— Сосакан сама, аз нямам от какво да се страхувам…
— Тогава ми кажете къде бяхте в нощите, когато са станали убийствата?
— Тук, у дома, където съм винаги… — пауза. Сянката й наклони замислено глава. — Искате ли доказателства?
— Настоявам — отвърна Сано. Очакваше тя да извика Мимаки, който да потвърди алибито й, но Отама повика прислужницата си и й нареди: — Премести преградата…
— Но, господарке… — възкликна жената разтревожена. — Господарят Мимаки…
Силуетът на Отама вдигна ръка, за да възпре протестите й:
— Направи, каквото ти казвам!
Прислужницата хвърли напрегнат поглед към вратата и дръпна преградата встрани. Сано зяпна. Първо се стъписа, а после го обзе отвращение.
Дребното и крехко тяло на Отама бе изкорубено като проядено дърво. Дясната й ръка, извита и прибрана до тялото, завършваше с грозно чуканче. Изпод пищното й кимоно от червен сатен се подаваше само един крак във фин чорап. Най-ужасно бе лицето й: от дясната страна прекрасните й в миналото черти бяха заличени от сбръчкана морава кожа, а на запазената лява част полуотвореният клепач разкриваше замъглено незрящо око.
Сано сведе глава в израз на жалост и страхопочитание. Слава Богу, че тя не можеше да види реакцията му. Пожарът във „Водна лилия“ бе отървал Отама от унизителните й задължения на юна, но бе обезобразил тялото й. Хората нямаха представа, колко велика бе любовта на Мимаки към нея. Той бе прибрал сляпата и осакатена проститутка в дома си, за да я закриля с грижи и любов; да живее с нея в уединение не от ревност, а за да скрие страшната й тайна и да я предпази от хорската мълва. Бе засадил градината с ароматни цветя, бе поставил къщички за птици и бе окачил звънчета по дърветата, за да може тя да се наслаждава на звуците и уханията им. Буташе я със странния стол по пътеките, по които тя не можеше да върви. А изразът на лицето му, след като бе разговарял с нея, недвусмислено показваше, че все още я обича. Никой не би могъл да си представи по-мъчителен край на този скандален роман.
Или по-добро алиби за убийствата.
— Сам виждате, сосакан сама — единствено очарователният й глас все още възраждаше изгубената красота на Отама, — че едва ли бих могла да бъда убиецът, когото търсите.
Глава 28
— Моят информатор твърди, че знае кой е убиецът, сосакан сама — заяви Хирата. — Гомен насай — съжалявам, че ви накарах да вървите толкова дълго, но той нямаше да дойде в полицията. Не иска никой да знае, че работи за мен.
— Няма нищо, Хирата, ти се справи добре — успокои го Сано. След разговора с Отама отчаяно се нуждаеше от сигурни улики, които да разкрият самоличността на Убиеца Бундори.
Вървяха през Нихонбаши към уречената среща с предпазливия информатор на Хирата. Бяха предрешени с широкополи сламени шапки и прокъсани наметала. Сано бе скрил гербовете на Токугава по дрехите си, а Хирата, в дрипаво кимоно и без джите, изглеждаше съвсем като ронин. Прекосиха района на дърводелците и свиха в странно тиха уличка, която Сано не помнеше да бе виждал по-рано. Дюкяните предлагаха само евтини порцеланови съдове и подноси с баяти сладки. Оскъдните минувачи — до един неугледни, изпаднали самураи и мъже от простолюдието — ги оглеждаха предпазливо. Пред празните чайни собствениците стояха, пушеха лули и лениво се наслаждаваха на слънчевите лъчи.
— Тук е — каза Хирата и спря пред една чайна. А на собственика рече: — Глигана ни очаква.
Собственикът ги изгледа изпитателно, после им махна да влязат. Сано и Хирата се мушнаха под избелялата синя завеса и се озоваха в празно помещение. Хирата избърза напред към вратата в дъното, зад която долитаха приглушени гласове и смях. Тогава Сано проумя истинската цел на опустелите магазини и чайни. В тях процъфтяваха комарджийството и незаконните залагания. Тук се събираха само крадци, мошеници, гангстери и други преследвани от закона, а „собствениците“ отвън бяха наблюдателни постове, които следяха за полиция или конкуренция.
