Хари Потър и даровете на смъртта

— Батилда Багшот — промълви Хърмаяни и прокара показалец по изпъкналото име на Батилда върху корицата на „История на магията“. — Според мен…

Тя ахна толкова силно, че на Хари му причерня, мигом извади магическата пръчка и рязко се извърна към входа — едва ли не очакваше оттам да се подава ръка, но не видя нищо.

— Защо? — каза Хари ядосан, но и успокоен. — Защо го направи? Помислих, че си видяла как някой диментор смъква ципа на палатката… в най-добрия случай.

— Хари, ами ако мечът е у Батилда? Ако Дъмбълдор го е поверил на нея?

Той се замисли дали това изобщо е възможно. Батилда сигурно вече беше грохнала старица, която според Мюриъл била и „превъртяла“. Беше ли възможно Дъмбълдор да е скрил при нея меча на Грифиндор? Ако наистина го беше направил, поне според Хари беше оставил доста неща на случайността: изобщо не беше разкрил, че е заменил меча с копие, нито пък беше споменавал да е приятел с Батилда.

Сега обаче не беше моментът да подлага на съмнения предположението на Хърмаяни, която беше проявила учудваща готовност да изпълнят най-съкровеното му желание.

— Да, нищо чудно да го е направил. Значи отиваме в Годрикс Холоу, така ли?

— Да, но трябва да обмислим всичко много внимателно. — Хърмаяни беше изправила гръб на креслото и Хари долавяше, че мисълта отново да имат план й е повдигнала настроението не по-малко, отколкото неговото. — Като начало трябва да поупражняваме да се магипортираме заедно под мантията невидимка, сигурно е разумно да преговорим и хамелеонизиращите заклинания, освен ако не смяташ да прибегнем до крайни средства и да използваме многоликова отвара. В такъв случай трябва да набавим косми от главата на някого. Всъщност смятам, че е най-добре да направим точно това, Хари, колкото по-хубаво се маскираме, толкова по-безопасно ще се придвижваме…

Хари я остави да приказва, като кимаше и се съгласяваше, ако тя случайно млъкнеше, но съзнанието му беше далеч от разговора. Почувства се развълнуван за пръв път, откакто беше разбрал, че мечът в „Гринготс“ е фалшив.

Щеше да се прибере у дома, да се завърне на мястото, където е имал семейство. Ако не беше Волдемор, именно в Годрикс Холоу Хари е щял да отрасне и да прекарва всички летни ваканции… да кани приятели в къщата си… може би дори да има братя и сестри… не друг, а майка му щеше да му направи тортата за седемнайсетия рожден ден. Животът, който беше загубил, никога не му се беше струвал толкова истински, както в този миг, когато знаеше, че съвсем скоро ще види мястото, което му е било отнето. И след като Хърмаяни си легна, Хари тихо издърпа от обшитата й с мъниста чанта фотоалбума, който Хагрид му беше подарил преди толкова много време. За пръв път от месеци седна да разглежда старите снимки на родителите си, които му се усмихваха и му махаха от фотографиите — единственото, останало му от тях.

Хари беше готов да тръгне за Годрикс Холоу още на следващия ден, но Хърмаяни имаше други идеи. Беше убедена, че Волдемор чака Хари да се завърне на мястото, където са загинали родителите му, и се реши да поемат на път едва след като се уверят, че са се преобразили до неузнаваемост. Затова се съгласи да се отправят към селото чак след седмица, след като се бяха сдобили с косми от невинни мъгъли, които бяха излезли да пазаруват за Коледа и изобщо не ги усетиха, а и се бяха упражнявали да се магипортират заедно под мантията невидимка.

Смятаха да се магипортират до селото под прикритието на мрака, затова глътнаха многоликовата отвара чак късно следобед: Хари се преобрази в плешивеещ застаряващ мъгъл, а Хърмаяни — в дребната му женица с вид на мишка. Обшитата с мъниста чанта с всичките им вещи (без хоркрукса, който Хари носеше на врата си) беше пъхната в страничния джоб на строгото палто на Хърмаяни. Хари заметна и двамата с мантията невидимка, после те отново се завъртяха в задушаващата тъмнина.

Хари отвори очи, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Двамата с Хърмаяни стояха, хванати за ръце, на покрита с преспи уличка под тъмносиньо небе, по което вече мъждукаха първите нощни звезди. От двете страни на тесния път имаше къщи с коледна украса, примигваща по прозорците. Малко по-нататък се виждаше златистото сияние на улични лампи, от което личеше къде е центърът на селото.

