Хари Потър и даровете на смъртта

нисък таван.

Вътре беше тъмно като в рог и смърдеше ужасно. Хари тъкмо беше зърнал нощно гърне, което се подаваше изпод леглото, когато Батилда затвори вратата и дори то беше погълнато от мрака.

— Лумос! — каза Хари и магическата му пръчка светна.

Той трепна: през няколкото секунди непрогледна тъмнина Батилда се беше приближила до него, а той не я беше чул.

— Ти Потър ли си? — прошепна тя.

— Да.

Старицата кимна бавно и умислено. Хари усети, че хоркруксът бие бързо, по-бързо и от сърцето му: усещането беше неприятно и тревожно.

— Имате ли нещо за мен? — попита той, но Батилда беше насочила вниманието си към върха на пръчката му. — Имате ли нещо за мен?

Точно тогава тя затвори очи и едновременно се случиха няколко неща: в белега го прониза болка, хоркруксът потрепери така, че пуловерът му отпред чак се размърда, в миг тъмната смрадлива стая сякаш изчезна. Хари усети прилив на радост и каза със силен студен глас: дръж го!

Люшна се на място: тъмната миризлива стая отново го похлупи и той не знаеше какво точно се е случило току-що.

— Имате ли нещо за мен? — попита за трети път и много по-силно.

— Ей там — прошепна старицата и посочи ъгъла.

Хари вдигна магическата пръчка и видя под прозореца отрупана с какво ли не тоалетка.

Този път Батилда не тръгна да го води. Хари се промуши с вдигната пръчка между нея и неоправеното легло. Не искаше да изпуска от поглед старицата.

— Какво? — попита той, като стигна до тоалетката; върху нея имаше нещо, което приличаше на камара непрани дрехи.

— Там — посочи Батилда безформената купчина.

В мига когато Хари отклони поглед и затърси сред нахвърляните дрехи ръкохватка на меч, жената се раздвижи някак странно — той я забеляза с крайчеца на окото, панически се обърна и се вцепени от ужас, понеже видя как старото тяло се свлича и от мястото, където е била шията на Батилда, излиза огромната змия.

Вдигна магическата пръчка, но змията го ухапа толкова силно по китката, че пръчката отхвърча с въртеливо движение към тавана, светлината й замига зашеметяващо из стаята и угасна, после мощният удар на змийската опашка по диафрагмата на Хари го остави без въздух и той запада назад към тоалетката и купчината мръсни дрехи…

Завъртя се настрани и на косъм се размина с опашката на змията, която се стовари върху тоалетката, точно там, където Хари бе стоял само преди секунда. Той се строполи на пода и по него се посипа дъжд от натрошено стъкло. Чу как Хърмаяни вика отдолу:

— Хари!

Не успя да поеме в белите си дробове достатъчно въздух, за да й отговори: точно тогава към пода го притисна тежка гладка грамада, която се заплъзга отгоре му — мощна и мускулеста…

— Не! — простена Хари, залепен до пода.

— Да! — изшушука гласът. — Да… държа те… държа те…

— Акцио… Акцио пръчка…

Но не се случи нищо и Хари трябваше да освободи ръцете си, за да се помъчи да изтласка встрани змията, която се увиваше около тялото му, изкарваше въздуха от него, притискаше към гърдите му хоркрукса — кръгче лед, туптящо като живо на сантиметри от сърцето му, което направо щеше да се пръсне, а мозъкът му беше плиснат от студена бяла светлина, заличила всички мисли, удавила дишането му, заглушила стъпките в далечината, всичко…

До гърдите му блъскаше метално сърце и сега той летеше, летеше с тържествуващо сърце, без да има нужда от метли и тестроли…

Изведнъж се освести в зловонния мрак — Наджини го беше пуснала. Той се изправи с усилие и видя змията, откроена на фона на светлината от стълбищната площадка: тя нападна, а Хърмаяни отскочи с писък встрани, при което отклоненото й проклятие улучи прозореца до Хари и го направи на парчета. Стаята се напълни с леден въздух, Хари се наведе, за да избегне дъжда от натрошено стъкло, и се подхлъзна на нещо като молив… магическата му пръчка…

