Хари Потър и даровете на смъртта

Дъмбълдор да й е казал да чака, защото накрая Хари ще дойде? Нима беше възможно именно тя да се е движела в мрака на гробищата и да ги е последвала дотук? Дори това, че е успяла да ги усети, предполагаше някакви дъмбълдоровски способности и мощ, на каквито Хари не се беше натъквал никога преди.

Накрая той заговори, от което Хърмаяни ахна уплашена и подскочи.

— Вие Батилда ли сте?

Омотаният в дебели дрехи силует кимна и пак ги повика.

Двамата под мантията невидимка се спогледаха. Хари вдигна вежди, а Хърмаяни кимна припряно и едва забележимо.

Тръгнаха към жената, която веднага се обърна и закуцука обратно по пътя, по който бяха дошли. Преведе ги покрай няколко къщи и накрая свърна към една портичка. Те я последваха по пътеката през градина, занемарена почти както градината, от която току-що бяха излезли. Непознатата се позабави, докато отключваше входната врата, после отстъпи назад, за да ги пусне да влязат първи.

Жената миришеше или миризмата може би идваше от къщата: Хари сбърчи нос, докато се промъкваха покрай старицата, и смъкна мантията невидимка. Сега, когато стоеше до нея, забеляза, че е съвсем дребна: беше сгърбена от възрастта и му стигаше едва до гърдите. Затвори вратата, на фона на олющената боя кокалчетата на пръстите й изглеждаха сини и нашарени със старчески петна, после жената се обърна и се взря в лицето на Хари. Очите й бяха размътени от пердета и бяха хлътнали в гънките прозрачна кожа, цялото й лице беше осеяно с вени и кафяви петна. Хари се запита дали жената изобщо го вижда, а дори и да го виждаше, пред нея стоеше плешивеещият мъгъл, чиято самоличност той беше откраднал.

Тежката миризма на старост, на прах, непрани дрехи и застояла храна се засили, когато жената размота проядения от молци черен шал и го смъкна от главата си с рядка бяла коса, изпод която черепът се виждаше съвсем ясно.

— Батилда? — повтори Хари.

Старицата кимна отново. Хари усети медальона с капачето до кожата си: нещото вътре в него, което понякога тиктакаше или туптеше като сърце, се беше пробудило и той го усети как пулсира през студеното злато.

Дали то знаеше, дали чувстваше, че онова, което ще го унищожи, е наблизо?

Батилда ги подмина, като тътрузеше крака, и избута Хърмаяни, сякаш не я беше видяла, после се скри в една от стаите, вероятно всекидневната.

— Хари, притеснявам се — простена Хърмаяни.

— Погледни я колко е дребна, ако се стигне дотам, лесно ще я преборим — заяви той. — Слушай, трябваше да те предупредя, знаех, че не е с всичкия си. Мюриъл я нарече „изкукала“.

— Елате! — повика ги Батилда от съседната стая.

Хърмаяни подскочи и се вкопчи в ръката на Хари.

— Няма страшно — успокои я той и я поведе към всекидневната.

Батилда бавно обикаляше из помещението и палеше свещите, но още беше много тъмно, да не говорим пък че беше изключително мръсно. Под краката им скърцаше дебел слой прах и сред миризмата на влага и мухъл носът на Хари различи нещо още по-неприятно, може би воня на развалено месо. Той се запита кога за последен път някой е наминавал да види Батилда. Тя явно беше забравила, че може да прави магии, защото палеше свещите неумело, с ръка, и имаше опасност увисналите дантелени краища на ръкавите й всеки момент да се подпалят.

— Нека аз — предложи Хари и взе кибрита от нея.

Тя продължи да стои и да гледа как Хари приключва с паленето на остатъците от свещи върху чинийки, закрепени по купчини книги и масички до стените, по които бяха струпани напукани мръсни чаши.

Последната повърхност, върху която Хари забеляза свещ, беше издаден по средата шкаф, по който бяха наслагани множество снимки. Когато пламъкът заигра, отражението му затрепка по прашните стъкла и среброто на фотографиите. Хари забеляза тук-там по снимките леко движение. Докато Батилда се занимаваше с цепениците в огъня, момчето изрече тихо:

— Тергео!