Отдадени изцяло на играта си, мъжете не обърнаха внимание на Сано и Хирата. Дошинът се промъкна покрай комарджиите и направи знак на Сано да го последва през друга, закрита със завеса врата. Тя водеше към влажен, вмирисан на урина коридор. От отсрещния край долитаха викове, смях и дрънчене.
— Сосакан сама, искам да знаете, че това не е моят район — прошепна Хирата, очевидно засрамен от липсата на какъвто и да било контрол от страна на полицията.
Влязоха в задушно помещение със закрити прозорци и мъждукащи газени лампи. Връхлетя ги воня на повръщано, пушек, пот и алкохол. Груб дървен парапет в средата на стаята очертаваше боксов ринг, където двама млади мъже подскачаха един срещу друг, вплели диви, дебнещи погледи. И двамата държаха кусари гама — къси остри коси с тежки синджири, прикачени в краищата на дървените дръжки. Това бе оръжие, обикновено използвано от селяни, за обезоръжаване на мародерстващи самураи, но тук се прилагаше в някаква извратена и опасна разновидност на боен стил. Всеки боец бе стиснал дръжката на своето оръжие в лявата ръка, а с дясната въртеше смъртоносната верига във все по-устремни кръгове. Напрегнатите мускули на борците лъщяха от пот. Дивашките им гримаси оголваха счупени зъби. Кожата им бе нашарена от стари белези и пресни рани. Самураи и селяни с викове и свиркане се тълпяха около ринга. Много от мъжете имаха сложни плетеници от татуировки — белег за организирани гангстерски кланове.
Сано бе виждал такива мъже и преди, но никога толкова много накуп.
Хирата отведе Сано в най-отдалечения край на ринга, където нисък плешив здравеняк приемаше залагания за битката.
— Десет медни монети за Йоши!
— Двайсет за Горо!
Като го огледа по-отблизо, Сано видя, че „банката“ не е много по-възрастен от него и в действителност не е плешив. Косата му бе така ниско остригана, че на сумрачната светлина главата му изглеждаше гола. Имаше гърбав сплескан нос и подпухнали очи. Кимоното му бе разгърдено и разкриваше живописна татуировка — красива гола жена и два крилати дракона, които бозаеха от гърдите й. Хирата приближи към „банката“ — очевидно това бе информаторът.
— Дойдох за стоката, която поръчах — изкрещя той на Глигана, опитвайки се да надвика публиката. Всички следи от обичайната му почтителност бяха изчезнали. Звучеше груб и недодялан, съответстващ на облеклото си, и напорист като човек, който очаква желанието му да бъде изпълнено. Сано изпита искрено възхищение от помощника си.
Глигана посочи с глава Сано.
— Кой е приятелят ти? — говореше само с ъгълчето на устата си, а тъмните му ириси следяха неотклонно биещите се.
— Стоката е за него — каза Хирата. — Преди да получиш другата половина от парите, трябва да заслужиш одобрението му.
На ринга високият боец стовари тежък удар върху противника си. Другият не успя да го парира навреме и веригата го удари през гърдите. Публиката избухна в крясъци. Без да откъсва поглед от биещите се, Глигана отвърна:
— Ти не каза нищо за това, когато се договаряхме. Кой е той? Защо трябва да му имам доверие?
Хирата сви рамене и тръгна да си върви. Сано го последва.
— Чакай! — ръката на информатора се стрелна напред и сграбчи Хирата за ръкава. — Печелиш! — застана между Сано и Хирата и очите му съвсем се присвиха от неприязън. Без да откъсва поглед от ринга, рече: — Мъжът със семената от пъпеш е ронин — името му е Нанго Джуносуке. Тъй непознат за Едо, както снегът за лятото… — поетичното сравнение в езика на Глигана рязко контрастираше с грубия му глас. — Дойде тук преди четири вечери. Каза, че току-що пристига от Канто. Опита се да залага на карти и на схватки, но явно Дайкоку, великият бог на богатството, не му бе дал благословията си. Загуби много пари, помоли за кредит и се кълнеше, че скоро щял да има голямо богатство и да покрие дълговете си…
— Колко пари и колко скоро? — прекъсна го Сано.
— Десет кобан, на другата вечер.
Точната сума, намерена у трупа, в уреченото време. Пък и името Джуносуке бе изписано върху късчето