Грабна я, сега обаче стаята беше направо запълнена от змията, която блъскаше с опашка по пода — Хърмаяни не се виждаше никъде и за миг Хари си помисли най-лошото, после обаче екна трясък, блесна червена светлина и змията политна във въздуха, като удари с все сила Хари по лицето и се загъна все по- високо към тавана. Хари вдигна пръчката, ала точно тогава прорязващата болка в белега стана силна и пареща, каквато не я беше усещал от години.

— Той идва насам. Идва насам, Хърмаяни!

Докато Хари крещеше, змията падна със свиреп съсък. Настана пълна бъркотия: змията правеше на трески полиците по стената, във въздуха се разхвърча натрошен порцелан, а Хари сграбчи тъмния силует, за който беше сигурен, че е Хърмаяни, и скочи на леглото…

Тя изписка от болка, когато Хари я задърпа назад през леглото: змията нападна отново, ала Хари знаеше, че се задава нещо по-страшно от нея и сигурно вече е при портичката долу — от болката в белега главата му направо щеше да се пръсне…

Хари се засили и скочи, теглейки със себе си и Хърмаяни, и точно тогава змията се спусна и ги нападна, а Хърмаяни изпищя:

— Конфринго!

Проклятието полетя из стаята, счупи огледалото на дрешника и след като се блъсна в пода и после в тавана, рикошира към тях — Хари усети как го опърли по дланта с топлината си. Усети как стъкло разрязва бузата му, докато теглеше със себе си Хърмаяни, скочи от леглото на счупената тоалетка, а оттам — право през прозореца с натрошено стъкло в небитието; двамата се завъртяха във въздуха и писъкът на Хърмаяни огласи нощта.

После белегът се разтвори: Хари беше Волдемор, който се затича през зловонната стая, вкопчи се с дълги бледи ръце в прозореца и зърна плешивия мъж и дребната жена, които се завъртяха и изчезнаха, а после изкрещя от гняв и крясъкът му се сля с писъка на момичето, прелетя над тъмните градини и стигна чак до църковните камбани, възвестяващи Рождество…

И неговият вик беше викът на Хари, неговата болка беше болката на Хари… да се случи точно тук, където вече се беше случвало веднъж… тук, на хвърлей от къщата, където той бе на крачка от това да узнае какво е да умреш… да умреш… болката беше непоносима… изтръгната от тялото му… но щом той нямаше тяло, защо главата го болеше толкова силно, щом беше мъртъв, защо болката беше толкова нетърпима, нима тя не спира заедно със смъртта, нима не си отива…

Влажна ветровита нощ, две маскирани като тикви деца прекосяват площада, накичени с хартиени паяци витрини, все долнопробни мъгълски украшения от свят, в който те не вярваха… а той се плъзгаше с усещането за устрем, за мощ и правилност, което го обземаше винаги в такива случаи… няма и следа от гняв… гневът е за души, по-слаби от неговата… затова пък триумфът, да… беше го очаквал, беше се надявал на него…

— Хубав костюм, господине!

Той видя как усмивката на момченцето помръква, когато то притича по-наблизо, надзърна под качулката на наметалото и върху изрисуваното му лице падна сянката на страха, после детето се обърна и побягна… той стисна под наметалото края на магическата пръчка… едно-едничко движение и хлапето никога нямаше да се прибере при майка си… но това беше излишно, напълно излишно…

Тръгна по друга, по-тъмна улица и най-сетне видя мястото, накъдето се беше запътил: заклинанието „Фиделиус“ беше развалено, макар че те още не знаеха… и той се движеше по-тихо и от мъртвите листа, плъзгащи се по настилката, после се изравни с тъмния жив плет и надзърна над него…

Не бяха дръпнали пердетата, той ги видя съвсем ясно в малката всекидневна: високия