вместо да останат в Южна Англия, където най-големите им притеснения бяха заради твърдата слана, те продължиха да обикалят из страната: веднъж се престрашиха да нощуват в планина, където суграшицата щеше да отнесе палатката, друг път — в голямо разлато мочурище, където палатката се напои с ледена вода, трети път — на островче в средата на едно езеро в Шотландия, където през нощта преспите затрупаха палатката до средата.
Вече бяха видели през прозорците на много всекидневни блещукащи коледни елхи, когато една вечер Хари реши отново да предложи единственото, което според него още не бяха опитали. Току-що си бяха хапнали необичайно вкусно: Хърмаяни беше отскочила с мантията невидимка до един супермаркет (преди да си тръгне не беше пропуснала да остави в една отворена каса пари) и Хари отсъди, че тя вероятно ще се поддаде по-лесно на убежденията му със стомах, пълен със спагети по болонски и компот от круши. Освен това далновидно предложи да си починат няколко часа — да не носят хоркрукса, който сега висеше върху таблата на леглото до него.
— Хърмаяни!
— Хм…
Тя се беше свила на кълбо върху едно от продънените кресла и държеше „Приказките на барда Бийдъл“. Хари не проумяваше колко още ще проучва тази книга, която на всичкото отгоре не беше много дебела, Хърмаяни обаче явно разчиташе нещо в нея, защото беше оставила върху страничната облегалка на креслото речника на Спелман.
Хари се прокашля. Чувстваше се точно както онзи път преди много години, когато беше попитал професор Макгонъгол дали може да отиде в Хогсмийд, въпреки че не беше убедил семейство Дърсли да му подпишат разрешителното.
— Хърмаяни, мисля си дали да не…
— Можеш ли да ми помогнеш, Хари? — Тя явно не го слушаше. Наведе се и му подаде „Приказките на барда Бийдъл“. — Погледни този символ тук — рече и посочи горния край на страницата.
Над заглавието на приказката (поне така предположи Хари — нямаше как да е сигурен, защото не можеше да чете руни) имаше картинка с нещо като триъгълно око със зеница, разцепена от отвесна черта.
— Никога не съм изучавал древни руни, Хърмаяни.
— Знам, но това тук не е руна, няма го и в речника. Все си мислех, че е рисунка на око, но сега виждам, че не е. Погледни, някой го е добавил с мастило, преди го е нямало в книгата. Помисли, виждал ли си го някъде и преди?
— Не, не съм… Я чакай! — Хари се взря по-отблизо. — Това не е ли символът, който бащата на Луна носеше на врата си?
— Е, и аз си помислих същото.
— Значи е знакът на Гриндълуолд.
Тя го зяпна с отворена уста.
— Моля?
— Каза ми го Крум…
Той повтори всичко, което Виктор Крум му беше обяснил на сватбата. Хърмаяни се изненада.
— Знакът на Гриндълуолд ли? — Тя премести поглед от Хари към странния символ и после отново към него. — За пръв път чувам, че Гриндълуолд е имал знак. В онова, което съм чела за него, никъде не се споменава за знак.
— Е да, ама Крум ми каза, че символът бил издълбан върху една стена в „Дурмщранг“ и не от някой друг, а точно от Гриндълуолд.
Хърмаяни се облегна в старото кресло и се свъси.
— Много странно! Ако е символ на черната магия, какво търси в книжка с приказки?
— Да, странно си е — съгласи се Хари. — И човек би си помислил, че Скримджър е щял да го познае. Беше министър, би трябвало да разбира от неща, свързани с Черните изкуства.
— Знам… може би като мен е решил, че просто е око. Всички приказки имат картинки над заглавието.
Хърмаяни замълча и отново се зае да разглежда странния знак. Хари опита отново.
— Хърмаяни!
— Хм?
— Мисля си… Аз… искам да отида в Годрикс Холоу.
Хърмаяни го погледна, но някак разсеяно, и Хари беше сигурен, че тя още си мисли за странния знак в книгата.
— Да — рече му. — Да, и аз се питах дали да не идем там. Всъщност смятам, че се налага да отидем.
— Добре ли ме чу? — каза Хари.
— Разбира се, че съм те чула! Искаш да отидем в Годрикс Холоу. Съгласна съм и според мен не е зле да отидем. И аз не се сещам къде другаде би могъл да бъде. Опасно е, но колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че сигурно е там.
— Ъъъ… кое е там? — попита Хари.
— Как кое — мечът! Дъмбълдор сигурно е знаел, че ще поискаш да отидеш там, Годрикс Холоу24 все пак е родното място на Годрик Грифиндор…
— Така ли? Грифиндор е от Годрикс Холоу?
— Никога ли не си отварял „История на магията“, Хари?
— Хм — усмихна се той, май за пръв път от месеци: мускулите на лицето му сякаш бяха сковани. — Сигурно съм я отварял, когато я купих… само веднъж…
— Селото носи неговото име и аз реших, че вероятно си направил връзката — обясни Хърмаяни. Говореше както обикновено, а не както напоследък, и Хари едва ли не очакваше да обяви, че е ходила в библиотеката. — В историята има малко за селото, чакай… — Хърмаяни отвори обшитата с мъниста чанта, извади стария си учебник „История на магията“ от Батилда Багшот и бързо започна да го прелиства, докато не откри нужната страница. — „След подписването на Международния указ за секретност през 1689 година магьосниците се укриват завинаги. Съвсем естествено създават свои общности вътре в обществото. Много селища — малки и големи — привличат доста магьоснически семейства, които се събират на едно място, за да се подкрепят и защитават. Селата Тинуърт в Корнуол, Ъпър Флагли в Йоркшир и Отъри Сейнт Кечпоул на южното крайбрежие в Англия са прочути с това, че там се заселват множество магьоснически родове и живеят сред мъгъли, които проявяват търпимост, но някои са под въздействието на заклинание за заблуждение. Най-известното от тези полумагьоснически селища вероятно е Годрикс Холоу в графствата югозападно от Лондон — там е роден великият магьосник Годрик Грифиндор, а магьосникът ковач Боуман Райт25 е изработил първия златен снич. Гробищата са пълни с плочи с имена от древни магьоснически родове и това безспорно е в сърцевината на преданията за привидения, които от векове навестявали малката църква.“ Вие с майка ти и баща ти не сте споменати — каза Хърмаяни и затвори учебника, — защото професор Багшот не е включила нищо от края на деветнайсети век насам. Но виждаш ли? Годрикс Холоу, Годрик Грифиндор, мечът на Грифиндор — не мислиш ли, че Дъмбълдор е очаквал да направиш връзката?
— О, да…
Хари не искаше да признава, че когато е предложил да отидат в Годрикс Холоу, изобщо не е мислил за меча. Селото го привличаше, защото там бяха гробовете на майка му и баща му, къщата, където той се беше разминал на косъм със смъртта, там беше и Батилда Багшот.
— Помниш ли какво каза Мюриъл? — попита той накрая.
— Коя?
— Нали се сещаш… — Хари се поколеба, не искаше да изрича името на Рон. — Лелята на Джини. На сватбата. Онази, дето заяви, че глезените ти били кльощави.
— А, да!
Положението беше деликатно: Хари знаеше, че Хърмаяни е забелязала как той прави всичко възможно да не изрича името на Рон. Затова побърза да продължи:
— Та тя каза, че Батилда Багшот още живеела в Годрикс Холоу.
