— Остави хоркрукса — каза той.
Рон дръпна верижката през главата си и метна медальона на един стол наблизо. После се обърна към Хърмаяни.
— Какво правиш?
— В какъв смисъл?
— Оставаш или…
— Аз… — Личеше, че я е заболяло. — Да… да, оставам, Рон, казахме, че тръгваме с Хари, казахме, че ще му помогнем…
— Ясно. Избираш него.
— Рон, недей… моля те… върни се, върни се!
Пречеше й защитното заклинание, което сама беше направила — докато го премахне, Рон вече беше изчезнал в нощта. Хари продължи да стои и да мълчи, заслушан как Хърмаяни хлипа и вика Рон сред дърветата.
След няколко минути тя се върна с мокра коса, залепнала за лицето.
— Той с-си отиде! Магипортира се!
Хвърли се на един от столовете, сви се на кълбо и се разплака.
Хари се почувства зашеметен. Наведе се, взе хоркрукса и си го сложи на врата. Смъкна одеялата от леглото на Рон и заметна с тях Хърмаяни. После се качи на своето легло и втренчен в тъмния брезентов покрив, заслуша блъскането на дъжда.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ГОДРИКС ХОЛОУ
Когато на другия ден Хари се събуди, трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни какво се е случило. После като малко дете започна да се надява, че само е сънувал, че Рон е тук и изобщо не си е тръгвал. Но беше достатъчно да обърне глава надолу, за да види празното легло на своя приятел. Привличаше погледа му като труп, изпречил се на пътя му. Хари скочи от кревата, като се стараеше да не извръща очи към леглото на Рон. Хърмаяни, която вече правеше нещо в кухнята, не го поздрави с „добро утро“ и когато той отиде при нея, тя побърза да се обърне.
„Отиде си — помисли Хари. — Отиде си. — Повтаряше го, докато се миеше и се обличаше, сякаш така щеше да притъпи удара. — Отиде си и няма да се върне.“ Знаеше, че това си е голата истина: след като напуснеха това място, Рон нямаше да може да ги открие заради защитните магии.
Двамата закусиха, без да продумват. Очите на Хърмаяни бяха подпухнали и зачервени, тя явно не беше мигнала цяла нощ. Докато си стягаха багажа, Хърмаяни все протакаше. Хари знаеше защо тя иска да поостанат още малко край реката: на няколко пъти я видя да вдига очи с надежда при мисълта, че е чула в проливния дъжд стъпки, сред дърветата обаче така и не се появи червенокос силует. Всеки път Хари повтаряше движенията на Хърмаяни и се обръщаше (понеже волю-неволю и той се надяваше дълбоко в себе си), но не виждаше друго, освен шибана от дъжда гора, и вътре в него се взривяваше поредното малко късче гняв. Още чуваше как Рон му натяква „Мислехме, че знаеш какво правиш!“ и въпреки буцата, заседнала на гърлото му, отново се заемаше да прибира багажа.
Мътната река до тях прииждаше бързо и скоро щеше да залее брега. Забавиха се цял час повече от обичайното време, за което напускаха поредния бивак. Накрая, след като пререди за трети път обшитата с мъниста чанта, Хърмаяни явно не успя да измисли още поводи да протака: двамата се хванаха за ръце и се магипортираха на склона на брулен от вятъра и обрасъл с пирен хълм.
Веднага щом пристигнаха, Хърмаяни пусна ръката на Хари и се отдалечи, седна на един голям камък, захлупи лице върху коленете си и затрепери от хлипове. Хари я загледа — сигурно трябваше да отиде и да я утеши, ала нещо го държеше закован на едно място. Усещаше всичко вътре в себе си студено и напрегнато: отново и отново виждаше презрението по лицето на Рон. Тръгна да се разхожда из пирена, на широк кръг около съкрушената Хърмаяни, и да прави магиите и заклинанията, които обикновено тя прилагаше, за да са под защита.
През следващите няколко дни нито веднъж не отвориха дума за Рон. Хари беше решил никога повече да не споменава името му; Хърмаяни сякаш знаеше, че няма смисъл да говори за това, а понякога нощем, когато мислеше, че Хари спи, той я чуваше да плаче. Междувременно беше започнал да вади Хитроумната карта и да я разглежда на светлината на магическата си пръчка. Чакаше мига, когато точицата с името на Рон ще се появи отново из коридорите на „Хогуортс“ и ще докаже, че закрилян от статута си на чистокръвен, той се е прибрал в уютния замък. Рон обаче все не изникваше върху картата и след известно време Хари се усети, че я вади колкото да погледа името на Джини в момичешката спалня и да се пита дали е възможно да проникне с втренчения си поглед в съня й и тя по някакъв начин да разбере, че той си мисли за нея и се надява да е добре.
Двамата с Хърмаяни посвещаваха дните на опитите да определят къде може да е мечът на Грифиндор, но колкото повече обсъждаха местата, където Дъмбълдор е могъл да го скрие, толкова по-отчаяни и изсмукани от пръстите ставаха предположенията им. Колкото и да си блъскаше главата, Хари не се сещаше Дъмбълдор да му е споменавал за място, което би могъл да използва за скривалище. Имаше мигове, когато не знаеше на кого е ядосан повече — дали на Рон или на Дъмбълдор.
Хари не можеше да крие от себе си: Рон беше прав. Дъмбълдор го беше оставил ей така, без нищо. Бяха намерили един от хоркруксите, но не разполагаха със средствата да го унищожат, а останалите бяха все така недостижими. Безнадеждността беше на път да го погълне. Сега Хари се изумяваше колко безразсъдно е приел предложението на приятелите си да го придружат в това безполезно лутане. Той не знаеше нищо, не му хрумваше нищо и сега постоянно тръпнеше от болезнената мисъл как и Хърмаяни ще му съобщи, че й е втръснало и си тръгва.
Много от вечерите двамата не си казваха почти нищо, а Хърмаяни често вадеше портрета на Финиъс Нигелус и го подпираше на някой от столовете, сякаш той можеше поне отчасти да запълни дупката, зейнала след заминаването на Рон. Въпреки заканата, че няма да ги посети никога повече, Финиъс Нигелус явно не устоя на изкушението да разбере повече какво точно е наумил Хари и се съгласяваше през няколко дни да идва, все така със завързани очи. Хари дори му се радваше, защото той им правеше компания, макар и високомерна и заядлива. Двамата с Хърмаяни изгаряха от нетърпение да чуят какво се случва в „Хогуортс“, макар че Финиъс Нигелус в никакъв случай не беше информаторът мечта. Благоговееше пред Снейп, първия директор слидеринец от времето, когато самият Нигелус беше оглавявал училището, и Хари и Хърмаяни трябваше да внимават да не критикуват Снейп и да не задават неуместни въпроси за него, защото иначе Финиъс Нигелус тутакси напускаше картината.
Той все пак им съобщаваше едно-друго. Снейп явно постоянно се натъкваше на негласната съпротива на твърдото ядро сред учениците. На Джини й било забранено да ходи в Хогсмийд. Снейп отново бил въвел някогашния указ на Ъмбридж, според който трима и повече ученици нямаха право да се събират и всички неофициални ученически кръжоци бяха забранени.
От всичко това Хари направи извода, че Джини, а вероятно и Невил и Луна заедно с нея, правят всичко по силите си да поддържат живо Войнството на Дъмбълдор. От тези откъслечни новини толкова силно му се приискваше да види Джини, че чак го заболяваше стомахът, но отново се сещаше и за Рон, за Дъмбълдор и за самия „Хогуортс“, за който му беше мъчно почти колкото за бившата му приятелка. Докато Финиъс Нигелус разказваше за строгите мерки, които е взел Снейп, на Хари му се прииска за стотна от секундата да забрави за благоразумието и просто да се върне в училището, за да даде своя принос за разклащането на режима, установен от Снейп: в този миг му се струваше, че най-прекрасното нещо на света е да си добре нахранен, да имаш меко легло и други да се грижат за теб. После обаче си спомни, че е Неблагонадежден номер едно, че за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона и че да отиде в „Хогуортс“ е точно толкова опасно, колкото и да влезе в Министерството на магията. Финиъс Нигелус всъщност неволно наблегна на този факт, като започна да подпитва къде точно се намират Хари и Хърмаяни. В такъв момент Хърмаяни бързо го пъхаше обратно в чантата и след всяко такова безцеремонно сбогуване Финиъс Нигелус отказваше да се появи в продължение на няколко дни.
Ставаше все по-студено и по-студено. Хари и Хърмаяни не смееха да се задържат за по-дълго никъде и
