Ксенофилиус остави празната чаша.
— Сигурно всички знаете „Приказката за тримата братя“…
Хари каза „не“ но и Рон, и Хърмаяни в един глас извикаха „да“.
Ксенофилиус кимна вглъбено.
— Е, господин Потър, всичко започва от „Приказката за тримата братя“… Имам тук някъде екземпляр…
Той огледа напосоки стаята, купчините пергамент и книги, но Хърмаяни го изпревари:
— Аз нося екземпляр, господин Лъвгуд, подръка ми е.
И тя извади от мънистената чантичка „Приказките на барда Бийдъл“.
— Оригиналът? — попита рязко Ксенофилиус и когато Хърмаяни кимна, каза: — Защо тогава не ни я прочетеш на глас? Много по-сигурно е, че всички ще я разберем.
— Ъъъ… ами добре — съгласи се притеснена тя. Отвори книгата и Хари видя, че символът, който проучват, е в горния край на страницата, после Хърмаяни се прокашля тихо и зачете: — „Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път…“
— По късна доба, така ни е казвала мама — прекъсна я Рон, който се беше изтегнал с ръце, сплетени зад главата, готов да слуша.
Хърмаяни го стрелна с раздразнен поглед.
— Извинявай, просто исках да кажа, че „по късна доба“ звучи малко по-страшно — уточни Рон.
— Да, защото имаме нужда от още малко страхове в живота си — не успя да се сдържи Хари. Ксенофилиус изглежда не им обръщаше внимание и си гледаше през прозореца небето. — Чети нататък, Хърмаяни.
— „След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната вода да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка. И Смъртта им заговорила…“
— Извинявай — прекъсна я Хари, — но как така Смъртта им е заговорила?
— Хари, това е приказка!
— Да, извинявай. Чети нататък.
— „И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне. И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята; пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат. После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот. Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта, Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.“
— Смъртта е имала мантия невидимка?! — прекъсна я отново Хари.
— За да се промъква неусетно при хората — отбеляза Рон. — Понякога й доскучава да им се нахвърля, да пляска с ръце и да пищи… извинявай, Хърмаяни.
— „И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта. След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път. Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е измъкнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим. Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат. Така Смъртта прибрала при себе си първия от братята. През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло. Ала девойката била тъжна и студена, от него я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима. Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат. И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най- малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.“
Хърмаяни затвори книгата. Минаха миг-два, докато Ксенофилиус усети, че е спряла да чете, откъсна поглед от прозореца и рече:
— Е, това е.
— Моля? — възкликна объркана Хърмаяни.
— Това са Даровете на Смъртта — каза Ксенофилиус.
Той взе от една отрупана с какво ли не масичка до себе си паче перо и издърпа измежду книгите парче скъсан пергамент.
— Бъзовата пръчка — започна да изброява Ксенофилиус и прокара върху пергамента права отвесна черта. — Животворният камък — продължи той и загради чертата в кръгче. — Мантията за невидимост — завърши и вмести и чертата, и кръгчето в триъгълник, за да довърши символа, събудил у Хърмаяни такова любопитство. — Взети заедно, това са Даровете на Смъртта.
— Но в приказката никъде не се говори за такива Дарове! — възрази Хърмаяни.
— Е, то се знае, че не се говори — заяви влудяващо самодоволно Ксенофилиус. — Това е детска приказка, разказвана да забавлява, а не да поучава. Ала онези от нас, които разбират от такива неща, долавят, че в древната приказка се говори за три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта. — Настъпи кратко мълчание, през което Ксенофилиус погледна през прозореца. Слънцето вече се беше снишило на небето. — Скоро Луна ще е хванала достатъчно дългокраки гълтачи — пророни той тихо.
— Когато казвате „господар на Смъртта“… — обади се Рон.
— Господар — повтори Ксенофилиус и разлюля ръка. — Повелител. Победител. Която дума предпочиташ.
— Но в такъв случай… нима искате да кажете… — бавно подхвана Хърмаяни и Хари усети, че тя се опитва да прикрие и последните следи от неверие в гласа си, — … вярвате ли, че тези предмети… тези Дарове наистина съществуват?
Ксенофилиус отново вдигна вежди.
— Ама разбира се, че съществуват!
— Но как е възможно, господин Лъвгуд — продължи Хърмаяни и явно едва се сдържаше, — изобщо да вярвате в такова нещо?
— Луна ми е разказала всичко за теб, млада госпожице — рече Ксенофилиус, — доколкото разбирам, ти не си неумна, затова пък си болезнено ограничена. Назадничава. Тесногръда.
— Защо не вземеш да премериш оная шапка, Хърмаяни? — предложи Рон и кимна към смехотворното украшение за глава.
Гласът му трепереше — той едва се сдържаше да не прихне.
— Господин Лъвгуд — подхвана пак Хърмаяни, — всички знаем, че мантии невидимки наистина съществуват. Срещат се рядко, но ги има. Докато…
— Но третият Дар е
