Хари Потър и даровете на смъртта

парна, сякаш бе нажежен до бяло.

— Рон! — извика Хари, ала Риддъл-Хари заговори с Волдеморовия глас и Рон го зяпна като омагьосан в лицето.

— Защо изобщо се връщаш? Без теб си бяхме по-добре, без теб бяхме по-щастливи, радвахме се, че те няма… присмивахме ти се, задето си толкова глупав, страхлив, самонадеян…

— Самонадеян! — повтори като ехо Риддъл-Хърмаяни, която беше по-красива, но и по-ужасна от истинската; тя се люшна и се изкиска на Рон, който беше вцепенен от уплаха, а мечът висеше безполезно отстрани до хълбока му. — Кой ще те погледне, кой изобщо ще те погледне, когато си до Хари Потър? Какво изобщо си направил в сравнение с Избрания? Какво си ти в сравнение с Момчето-което-оживя?

— Рон, пронижи го, ПРОНИЖИ ГО! — изкрещя Хари, но Рон не се и помръдна: стоеше с широко отворени очи, в които се отразяваха Риддъл-Хари и Риддъл-Хърмаяни с коси, усукани като пламъци, с блеснали в червено очи и с гласове, извисили се в злобен дует.

— Майка ти сподели — изсмя се подигравателно Риддъл-Хари, а Риддъл- Хърмаяни се изкикоти, — че предпочита да е имала син като мен и няма нищо против да се разменим…

— Кой няма да предпочете него, коя жена ще вземе теб? Ти си кръгла нула, нула, нула в сравнение с него! — изтананика Риддъл-Хърмаяни и се протегна като змия, а после се уви около Риддъл-Хари, притисна се в обятията му и устните им се долепиха.

Долу на земята пред тях Рон ги загледа с помръкнало от болка лице: той вдигна високо меча с треперещи ръце.

— Хайде, Рон! — извика Хари.

Рон го погледна и на Хари му се стори, че вижда в очите му следа от червено.

— Рон!…

Мечът блесна, стовари се: Хари се отдръпна, за да не пречи, чуха се дрънчене на метал и пронизителен протяжен писък. Хари се завъртя рязко и се подхлъзна на снега: беше насочил магическата пръчка, за да се защити, но нямаше срещу кого да се бие.

Чудовищните двойници — неговият и на Хърмаяни — бяха изчезнали, там беше само Рон, който държеше отпуснато в ръката си меча и гледаше надолу към разпилените остатъци от медальона с капачето върху плоския камък.

Хари бавно отиде при него — не знаеше какво да каже и да направи. Рон едва си поемаше дъх. Сега вече очите му изобщо не бяха червени, бяха възвърнали обичайния си син цвят, но бяха плувнали в сълзи.

Хари се престори, че не е забелязал, наведе се и вдигна натрошения хоркрукс. Рон беше пронизал и двете стъкълца: очите на Риддъл бяха изчезнали, а от нацапаната коприна отдолу се виеше струйка дим. Нещото, живяло в медальона, вече го нямаше — последното, което беше направило то, беше да изтезава Рон.

Мечът изтрака, когато Рон го пусна. Той се свлече на колене и се хвана за главата. Трепереше, но както Хари разбра, не от студ. Той пъхна счупения медальон с капачето в джоба си, приклекна до Рон и внимателно отпусна ръка върху рамото му. Рон не я махна и той го изтълкува като добър знак.

— След като ти си тръгна, Хърмаяни плака цяла седмица — заговори тихо, признателен, че Рон е скрил лицето си. — Може би и по-дълго, но не искаше да я виждам. Само да знаеш колко вечери не сме си казали и дума! След като ти си отиде…

Той не намери сили да довърши: едва сега, когато Рон отново беше тук, си даде докрай сметка колко много им е струвало отсъствието му.

— Тя ми е като сестра — продължи той. — Обичам я като сестра и според мен и тя изпитва същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш.

Рон не отговори, само извърна лице и шумно избърса носа си в ръкава.

