Хари Потър и даровете на смъртта

— … и сигурно е бил наясно, че дори да ти го завещае, няма да ти го дадат…

— … затова е направил копие…

— … и е сложил във витрината фалшивия меч…

— … а истинския е оставил… Къде?

Те се загледаха втренчено, Хари усещаше, че отговорът витае невидимо из въздуха наоколо, мъчително близо. Защо Дъмбълдор не му беше казал? Или му е казал, а Хари не е разбрал?

— Мисли! — прошепна Хърмаяни. — Мисли! Къде е могъл да го остави?

— Не в „Хогуортс“ — каза Хари и отново започна да снове.

— Някъде в Хогсмийд? — предположи тя.

— В Къщата на крясъците? — допълни Хари. — Там не влиза никой.

— Но Снейп знае как да проникне вътре, не е ли малко опасно?

— Дъмбълдор се доверяваше на Снейп — напомни й Хари.

— Но не достатъчно, за да му каже, че е разменил мечовете! — възрази тя.

— Точно така, права си! — съгласи се Хари и се почувства още по-ободрен от мисълта, че Дъмбълдор е имал някакви задръжки, макар и слаби, спрямо надеждността на Снейп. — Значи може би е скрил меча далеч от Хогсмийд. Ти как мислиш, Рон? Рон!

Той се огледа. За един безумен миг му се стори, че Рон е излязъл от палатката, после видя, че той лежи като вкаменен в здрача на долното легло.

— А, сетихте се и за мен, нали? — подметна Рон.

— Моля?!

Той изсумтя и се вторачи в пружината на горното легло.

— Вие си продължавайте. Няма да ви развалям удоволствието.

Озадачен, Хари погледна към Хърмаяни за помощ, ала тя поклати глава, явно беше не по-малко стъписана от него.

— Какво има? — попита Хари.

— Какво има ли? А, нищо — отвърна Рон, но и този път отказа да го погледне. — Поне според теб.

По брезента отгоре се чуха няколко „шляп-шляп“. Беше завалял дъжд.

— Е, според теб очевидно има нещо — възрази Хари. — Хайде, изплюй камъчето.

Рон с рязко движение свали дългите си крака от леглото и седна. Изглеждаше зъл, изобщо не приличаше на себе си.

— Добре де, ще го изплюя. Не очаквай, че ще подскачам от радост из палатката само защото се е появило още нещо, което трябва да намерим. Просто го добави към списъка на нещата, които не знаеш.

— Аз ли не знам? — повтори Хари. — Аз не знам?

Шляп-шляп-шляп! — дъждът се засилваше все повече, барабанеше по застлания с листа бряг наоколо и по реката, която се носеше шеметно в мрака. Ликуването на Хари беше удавено от страх: Рон беше изрекъл точно онова, което той подозираше и се опасяваше, че приятелят му мисли.

— Не че тук не прекарвам един от най-щастливите мигове в живота си — продължи Рон, — особено ако отчетем, че ръката ми стана на пихтия, че умирам от глад и всяка нощ премръзвам до кости. Но се надявах, че ще потичаме, ще потичаме няколко седмици и все ще постигнем нещо.

— Рон — прекъсна го Хърмаяни, но съвсем тихо и той можеше да се престори, че не я е чул от силното трополене на дъжда, който вече плющеше по палатката.

— Мислех, че си даваш сметка с какво се захващаш — каза Хари.

— И аз мислех така.

— И коя част не оправдава очакванията ти? Ти какво си въобразяваше — че ще спим в петзвездни хотели ли? Че през ден ще намираме по един хоркрукс? Какво си мислеше — че за Коледа ще се върнеш при мама ли?

— Мислехме, че знаеш какво правиш! — изкрещя Рон и се изправи, а думите му пронизаха Хари като нажежени ножове. — Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш, мислехме, че наистина имаш план!

— Рон! — намеси се Хърмаяни, този път съвсем ясно, за да не я заглуши дъждът, но той пак не й обърна внимание.

— Е, извинявай, че те подведох — рече Хари съвсем спокойно, макар че се чувстваше кух и объркан. — Още от самото начало бях откровен с вас, казах ви всичко, което Дъмбълдор ми довери. И ако случайно не си забелязал, вече намерихме един хоркрукс…

— Да, и сме на път да се отървем от него точно толкова, колкото и да намерим останалите… с други думи, ще го направим на куково лято.

— Свали медальона, Рон! — нареди Хърмаяни с необичайно силен глас. — Много те моля, свали го. Нямаше да говориш така, ако не го беше носил цял ден.

— Не, пак щеше да говори така — възрази Хари, който нямаше намерение да слуша оправдания по адрес на Рон. — Ти какво си мислиш, че не съм забелязал как двамата си шушукате зад гърба ми ли? И не съм се досетил, че си мислите точно това?

— Хари, не сме…

— Недей да лъжеш! — нахвърли й се Рон. — И ти го каза, и ти каза, че си разочарована, защото си смятала, че той разполага с нещо повече, на което да се осланяме, а не само…

— Не съм говорила такива неща… наистина не съм, Хари — извика тя.

Дъждът блъскаше по палатката, сълзите се стичаха по лицето й, а вълнението отпреди няколко минути се беше изпарило яко дим — фойерверки, които бяха лумнали за миг и бяха угаснали, оставяйки всичко в мрак, дъжд и студ. Мечът на Грифиндор беше скрит някъде, а те не знаеха къде е и единственото им постижение засега бе, че още не са мъртви.

— Защо тогава още си тук? — рече Хари на Рон.

— И аз това се питам — беше отговорът.

— Ами върви си у вас — тросна се Хари.

— Да, май така ще направя! — изкрещя Рон и пристъпи към Хари, който не се дръпна назад. — Чу ли какво казаха за сестра ми? Но на теб хич и не ти пука, нали, някаква си Забранена гора, на Хари Виждал-съм-по-големи-страхотии му е все тая какво ще се случи там с нея, затова пък на мен ми пука с тия великански паяци и други гадости…

— Казах само, че… тя е била с другите, Хагрид също е бил с тях…

— Да, схванах, не ти пука! Ами останалите в семейството ми… „Само това оставаше, да пострада още някое от децата на семейство Уизли“ — това чу ли го?

— Да, аз…

— Но ти е все едно какво означава, нали?

— Рон! — спря го Хърмаяни и застана между тях. — Според мен това не означава, че се е случило нещо страшно, нещо, за което не знаем: помисли, Бил вече е с белези, мнозина сигурно са видели, че Джордж е останал без ухо, а за теб хората мислят, че си болен от шаренопръска и си на смъртно легло, сигурна съм, че думите не значеха нищо повече от това…

— О, виж я ти нея, сигурна била! Добре тогава, няма да се притеснявам за тях. На вас си ви е добре, вашите родители не ги застрашава нищо…

— Моите родители са мъртви! — ревна Хари.

— А моите може би са поели по същия път! — изкрещя и Рон.

— Тогава ИЗЧЕЗВАЙ — кресна Хари. — Прибирай се и се престори, че шаренопръската ти е минала, милото ти мамче ще те нахрани до насита и…

Рон направи рязко движение, Хари реагира, но още преди да са извадили от джобовете магическите си пръчки Хърмаяни вдигна своята.

— Протего! — викна тя и изникна невидим щит, които отдели нея и Хари от Рон: от силата на заклинанието и тримата бяха отхвърлени няколко крачки назад, а Хари и Рон се загледаха от двете страни на прозрачната преграда така, сякаш за пръв път се виждаха ясно.

Хари усети разяждаща омраза: нещо между тях се беше прекършило.