Хърмаяни местеше свъсена поглед от единия към другия — беше се съсредоточила толкова много, че беше забравила да държи кръстосани крайниците си.
— Но това явно е бил покровител! — възкликна тя. — Не видяхте ли кой го е измагьосал? Никого ли не видяхте? И кошутата ви е отвела при меча?! Направо не мога да повярвам! И после какво стана?
Рон разказа как видял Хари да скача в езерото и зачакал той да се появи отново на повърхността, но разбрал, че има нещо гнило, гмурнал се и го спасил, а после се върнал за меча. Стигна до момента как са отворили медальона с капачето и се поколеба, тогава се намеси Хари.
— И Рон го съсече с меча.
— И то… то се е махнало? Ей така, без нищо? — пошушна Хърмаяни.
— Не, изпищя — обясни Хари и стрелна с поглед Рон. — Виж.
Метна медальона върху скута й, а Хърмаяни го вдигна предпазливо и огледа натрошените стъкълца.
След като реши, че вече е безопасно да го направи, Хари махна с пръчката на Хърмаяни и развали защитното заклинание, после се извърна към Рон.
— Май току-що спомена, че си се отскубнал от похитителите с една магическа пръчка в повече.
— Какво? — попита Рон, който наблюдаваше как Хърмаяни разглежда медальона с капачето. — А, да…
Разкопча една катарама върху раницата си и извади от джоба къса тъмна магическа пръчка.
— Вземи. Казах си, че не е зле човек да има резервна.
— Бил си прав — рече Хари и му показа пръчката си. — Моята е счупена.
— Сериозно ли?! — възкликна Рон, но точно тогава Хърмаяни се изправи и той отново трепна уплашено.
Тя прибра победения хоркрукс в обшитата си с мъниста чанта, после се качи отново на леглото горе и без да казва и дума повече, си легна.
Рон подаде на Хари новата пръчка.
— Това май е най-доброто, на което можеше да се надяваш — пошушна Хари.
— Така си е — съгласи се Рон. — Можеше да бъде и по-страшно. Помниш ли птиците, които тя веднъж ми пусна?
— Още обмислям дали да не го направя пак — чу се приглушеният глас на Хърмаяни, долетял изпод одеялата, но Хари видя как Рон се подсмихва, докато вади от раницата кафеникавата си пижама.
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
КСЕНОФИЛИУС ЛЪВГУД
Хари не очакваше гневът на Хърмаяни да премине за една нощ и затова не се изненада, когато на другата сутрин тя общуваше главно със злобни погледи и многозначително мълчание. Рон отвърна на удара, като в нейно присъствие беше неестествено мрачен и сериозен, за да й покаже, че продължава да се разкайва. Когато и тримата бяха заедно, Хари всъщност се чувстваше като единственият, който не е сред опечалените на погребение, където са дошли малко хора. Но в редките мигове, които прекарваше само с Хари (докато двамата носеха вода или търсеха из храстите гъби), Рон се развеселяваше най-безочливо.
— Някой ни е помогнал — повтаряше той. — Някой ни е пратил кошутата. Някой е на наша страна. Един хоркрукс по-малко, мой човек!
Въодушевени, че са унищожили медальона с капачето, те се впуснаха да разискват къде може да са останалите хоркрукси и макар че и преди бяха обсъждали многократно въпроса, Хари беше оптимист и бе убеден, че след първия пробив ще дойдат и други. Цупенето на Хърмаяни не можеше да помрачи жизнерадостното му настроение: след внезапния щастлив обрат, след появата на тайнствената кошута, след намирането на меча на Грифиндор и най-вече след завръщането на Рон той се чувстваше толкова щастлив, че му беше доста трудно да ходи със сериозно изражение на лицето.