Прахта по снимките изчезна и Хари веднага забеляза, че липсват пет-шест от тях в най-големите и най-богато украсени рамки. Запита се кой ли ги е махнал, дали Батилда или някой друг. След това погледът му беше привлечен от фотография, сложена почти най-отзад в сбирката.

Беше златокосият крадец с веселото лице, младежът, приседнал на перваза у Грегорович, който се усмихна лениво на Хари от сребърната рамка. И той начаса се сети къде е виждал момчето: в „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“, хванат ръка за ръка с младия Дъмбълдор. Всички липсващи фотографии явно се бяха озовали в книгата на Рита.

— Госпожо… госпожице… Багшот! — каза той с глас, който потреперваше леко. — Кой е този тук?

Батилда стоеше в средата на стаята и наблюдаваше как Хърмаяни пали огъня вместо нея.

— Госпожице Багшот! — повтори Хари и точно когато пламъците се разгоряха в камината, пристъпи напред със снимката в ръце.

Щом чу гласа му, Батилда вдигна поглед, а хоркруксът върху гърдите му затуптя по-бързо.

— Кой е този човек тук? — попита Хари и побутна снимката напред.

Жената се взря угрижено в нея, а после и в Хари.

— Знаете ли кой е този тук? — попита той отново много по-бавно и силно от обикновено. — Този мъж. Познавате ли го? Как се казва?

Батилда само погледна отнесено. Хари усети ужасно разочарование. Как ли Рита Скийтър беше отключила паметта на старицата?

— Кой е този мъж? — повтори той на висок глас.

— Какво правиш, Хари? — попита Хърмаяни.

— Снимката, Хърмаяни, това тук е крадецът… крадецът, който ограби Грегорович! Много ви моля! — извърна се Хари отново към старицата. — Кой е този човек?

Но тя отново само го погледна.

— Защо ни повикахте, госпожо… госпожице… Багшот? — попита Хърмаяни, като също повиши глас. — Искахте да ни кажете нещо ли?

Батилда не показа с нищо, че я е чула — затътрузи нозе и се приближи с няколко крачки до Хари. Кимна леко и погледна към антрето.

— Искате да си тръгнем ли? — попита той.

Тя повтори движението, като този път посочи първо него, после себе си и накрая тавана.

— А, така ли… Хърмаяни, мисля, че иска да се кача с нея на горния етаж.

— Добре — каза момичето, — да вървим.

Но когато Хърмаяни тръгна, Батилда изненадващо категорично поклати глава и пак посочи първо Хари, а после себе си.

— Иска с нея да отида само аз.

— Защо? — учуди се Хърмаяни и гласът й прокънтя рязко и ясно в осветената от свещите стая, а от силния шум старицата леко поклати глава.

— Дъмбълдор може би й е казал да даде меча на мен, само на мен и на никой друг.

— Наистина ли смяташ, че знае кой си?

— Да — потвърди той и се взря в мътните очи, вторачени в него, — смятам, че знае.

— Добре тогава, но не се бави, Хари.

— Да вървим — подкани Хари старата жена.

Тя явно го разбра, защото го заобиколи и закрета към вратата. Хари се извърна и се усмихна на Хърмаяни, за да я успокои, но не беше сигурен, че тя го е видяла, понеже стоеше насред осветената от свещите мръсотия и гледаше към библиотеката, обхванала раменете си с ръце. Докато излизаше от стаята, Хари пъхна фотографията на непознатия крадец в якето си така, че не го забелязаха нито Хърмаяни, нито Батилда.

Стълбището беше тясно и стръмно: Хари едва не посегна да подпре с ръце гърба на тантурестата Батилда, да не би да падне назад върху него, което си изглеждаше напълно възможно. Леко задъхана, тя се изкачи бавно до стълбищната площадка на горния етаж, веднага зави надясно и отведе момчето в стая с