени да държат Дъмбълдор на подкопания му пиедестал, безспорно ще седнат да разправят, че в края на краищата той не е привел в действие плановете си, че очевидно е променил възгледите си и се е опомнил. Истината обаче изглежда още по-шокираща.
Само два месеца след като се заражда голямото им ново приятелство Дъмбълдор и Гриндълуолд се разделят, за да не се видят никога повече до деня на легендарния им дуел (за повече подробности виж Глава 22). Какво е причинило този внезапен разрив? Дали Дъмбълдор не се е опомнил? Дали не е заявил на Гриндълуолд, че не желае занапред да е свързан с плановете му? Уви, не!
„Според мен се разделиха заради смъртта на горката Ариана — разказва Батилда. — Тя им подейства като ужасен удар. Гелърт е бил у тях, когато тя е издъхнала, прибра се потресен и ми съобщи, че иска на другия ден да си иде у дома. Беше ужасно разстроен, ще знаете. Уредих му летекод и повече не съм го виждала.
След смъртта на Ариана Албус беше направо обезумял от скръб. Какво тежко изпитание за двамата братя! Бяха изгубили всичко, бяха останали сам-сами. Не е чудно, че са си изпуснали нервите. Абърфорт обвиняваше Албус, но си е разбираемо при тези ужасни обстоятелства. Макар че Абърфорт открай време не си мереше приказките, клетото момче! Въпреки това си беше неприлично да чупи носа на Албус направо на погребението. Добре че Кендра не видя как синовете й се бият над тялото на дъщеря й, щеше да бъде сломена от скръб. Жалко че Гелърт не можа да остане за погребението… ако не друго, това щеше да бъде утеха за Албус.“
Грозната кавга край ковчега, за която знаят само присъствалите на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига доста въпроси. Защо все пак Абърфорт Дъмбълдор е обвинил Албус за смъртта на сестра си? Дали, както твърди Бати, тя е била само изблик, породен от скръбта? Или е имало по-конкретна причина за гнева на Абърфорт? Гриндълуолд, изключен от „Дурмщранг“ за нападения срещу съучениците си, при които те се разминават на косъм със смъртта, бяга от страната броени часове след смъртта на момичето и (от срам или от страх?) Албус не го вижда никога повече, докато не е принуден да го направи по волята на целия магьоснически свят.
По-късно през живота си и Дъмбълдор, и Гриндълуолд не споменават нито веднъж краткото си момчешко приятелство. Въпреки това не може да има съмнение, че Дъмбълдор е отлагал нападението срещу Гелърт Гриндълуолд в продължение на около пет години, изпълнени със смут, смърт и безследно изчезване на хора. Защо се е колебаел — дали защото все още е изпитвал топли чувства към този човек, или се е страхувал да не би най-добрият му приятел от онова време да го изобличи? Дали Дъмбълдор не е отишъл да залови човека, от познанството с когото преди се е радвал толкова, само защото не е имал друг избор?
И как е умряла тайнствената Ариана? Дали не е станала неволна жертва на някакъв черномагьоснически обред? Дали не се е натъкнала на нещо, което не е трябвало да вижда, докато двамата младежи са се упражнявали и са се подготвяли за опита си да се прославят и да господстват?
Дали Ариана Дъмбълдор не е първата, загинала „в името на висшето благо“?
Тук главата свършваше и Хари вдигна очи. Хърмаяни беше стигнала първа до края на страницата. Малко притеснена от изражението на Хари, тя издърпа книгата от ръцете му и я затвори, без да я поглежда, сякаш криеше нещо неприлично.
— Хари…
Но той поклати глава. Вътре в него се беше прекършила някаква убеденост и сега се чувстваше точно така, както може би се бе почувствал Рон преди да си тръгне. Беше се доверявал на Дъмбълдор, беше вярвал, че той е въплъщение на доброто и мъдростта. Всичко се беше превърнало в пепел: колко още загуби можеше да понесе Хари? Рон, Дъмбълдор, магическата пръчка с перо от феникс…
— Хари! — Хърмаяни сякаш беше прочела мислите му. — Чуй ме. Четивото не е… не е от най- приятните.
— Да, може да се каже и така…
— Но не забравяй, че го е писала Рита Скийтър.
— Нали и ти прочете писмото до Гриндълуолд?
— Да, прочетох го… — Тя се поколеба, явно беше разстроена. Стискаше чая между студените си длани. — Мисля, че това е най-страшното. Знам, Батилда е смятала, че това са празни приказки, но „В името на висшето благо“ се е превърнало в девиз на Гриндълуолд, с тези думи той е оправдавал зверствата, които е вършел по-късно. И както личи от това там… явно точно Дъмбълдор му е дал идеята. Ако се вярва на мълвата, над входа на Нюрменгард дори е пишело „В името на висшето благо“.
— Какво е Нюрменгард?
— Затворът, който Гриндълуолд е построил, за да държи там противниците си. Накрая, след като Дъмбълдор го залавя, самият той се озовава в него. При всички положения е… е ужасно, че идеите на Дъмбълдор са помогнали на Гриндълуолд да се издигне на власт. Но от друга страна, дори самата Рита признава, че те са общували само два месеца едно лято, когато наистина са били съвсем млади и…
— Знаех си, че това ще кажеш — прекъсна я Хари. Не искаше да си го изкарва на нея, но му беше трудно да говори спокойно. — Знаех си, че ще кажеш: „Били са млади“. Били са ни връстници! Но ние излагаме на опасност живота си в борба с черната магия, докато той на нашата възраст е седнал заедно с новия си пръв приятел да заговорничи как ще дойде на власт и ще покори мъгълите.
Вече не се сдържаше, затова стана и започна да кръстосва, за да попритъпи гнева си.
— Не се опитвам да оправдая Дъмбълдор за онова, което е написал — каза Хърмаяни. — Това „право да господстваме“ звучи по същия начин, както „магията е могъщество“. Но, Хари, майка му е била починала току-що и той е бил сам…
— Сам ли? Не е бил сам! Бил е заедно с брат си и сестра си, с безмощната си сестра, която е държал под ключ…
— Аз пък не вярвам — отсече Хърмаяни. Тя също се изправи. — Каквото и да му е имало на това момиче, не мисля, че то е било безмощно. Дъмбълдор, когото познавахме, за нищо на света не би позволил…
— Дъмбълдор, когото мислехме, че познаваме, не искаше да покорява мъгълите със сила! — изкрещя Хари и гласът му екна над безлюдното било на хълма, а във въздуха се извисиха няколко коса, които се завъртяха с крясък на фона на перленото небе.
— Хари, той се е променил, променил се е! Какво толкова! Когато е бил на седемнайсет години, може и да е вярвал в тези неща, но целия си останал живот е посветил на борбата срещу черната магия! Именно Дъмбълдор е спрял Гриндълуолд, именно той неизменно е отстоявал правата на мъгълите и на мъгълокръвните, именно той още от самото начало се е опълчил срещу Ти-знаеш-кого и умря, докато се опитваше да го победи!
Книгата на Рита лежеше между тях на земята и лицето на Албус Дъмбълдор се усмихваше печално и на двамата.