Хари пак се изправи и отиде няколко крачки по-нататък, при огромната раница на Рон, която той беше запокитил, за да изтича на езерото и да спаси Хари от удавяне. Вдигна я на рамото си и тръгна обратно към Рон, който се изправи тежко — очите му бяха зачервени, но иначе си беше възвърнал самообладанието.

— Извинявай — рече пресипнало той. — Извинявай, че си тръгнах. Знам, че постъпих като…

Огледа се в мрака, сякаш се надяваше да връхлети някоя жестока дума и да го отнесе.

— В известен смисъл тази нощ изкупи вината си — отвърна Хари. — Извади меча. Унищожи хоркрукса. Спаси ми живота.

— Звучи, сякаш съм голям герой — изломоти Рон.

— Тези неща винаги звучат по-геройски, отколкото са всъщност — отбеляза Хари. — Опитвам се да ти го обясня от години.

Двамата тръгнаха едновременно един към друг и се прегърнаха — Хари потупа Рон по гърба на якето, от което още се стичаше вода.

— А сега единственото, което ни остава да направим, е да намерим палатката — заяви Хари, след като се пуснаха.

Но не се оказа чак толкова трудно. Беше му се сторило, че е вървял дълго след кошутата през тъмната гора, а сега, когато Рон вървеше до него, сякаш стигнаха изненадващо бързо. Хари изгаряше от нетърпение да събуди Хърмаяни и с радостен трепет влезе в палатката, а Рон поизостана малко зад него.

След езерото и гората вътре беше възхитително топло и единствената светлина идваше от сините като камбанка пламъци, които още мъждукаха в една купа на пода. Хърмаяни спеше непробудно, свита под одеялата, и дори не се помръдна, докато Хари не я повика няколко пъти:

— Хърмаяни!

Тя трепна, после седна бързо и махна косата от лицето си.

— Какво има? Хари! Добре ли си?

— Добре съм. Всичко е наред, не се притеснявай. Чувствам се страхотно. Тук има още някой.

— Как така има още някой? Кой?…

Тя видя Рон, който стоеше с меча в ръка — от дрехите му върху протрития килим капеше вода. Хари се отдръпна в един тъмен ъгъл, смъкна раницата на Рон и му се прииска да се слее с брезента.

Хърмаяни се плъзна от леглото и тръгна като сомнамбул към Рон, без да откъсва очи от бледото му лице. Спря точно пред него с полуотворена уста и го загледа втренчено. Рон се подсмихна обнадеждено и понечи да вдигне ръце.

Хърмаяни се спусна към него и започна да го удря навсякъде, докъдето стигнеше.

— Ау… ох… стига! Ама какво… Хърмаяни… АУ!

— Ах, ти… тъпанар такъв… Роналд… Уизли!

Съпровождаше всяка дума с по един удар и докато тя напредваше, Рон отстъпваше назад, прикрил главата си с ръце.

— Идваш… ми… тук… след… толкова… седмици… о, къде ми е пръчката?!

Хърмаяни явно беше готова да я изтръгне от ръцете на Хари, затова той реагира инстинктивно.

— Протего!

Между Рон и Хърмаяни в миг се спусна невидим щит, който я събори със силата си и тя падна назад върху пода. Като плюеше косата, влязла в устата й, Хърмаяни отново скочи на крака.

— Успокой се — рече Хари.

— Няма пък да се успокоя! — изпищя тя.

Никога дотогава не я беше виждал дотолкова да губи самообладание — държеше се като обезумяла.

— Дай ми пръчката! Дай си ми я!

— Много те моля, Хърмаяни…

— Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! — изписка тя. — Как смееш! Връщай си ми я веднага! Ами ТИ! — Хърмаяни обвиняващо засочи Рон: приличаше на проклятие и Хари не можеше да вини приятеля си, задето е отстъпил няколко крачки назад. — Хукнах да те гоня! Виках те! Умолявах те да се върнеш!