Късно следобед двамата с Рон отново избягаха от злобното присъствие на Хърмаяни — уж за да потърсят из голите храсти несъществуващи къпини — и продължиха да си разменят новини. Хари най-после беше успял да разкаже на Рон всичко за различните перипетии, през които бяха минали с Хърмаяни, и най- вече за случилото се в Годрикс Холоу, и сега Рон го осведомяваше какво е открил през двуседмичното си отсъствие из по-широкия магьоснически свят.
— И как разбра за Табуто? — попита той Хари, след като му разправи за множеството отчаяни опити на мъгълокръвните да се изплъзнат на министерството.
— За кое?
— Вие с Хърмаяни сте престанали да изричате името на Ти-знаеш-кого!
— А, да. Създадохме си този лош навик — потвърди Хари. — Но мен не ме е страх да го наричам В…
— НЕ! — ревна Рон, при което Хари скочи в храсталака, а Хърмаяни (забила нос в една книга при входа на палатката) ги погледа свъсена. — Извинявай — каза Рон, след като изтегли Хари от къпината, — но на името е направено заклинание, точно така те проследяват хората и ги откриват! Който изрече името, разваля защитните заклинания и създава някакви магически смущения… така са ни открили на „Тотнъм Корт Роуд“!
— Защото сме изрекли неговото име ли?
— Ами да! Трябва да им отдадем заслуженото, логично си е. Само хора, които като Дъмбълдор наистина са решили да се опълчат срещу него, дръзват да изрекат името. А сега са сложили върху името и Табу — който го каже, веднага го засичат: бърз и лесен начин да откриват членове на Ордена! За малко да заловят и Кингзли…
— Сериозно ли говориш?
— Да, Бил ми каза, че цяла тълпа смъртожадни са го причакали, но той се отскубнал с битка. Сега се укрива, точно като нас. — Рон се почеса замислено с върха на пръчката по брадичката. — Как мислиш, дали Кингзли не ни е пратил кошутата?
— Неговият покровител е рис, видяхме го на сватбата, не помниш ли?
— А, да…
Те продължиха нататък покрай храстите, по-далеч от палатката и Хърмаяни.
— Хари, ами ако е бил Дъмбълдор?
— Какво Дъмбълдор?
Рон изглежда се посмути, но въпреки това прошепна:
— Дъмбълдор… кошутата? Нали истинският меч е бил последно у него — допълни той, като наблюдаваше Хари с крайчеца на окото.
Той не се засмя, защото прекрасно разбираше копнежа, стаен в този въпрос. Каква неизразима утеха щеше да бъде за тях, ако Дъмбълдор беше успял да се завърне и сега бдеше над тримата! Хари поклати глава.
— Дъмбълдор е мъртъв — каза той. — Стана пред очите ми, видях тялото. Той със сигурност си отиде. Пък и неговият покровител е феникс, а не кошута.
— Но покровителите могат да се преобразяват, нали? — напомни Рон. — Например покровителя на Тонкс.
— Да, но ако Дъмбълдор е жив, защо не се е показал? Защо просто не ни е донесъл меча?
— Нямам представа — призна Рон. — Може би по същата причина, заради която не ти го е дал, докато е бил жив. И е завещал на теб един стар снич, а на Хърмаяни — детска книжка с приказки.
— И каква е тази причина? — попита Хари и се извърна да погледне Рон право в лицето — толкова отчаяно искаше да чуе отговора.
— Не знам — призна си Рон. — Случвало се е да ми докривее и да си мисля, че той ни се е присмивал… или просто е искал да усложни нещата. Но вече не мисля така. Дъмбълдор е знаел какво прави, когато ми е оставил загасителя, нали? Той… хм… — Ушите му пламнаха до мораво и Рон започна да си играе с няколко стръка трева в краката си, като леко ги подритваше с върха на обувката. — Той явно е знаел, че ще избягам от вас.
— Не — поправи го Хари. — Явно е знаел, че непременно ще поискаш да се върнеш.
Макар и да изглеждаше признателен, Рон още беше скован. Отчасти за да смени темата, Хари попита:
