се опитаме да потърсим още някои от хоркруксите, искате ли? Всъщност къде живеят семейство Лъвгуд? Някой от вас знае ли?
— Да, недалеч от нас — отговори Рон. — Не знам точно къде, но като заговорят за тях, мама и татко все сочат хълмовете. Едва ли ще се затрудним да ги намерим.
След като Хърмаяни се върна в леглото си, Хари сниши глас.
— Съгласи се само колкото да замажеш положението и да се сдобрите.
— В любовта и войната всички средства са позволени — каза бодро-бодро Рон, — а сега аз провеждам и двете. Я повесело, коледната ваканция е, Луна ще си бъде у дома!
От бруления от вятъра склон на хълма, където се магипортираха на другата сутрин, се откриваше великолепна гледка към Отъри Сейнт Кечпоул. Отвисоко селото приличаше на събрани накуп къщички играчки, осветени от огромните полегати снопове слънчева светлина, които достигаха до земята през пролуките между облаците. Една-две минути тримата стояха, заслонили очи с ръка, и гледаха към „Хралупата“, но единственото, което различиха, бяха високият жив плет и дърветата в овощната градина, закрили климналата къщурка от мъгълски очи.
— Странно, само на хвърлей сме, а няма да отскочим дотам — отбеляза Рон.
— Е, не е като да не си ги виждал от цяла вечност! Нали прекара там Коледа — хладно напомни Хърмаяни.
— Не съм бил в „Хралупата“! — засмя се невярващо Рон. — Нима смяташ, че съм се върнал там и съм им разказал как съм ви изоставил? Да, Фред и Джордж щяха да ме посрещнат с отворени обятия. А Джини веднага щеше да ми влезе в положението.
— Къде беше тогава? — учуди се Хърмаяни.
— В новата къща на Бил и Фльор. „Черупката“. Бил винаги е бил справедлив с мен. Не изпадна във възторг, когато чу какво съм направил, но и не направи проблем. Знаеше, че наистина съжалявам. Никой от другите в семейството нямаше и представа, че съм там. Бил казал на мама, че те с Фльор няма да им гостуват за Коледа, защото искат да я карат сами. Все пак това е първият празник след сватбата. Според мен Фльор нямаше нищо против. Знаете, че ненавижда Селестина Уорбек. — Рон обърна гръб на „Хралупата“. — Хайде да опитаме насам — подкани той и ги поведе през билото на хълма.
Вървяха няколко часа, като по настояване на Хърмаяни Хари се беше скрил под мантията невидимка. Поне на пръв поглед сред ниските хълмове не живееше никой, виждаше се само една къщурка, в която не личеше да има хора.
— Дали не е тяхната и те да са заминали някъде за Коледа? — попита Хърмаяни, докато надничаше през прозореца на уютната кухничка със здравец по перваза.
Рон прихна.
— Според мен веднага ще разбереш кой живее в къщата, ако надзърнеш през някой от прозорците на семейство Лъвгуд. Хайде да проверим на следващите хълмове.
И така те се магипортираха още няколко километра на север.
— Охо! — викна Рон, докато вятърът развяваше косите и дрехите им.
Сочеше нагоре, към билото на хълма, на който се бяха магипортирали — на фона на небето отвесно се издигаше странна на вид къща: огромен черен цилиндър с призрачна луна, увиснала зад нея в следобедното небе.
— Това със сигурност е къщата на Луна, кой друг ще живее на такова място! Прилича на грамаден топ.
— Изобщо не прилича на оръдие — възрази Хърмаяни, свъсена към кулата.
— Говорех ти за шахматен топ — обясни Рон. — По твоему тур.
Неговите крака бяха най-дълги и той пръв се качи на билото. Когато Хари и Хърмаяни го настигнаха — едва си поемаха дъх и се държаха отстрани за хълбока, — видяха, че лицето му грее в широка усмивка.
— Тяхната е — оповести Рон. — Вижте.
На увисналата портичка бяха закачени три написани на ръка табели. Първата гласеше „«Дрънкало». Издател: К. Лъвгуд“, втората — „Сами си берете имела“, а третата — „Пази се, самонасочващи се сливи“.
Портичката изскърца, когато я отвориха. Лъкатушната пътека за входната врата беше обрасла с какви ли не странни растения, включително с храст, окичен с прилични на репички оранжеви плодчета, които Луна понякога си слагаше за обици. На Хари му се стори, че е зърнал и драка вероломка, и заобиколи отдалеч изсъхналия пън.
От двете страни на входната врата като на страж се извисяваха огънати от вятъра стари киселици, които нямаха листа, но бяха натежали от червени плодчета колкото малини и бяха увенчани с кичести корони от бели топчета имел. От един клон към тримата пришълци надзърна малка сова с леко сплескана като на ястреб глава.
— Я свали вече мантията невидимка, Хари — подкани Хърмаяни, — господин Лъвгуд иска да помогне на теб, а не на нас.
Той се вслуша в съвета и й подаде мантията — да я прибере в обшитата с мъниста чанта. След това Хърмаяни почука три пъти по дебелата черна врата, която беше обкована с железни пирони, а чукалото беше с форма на орел.
Бяха минали само десет секунди, когато вратата рязко се разтвори и пред тях застана Ксенофилиус Лъвгуд — бос и облечен в нещо като захабена нощница. Дългата му бяла коса с вид на захарен памук беше мръсна и сплъстена. От сватбата на Бил и Фльор те определено го помнеха по-спретнат.
— Какво? Какво има? Вие кои сте? Какво искате? — викна той пискливо и заядливо и погледна първо Хърмаяни, после Рон и накрая Хари, при което устата му се отвори на съвършено смешно „О“.
— Здравейте, господин Лъвгуд! — поздрави Хари и протегна ръка. — Аз съм Хари… Хари Потър.
Ксенофилиус не я пое, макар че окото, което не гледаше навътре към носа му, се плъзна право към белега върху челото на Хари.
— Нали нямате нищо против да влезем? — попита Хари. — Искаме да ви питаме нещо.
— Ама аз… не съм сигурен, че е разумно — пошушна Ксенофилиус. Преглътна и бързо погледна към градината. — Какъв ужас… наистина… аз… опасявам се, че наистина не бива да…
— Няма да се бавим много — обеща Хари, донякъде разочарован от не особено радушното посрещане.
— Аз… добре де. Влизайте, ама бързо.
Едва бяха прекрачили прага, когато Ксенофилиус затръшна вратата отзад. Стояха в най-странната кухня, която Хари беше виждал някога. Помещението беше абсолютно кръгло и вътре човек се чувстваше като в грамадна пиперница. За да съответства на стените, всичко беше огънато — печката, мивката и шкафчетата, — и по всичко имаше нарисувани цветя, насекоми и птици в ярки основни цветове.
На Хари му се стори, че разпознава стила на Луна: в такова тясно пространство той всъщност си беше доста потискащ.
В средата на помещението имаше вита стълба от ковано желязо, водеща към етажите горе. Оттам се чуваха страхотен тътен и трясък и Хари се запита какво ли прави Луна.
— Я по-добре се качете горе — каза Ксенофилиус, който още изглеждаше страшно притеснен, и ги поведе натам.
Стаята горе беше нещо средно между всекидневна и работилница и затова беше още по-задръстена от кухнята с какво ли не. Макар и много по-малка и съвсем кръгла, приличаше на Нужната стая от онзи незабравим случай, когато тя се беше преобразила в грамаден лабиринт, състоящ се от предмети, които са били укривани през вековете. Тук върху всяка повърхност имаше камари и камари книги и листове. На тавана бяха окачени старателно изработени макети на същества, каквито Хари не познаваше и които плющяха с криле или тракаха със зъби.
Луна я нямаше: невероятният шум идваше от дървен предмет, целият в зъбци и колелета, които се въртяха магически. Приличаше на причудлива кръстоска между тезгях и стари етажерки, след миг обаче Хари се досети, че това е старовремска печатарска машина: тя бълваше броеве на „Дрънкало“.
— Извинете — рече Ксенофилиус, отиде при машината, издърпа мърлява покривка за маса изпод огромно количество книги и листове, които нападаха по пода, и я метна над машината, заглушавайки донякъде силните трясъци и трополене. После се обърна с лице към Хари. — Защо сте дошли?
