Зад църквата от синкавата пелена, изпъстрена с ослепително червени, златисти и зелени отблясъци от отраженията на стъклописите по прозорците, стърчаха редици отрупани със сняг надгробни камъни. Стиснал здраво магическата пръчка в джоба на якето си, Хари тръгна към най-близкия гроб.
— Виж — Абът, сигурно е някой отдавна починал роднина на Хана!
— Тихо! — примоли се Хърмаяни.
Навлизаха все по-навътре и навътре в гробищата, като проправяха в снега отзад тъмни следи, навеждаха се да разчетат думите върху старите надгробни камъни и от време на време се взираха в мрака наоколо, за да са напълно сигурни, че са сами.
— Насам, Хари!
Хърмаяни беше при гробовете през две редици и Хари трябваше да отиде при нея — сърцето му определено щеше да се пръсне от вълнение.
— Какво, те ли…
— Не, но погледни!
Тя посочи тъмния камък. Хари се наведе и видя върху заледения гранит, по който като петна се мержелееха лишеи, името „Кендра Дъмбълдор“ и малко под датите на раждането и на смъртта — „и дъщеря й Ариана“. Имаше и цитат:
Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
Значи Рита Скийтър и Мюриъл бяха предали вярно някои от фактите. Семейство Дъмбълдор наистина бяха живели тук, тук бяха починали и някои от членовете му.
На Хари му беше по-тежко да гледа гроба, отколкото да слуша за него. Неволно си помисли, че двамата с Дъмбълдор сякаш имат на тези гробища дълбоки корени и че Дъмбълдор е трябвало да му го каже, въпреки това обаче директорът така и не бе споменал за връзката.
Двамата биха могли да посетят мястото заедно и за миг момчето си представи как идва тук с Дъмбълдор, представи си колко силна щеше да бъде връзката, колко много щеше да означава това за него. Но Дъмбълдор явно беше смятал за незначително съвпадение факта, че роднините им са положени едни до други в едно и също гробище, както и че това няма нищо общо със задачата, която е възложил на Хари.
Хърмаяни го гледаше и той беше доволен, че в мрака лицето му не се вижда. Прочете отново думите върху надгробния камък.
— Убеден ли си, че никога не ти е споменавал… — подхвана Хърмаяни.
— Да — прекъсна я Хари, и после: — Хайде да търсим.
Обърна се и съжали, че изобщо е видял камъка: не искаше тръпката на вълнението да бъде помрачена от негодувание.
— Насам! — пак извика след малко Хърмаяни от мрака. — О, не, извинявай. Стори ми се, че пише „Потър“.
Тя чистеше разяден от стихиите, обрасъл с мъх камък и свъсено се взираше в него.
— Хари, върни се за малко.
Той не искаше отново да бъде отклоняван и се върна с голямо нежелание през преспите.
— Какво?
— Виж!
Гробът беше изключително стар и порутен и Хари едва разчете името. Хърмаяни му показа символа отдолу.
— Това е същият знак като в книгата!
Той се взря в мястото, което Хърмаяни му сочеше: камъкът беше толкова разрушен, че беше почти невъзможно да се различи какво е изсечено върху него, и все пак под името май наистина имаше триъгълен знак.
— Да… възможно е…
Хърмаяни запали върха на магическата си пръчка и я насочи към името върху надгробния камък.
— Тук пише Иг… май е Игнотус26.
— Аз ще продължа да търся родителите си, чу ли? — каза Хари малко дръпнато и продължи нататък, оставяйки я приклекнала край стария гроб.
Той често се натъкваше на познати фамилни имена като Абът, които беше срещал в „Хогуортс“. На някои места в гробищата бяха положени представители на няколко поколения от един и същ магьоснически род: от датите Хари разбираше, че или родът е бил прекъснат, или сегашните му потомци са се изселили от Годрикс Холоу.
Навлизаше все по-навътре и навътре сред гробовете и всеки път, щом приближеше до нов надгробен камък, леко го пробождаха притеснение и очакване.
Стори му се, че мракът и тишината изневиделица са станали по-сгъстени и тягостни. Хари се огледа разтревожен, понеже си помисли, че са диментори, после обаче разбра, че коледните песни са заглъхнали, а хората са излезли от църквата и се връщат на площада, затова врявата и суетнята са утихнали. Някой тъкмо беше угасил осветлението в църквата.
После гласът на Хърмаяни се чу от непрогледната тъмнина за трети път — рязък, ясен, само на няколко метра от Хари.
— Тук са, Хари… ето тук.
От тона й той разбра, че този път са майка му и баща му: тръгна към Хърмаяни с усещането, че нещо тежко е притиснало гърдите му, същото чувство, което беше изпитал веднага след гибелта на Дъмбълдор — скръб, сковала сърцето и белите му дробове.
Надгробният камък беше само два реда зад гроба на Кендра и Ариана. И той като гробницата на Дъмбълдор беше изработен от бял мрамор, надписът се четеше по-лесно и сякаш сияеше в мрака. Не се наложи Хари да прикляка и дори да се доближава, за да различи думите, изсечени отгоре:
Джеймс Потър
роден на 27 март 1960, починал на 31 октомври 1981
Лили Потър
родена на 30 януари 1960, починала на 31 октомври 1981
А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.
Хари прочете думите бавно, сякаш щеше да има само една възможност да вникне в смисъла им, а накрая изрече на глас:
— „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…“ — Хрумна му една ужасна мисъл и заедно с нея го връхлетя паника. — Това не е ли верую на смъртожадните. Защо е тук?
— Това, Хари, не означава да надвиеш смъртта в смисъла, който влагат смъртожадните — възрази тихо и внимателно Хърмаяни. — Това означава… нали разбираш… живот отвъд смъртта. Живот след смъртта.
Но те не са живи, те са си отишли, помисли си Хари. Кухите думи не можеха да прикрият истината, че разложените тленни останки на родителите му лежат, безразлични, несъзнаващи, под снега и камъка. И Хари не се сдържа, разплака се — от очите му рукнаха топли сълзи, които в миг се вледеняваха върху лицето му… и какъв беше смисълът да ги бърше и да се преструва? Остави ги да текат, стиснал устни, загледан надолу към дебелия сняг, който беше скрил от очите му мястото, където бяха погребани останките на Лили и Джеймс, със сигурност превърнали се вече в кости или в прах; незнаещи или нехаещи, че живият им син стои толкова близо с разтуптяно сърце, жив благодарение на тяхната саможертва, и в този миг почти изпитва желание да спи заедно с тях под преспите.
Хърмаяни отново го беше хванала за ръка и я стискаше здраво. Хари не намери сили да я погледне, но също стисна ръката й, като си поемаше дълбоко и рязко от нощния въздух в опит да се успокои, в опит да си