— Ох, колко сняг! — пошушна под мантията Хърмаяни. — Как така не се сетихме за него? След всички предпазни мерки ще оставим следи! Трябва да ги заличим… ти върви напред, а аз…

Хари не искаше да влиза в селото като циркаджийски кон и да се опитват да се крият, като заличават с магия следите.

— Хайде да махнем мантията — предложи той, а Хърмаяни го погледна уплашена. — Стига де, не приличаме на себе си, пък и наоколо няма жива душа.

Той пъхна мантията невидимка под якето си и в ледения въздух, щипещ по лицата, двамата продължиха безпрепятствено нататък, покрай още къщи, във всяка от които беше възможно навремето да са живели Джеймс и Лили или пък сега да живееше Батилда. Хари се взираше във входните врати, в натежалите от сняг покриви и предните веранди и се питаше дали не помни някоя от тях, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че това е невъзможно — бил е едва на годинка и нещо, когато завинаги е напуснал селото. Дори не беше сигурен дали изобщо ще види къщата — не знаеше какво се случва, ако умрат хора, на които е направено заклинанието „Фиделиус“. По едно време уличката, по която вървяха, зави наляво и пред Хари и Хърмаяни се разкри центърът на селото — малък площад.

Той беше опасан отвсякъде с цветни лампички, а в средата му имаше нещо като паметник на загиналите във войните, който отчасти беше закрит от разклащана от вятъра коледна елха. Имаше и няколко магазина, поща, пивница и малка църква с цветни витражи по прозорците, които сияеха ярко като скъпоценни камъни през площада.

Тук снегът беше отъпкан: беше твърд и хлъзгав, защото хората цял ден бяха минавали по него. И сега селяните сновяха пред Хари и Хърмаяни и силуетите им за кратко попадаха в светлината на уличните лампи. Двамата чуха откъслечен смях и поп музика, когато вратата на пивницата се отвори и пак се затвори, а в църквицата някой запя коледна песен.

— Хари, май е вечерта преди Коледа! — възкликна Хърмаяни.

— Така ли?

Той вече не помнеше коя дата е — не бяха виждали вестник от доста седмици.

— Сигурна съм — настоя Хърмаяни, вперила очи в църквата. — Те… те вероятно са там, нали? Майка ти и баща ти. Виждам отзад гробищата.

Хари усети как нещо у него сякаш избухна, но не беше вълнение, по-скоро страх. Сега, когато беше толкова близо, той се запита дали все пак иска да види всичко това. Хърмаяни изглежда долови какво чувства, защото се пресегна да го хване за ръката и за пръв път пое водачеството, като го затегли напред. Някъде по средата на площада обаче спря като закована.

— Хари, погледни!

Сочеше военния паметник. Докато го подминаваха, той се беше преобразил. На мястото на обелиска с написани върху него имена сега имаше статуя на трима души: мъж с несресана коса и очила, жена с дълга коса и красиво добро лице и бебе момченце в ръцете на майката. Върху главите и на тримата имаше сняг, който приличаше на пухкави бели шапки.

Без да сваля очи от лицата на майка си и баща си, Хари се приближи малко. И през ум не му беше минавало, че има статуя… колко странно беше да се види, изобразен от камък — щастливо мъничко детенце без белег върху челото…

— Да вървим — подкани той, след като дълго гледа фигурите, и двамата се обърнаха, за да тръгнат отново към църквата.

Докато прекосяваха улицата, той се обърна и надзърна през рамо: на мястото на статуята отново имаше мемориал в памет на загиналите във войните.

Щом наближиха църквата, пеенето се засили. Хари усети как на гърлото му засяда буца: песента до болка му напомни за „Хогуортс“, за Пийвс, който се е пъхнал в някакви доспехи и реве груби версии на коледни песни, за дванайсетте коледни елхи в Голямата зала, за Дъмбълдор, който веднъж си беше сложил нощна шапчица на цветчета, за Рон в ръчно плетен пуловер…

В гробищата се влизаше през ниска портичка. Хърмаяни я бутна възможно най-тихо и двамата с Хари предпазливо минаха през нея. Снегът от другата страна на хлъзгавата пътека за църковния притвор беше дълбок и непокътнат. Двамата закрачиха през преспите, оставяйки след себе си дълбока пъртина, после заобиколиха сградата, като внимаваха да вървят в тъмнината под ярко осветените прозорци.