възвърне самообладанието. Съжали, че не е донесъл нещо, което да дари на майка си и баща си, че не се е сетил, а всички растения на гробищата бяха замръзнали и без листа. Хърмаяни обаче вдигна магическата си пръчка, завъртя я в кръг из въздуха и пред тях разцъфтя венец кукуряк. Хари го улови и го положи върху гроба на родителите си.
Веднага щом се изправи, му се прииска да се махне оттам: чувстваше, че няма да издържи и миг повече. Прегърна Хърмаяни през раменете, тя пък го хвана през кръста, после двамата се обърнаха мълком и се отдалечиха — тръгнаха през снега покрай гроба на сестрата и майката на Дъмбълдор към тъмната църква и ниската портичка, която не се виждаше.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ТАЙНАТА НА БАТИЛДА
— Хари, спри!
— Какво има?
Тъкмо бяха стигнали при гроба на незнайния Абът.
— Тук има някой. Някой ни наблюдава. Усещам. Ей там, при храстите.
Двамата застинаха на място и както се държаха, се взряха в плътната черна ограда в края на гробищата. Хари не забеляза нищо.
— Сигурна ли си?
— Видях как нещо мърда, кълна се…
Тя го пусна, за да освободи ръката, с която обикновено държеше магическата пръчка.
— Приличаме на мъгъли — напомни Хари.
— Мъгъли, които току-що са сложили цветя на гроба на родителите ти! Сигурна съм, Хари, че там има някой!
Той се сети за „История на магията“ — според учебника гробищата гъмжали от призраци и ако… Точно тогава обаче Хари чу шумолене и видя как от храста, посочен от Хърмаяни, на малък стълб се посипва сняг. Призраците не разместват снега.
— Котка — отсъди след миг-два той — или птица. Ако беше смъртожаден, досега да сме трупове. Но хайде да се махаме оттук, можем да си сложим пак и мантията невидимка.
Докато излизаха от гробищата, току се обръщаха назад. Хари не беше чак толкова весел, на какъвто се правеше, докато успокояваше Хърмаяни, и се зарадва, когато излязоха при портичката и хлъзгавата улица отвън. Отново се заметнаха с мантията невидимка. Пивницата беше по-пълна отпреди: многото гласове вътре пееха коледната песен, която Хари и Хърмаяни бяха чули, докато се приближаваха към църквата. За миг на Хари му мина през ума да предложи да отидат там на сигурно, но тъкмо да отвори уста, Хърмаяни пошушна:
— Хайде да тръгнем насам.
Тя го затегли по тъмната улица, извеждаща от селото в обратната посока на онази, от която бяха дошли. Хари различи мястото, където къщите свършваха и пътят продължаваше през голите ниви. Крачеха възможно най-бързо, доколкото се осмеляваха, покрай прозорци с примигващи многоцветни светещи гирлянди и очертанията на коледни елхи, тъмнеещи се през пердетата.
— Как ще намерим къщата на Батилда? — попита Хърмаяни, която трепереше леко и пак от време на време поглеждаше назад през рамо. — Хари! Как мислиш? Хари!
Тя го подръпна за ръката, но Хари пак не й обърна внимание. Гледаше към тъмната грамада, възправила се в самия край на тази редица къщи. След миг хукна, теглейки след себе си Хърмаяни, която се подхлъзваше върху леда.
— Хари…
— Виж… виж, Хърмаяни…
— Ама аз не… Ооо!
Хари беше видял, че заклинанието „Фиделиус“ е било развалено заедно с гибелта на Джеймс и Лили. Живият плет беше избуял през шестнайсетте години, откакто Хагрид беше взел Хари от развалините, пръснати из високата до кръста трева.
Почти цялата къща още си стоеше, макар и покрита от край до край с тъмен бръшлян и сняг, само горният етаж отдясно беше отнесен и Хари беше сигурен, че проклятието е поразило именно него. Двамата с Хърмаяни застанаха на портичката и загледаха останките от онова, което навремето очевидно е било къща като всички други наоколо.
— Защо ли никой не я е възстановил? — прошепна Хърмаяни.
— Сигурно е невъзможно — предположи Хари. — Може би е като раните, нанесени с черна магия — те не могат да бъдат излекувани.
Той се пресегна изпод мантията невидимка и се хвана за покритата със сняг и с плътен слой ръжда портичка, но не за да я отвори, а просто за да докосне нещо от къщата.
— Нали няма да влизаш вътре? Вижда ми се опасно, може би… о, Хари, погледни!
Явно допирът му до портичката беше подействал. От земята пред тях изникна табела, беше се появила направо от копривата и бурените като бързорастящо цвете и върху дървото със златни букви пишеше:
Тук на това място в нощта на 31 октомври 1981 година загинаха Лили и Джеймс Потър.
Синът им Хари Потър и досега е единственият магьосник, останал жив след смъртоносното проклятие.
Тази невидима за мъгъли къща е оставена в разрушен вид като паметник на семейство Потър и за да напомня за насилието, което ги е погубило.
Навсякъде около тези старателно подбрани думи имаше надписи, драснати от други магьосници и вълшебници, дошли да видят мястото, където се е спасило Момчето-което-оживя. Някои просто бяха написали имената си с неизличимо мастило, други бяха изрязали инициалите си върху дървото, трети бяха оставили съобщения. Най-новите, които блестяха ярко сред тези трупали се в продължение на шестнайсет години магьоснически драсканици, гласяха все едно и също:
— Какво безобразие, да драскат по надписа! — възмути се Хърмаяни.
Но Хари я озари с усмивка.
— Страхотно е! На мен пък ми е приятно. Аз…
Той млъкна насред изречението. Към тях по тясната улица куцукаше омотан в дебели дрехи силует, който се открояваше на фона на ярките светлини на площада в далечината. Макар да беше трудно да се разбере, на Хари му се стори, че към тях върви жена. Движеше се бавно, може би от страх да не се подхлъзне по заледения път. Беше сгърбена и възпълна, тътрузеше нозе и това създаваше впечатлението за преклонна възраст. Хари и Хърмаяни мълчаливо загледаха как тя се приближава. Хари чакаше да види дали няма да свърне към някоя от къщите, които подминаваше, но дълбоко в себе си знаеше, че няма да го направи. Накрая жената спря на няколко метра и обърната с лице към тях, просто застана насред скования от лед път.
Не се налагаше Хърмаяни да щипе Хари по ръката. Почти беше изключено непознатата да е мъгълка: жената стоеше и гледаше къща, която би трябвало да е напълно невидима за нея, ако не беше магьосница. Но дори и ако беше магьосница, си беше странно, че е излязла в такава мразовита нощ само за да погледа старите развалини. Същевременно по всички правила на обичайната магия жената не би трябвало изобщо да вижда Хари и Хърмаяни. Въпреки това Хари изпита изключително странното чувство, че непознатата знае за присъствието им, а също и кои са. Точно когато той стигна до този твърде притеснителен извод, жената вдигна ръка в ръкавица и ги повика.
Хърмаяни се притисна до Хари под мантията невидимка и стисна ръката му.
— Как е разбрала?
Хари поклати глава. Жената ги повика отново, този път по-настойчиво. Хари можеше да измисли куп причини да не откликне, но колкото повече стояха с лице един към друг на безлюдната улица, толкова повече се засилваха подозренията му коя всъщност е непознатата.
Нима беше възможно тя да ги е чакала през всичките тези дълги месеци? Нима беше възможно
